Ивайло Божинов

 

Tierra mía

Pasas el tiempo entre nostalgias y recuerdos,
No es ni por las carreteras rotas,
Ni tampoco por las casas sin pintura.
Aprendes a vivir sin los abrazos de tu abuela.
Vives, pero tu alma llora,
Llora por las montañas de la tierra materna.
A pesar de haber crecido por fuera,
Por dentro todos sabemos la verdad.
¿Cuándo y dónde nos sentiremos como en casa?
Viajamos y olvidamos
Que hay un lugar que arropará nuestra muerte.
O lo escondemos al fondo de nuestros sentimientos
Cansados de sufrir.
Creo haberme vuelto inmune al sufrimiento
¡Tierra mía!
Sin embargo sigo viviendo en una ilusión.
¡Tierra mía!
De que mi alma está en paz en tierra desconocida.
Tierra mía, convénceme, susúrrame al oído: vuelve…

Cuando llega el momento
En el que el aire de tu país ya no te es desconocido,
Cuando lo desconocido ya te es conocido
Y lo conocido se vuelve desconocido…
En ese momento descubres que tu tierra
Ha llorado lágrimas de cal en las ventanas por ti
Y ha guardado el calor del hogar.
¡Voy a regresar!

 

Земя моя

Минава ти времето между носталгия и спомени,
не заради лошите пътища,
нито заради небоядисаните сгради.
Учиш се да живееш без прегръдките на баба си.
Живееш, но душата ти плаче.
Плаче за планините на родината.
И въпреки че външно сме пораснали,
вътрешно всички си знаем истината.
Кога и къде ще се почувстваме у дома?
Пътуваме и забравяме,
че има едно място, което ще приюти смъртта ни.
Или го скриваме в дъното на чувствата си,
уморени от страдание.
Само си мисля, че съм имунизирана срещу страданието.
Земя моя!
Въпреки това продължавам да живея в илюзия.
Земя моя!
Че душата ми е в мир с непознатата земя.
Земя моя!
Убеди ме, прошепни ми в ухото:
Върни се…!!!

А когато дойде моментът,
в който въздухът на страната ти вече не е непознат,
когато непознатото вече ти е познато,
а познатото се превръща в непознато…
В този момент откриваш, че твоята земя
е плакала с кални сълзи по прозорците за теб.
И е запазила топлината на дома.
Завръщам се!

 

¿En qué mundo vivimos?

He caído por tantos abismos,
He recorrido obstaculosos caminos
Me he levantado y me he caído
He sufrido y he decidido
Atravesar lo lejano, lo difícil, lo desconocido.
¿En qué mundo vivimos?
Me pregunto,
Cuando aquel me habla sin sentido,
Cuando me dice te fuiste
Pero ese no debía ser tu destino.

Aquel jamás cruzó la dichosa orilla
Aunque se cree que camina con tus mismas zapatillas.
Y el derecho a juzgar se lo concedió el mismo
Sin razón alguna
Sus ojos y oídos revelan odio y amargura,
De nuevo,
Sin razón alguna.

No queda esperanza ninguna,
Ni con gritos
Ni con conversaciones podré
Cambiar esa mentalidad decadente.
Cambiémonos de lugar
Tanto yo como él,
Quizás solo así se podrá comprender
Que hasta que no lo pruebes
No lo podrás saber.

 

В какъв свят живеем?

Падала съм през толкова пропасти.
Обикаляла съм препятствени пътища.
Ставала съм и съм падала.
Страдала съм и съм решила
да пресека далечното, трудното, непознатото.
В какъв свят живеем?!
Питам се аз.
Човеци ми говорят безсмислици,
когато ми казват:
“Tръгна си, но това не трябваше да е твоята съдба”.

Те никога не са пресичали блажения бряг,
въпреки че смятат, че ходят със същите твои обувки.
И правото да съдят самички са си го присвоили
без никаква причина.
Очите и ушите им разкриват омраза и огорчение,
отново
без никаква причина.

Вече не е останала надежда,
нито с викове,
нито с разговори ще мога
да променя това декаденстко мислене.
Нека си сменим местата-
както аз, така и те.
Може би само така ще може да се разбере.

 

Adiós, Granada

Me revestiré de ese aroma dulce
Que me trae tantos recuerdos
Seré una parte más de este lugar.
Cuando ya no me quede nada por ver,
Nada por probar,
Me iré,
Exiliaré mi alma lejos de aquí.

Tú, Granada, que me has acogido
¿Me echarás de menos?
El amor y el odio que despiertas,
Tu frío y tu calor,
Esa contradicción dentro de mi mente…
El destino me ha susurrado que se acabó mi tiempo
Que tengo que cerrar esta etapa de mi vida
Pero siempre me lleno de emoción.

 

Довиждане, Гранада

Ще се облека с този сладък аромат,

който ми носи толкова спомени.

Ще бъда още една част от това място.

Когато вече няма какво да се види,

нито какво да се опита,

ще си тръгна,

ще изгоня душата си далеч оттук.

Ти, Гранада, която ме приветства,

ще ти липсвам ли?

Любовта и омразата, които събуждаш,

студът и топлината ти,

това противоречие в ума ми…

Съдбата ми прошепна, че времето ми изтече,

че трябва да приключа този етап от живота си.

Но все още се изпълвам с емоции.

 

Превод от испански език от автора

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.