In Memoriam Алексей Навални (1976-2024)

by New Social PoetryNo Comments

Фото: Markus Schreiber / AP

 

Вчера, докато са убивали Алексей Навални на тихия фронт зад Полярния кръг, извършвах брауново движение из града като представител на социологическата категория мъж, грижещ се за невръстно дете, ако го е имал късно, и престарял родител, ако тя го е имала късно. В рамките на това социологическо движение имах две също толкова стохастически безутешни срещи. Новината за убийството на Алексей Навални ги подреди в разказ.

Първата беше на автобусна спирка в полите на Витоша в близост до метростанция. Известно време бях сам на спирката и неизбежно забелязвах всеки новопристигнал. Тримата явно идваха като мен от метрото, но пресякоха на зебрата. Когато ги видях вече на спирката, си спомних, че ги бях проследил още преди да пресекат булеварда и за пореден път си казах, че не си струва да не ползвам зебрата, почти нищо не се спестява. Първият път, когато минах по този маршрут, тичах, за да не изпусна автобуса, валеше леден зимен дъжд. Този път денят беше сияйно пролетен, нямаше приближаващ автобус, но пак пресякох на същото място.

Бяха мъж на средна възраст и две тийнейджърки. Мъжът беше нисък, по-високата тийнейджърка му стигаше до над рамото, но спортно сух и жилав. Дадох си сметка, че съм ги забелязал отдалече заради кинематографично яркочервеното петно от червило върху широкото бяло лице на блондинка на едната тийнейджърка. Другата беше с големи тюркоазени слушалки, вероятно бяха сестри, но не си приличаха. Мъжът носеше през рамо елегантна туристическа чанта, на затворения й страничен цип висеше метален изтегляч с I, сърце и цветовете на знамето на Русия. Качиха се в рейса за Бояна.

Втората среща беше в заведение за бързо хранене на Графа, където можеш да се наядеш за десетина лева с добре сготвена супа. Беше пълно, масите, които обичах и където всяка събота сядахме с дъщеря ми, бяха заети. Беше заето дори мястото до тоалетната, където не помнех да има маса за посетители, а нещо сервизно, там две момичета оживено разговаряха, все едно са на първа линия на Витошка. Седнах на единствената свободна маса до вратата, поръчах си двойна супа.

Отдясно на мен, на последното диванче, след което започваха малките масички със столове, седяха двама млади мъже, може би дори младежи. Говореха, без да спират, бързо, почти един през друг, но тихо, не разбирах нито дума, но нямах усещането, че говорят на чужд език, може би на силен диалект. Много бавно, учудващо бавно, седях близо до тях, разбрах, именно разбрах, а не чух, че говорят на руски.

Продължавах да не различавам думи и словосъчетания, но почувствах, че бързината е на говор на големия град, а тихото е сподавено. Явно се бяха нахранили отдавна, пред всеки имаше празна чиния от супа, със засъхнала коричка, и от салата. Помислих си, че са искали да се нахранят добре за малко пари, там салатите са лоши, за разлика от супите. На столовете от другата страна на масата им внимателно бяха сложени невзрачни пухенки. Единият беше с брада, другият с изпито безбрадо лице на ученик от горните класове. Не спираха, препускайки и сподавено, да говорят.

Бог да прости Алексей.

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, февруари 2024, ISSN 2603-543X

 

Трийт Уилямс (1951-2023)

by New Social PoetryNo Comments

 

Току-що прочетох, че Трийт Уилямс, актьорът който изигра хипито Бергер от мюзикъла „Коса“ загинал вчера в САЩ в катастрофа.“ Актьорът управлявал мотора си, когато някакъв джип го засякъл и въпреки опитите да бъде спасен няколко часа по-късно починал. Бях гледал сто и петдесет пъти „Коса“, обаче в първия момент не успях да разбера за кой „Бергер“ става въпрос. Така че проверих в мрежата и се оказа, че става дума за Бъргър, главният герой на филма, който отиде вместо Клод във Виетнам и загина вместо него там. Спомних си целия филм и това, че всъщност Бъргър, героят на Трийт Уилямс ми беше най-симпатичният от всички, както това, че той беше нашият идол, на нас, децата от нашата махала в Стара Загора. Спомних си как с моят приятел Дориан, след като вече го бяха изключили от Руската гимназия, ходехме всяка вечер, докато даваха филма в лятното кино „Култура“, да го гледаме, без да плащаме билети, разбира се. Защото беше тъпо да гледаш филма „Коса“ и да даваш 30 стотинки за билет, докато можеше да се покатериш на покрива на киното и оттам да гледаш без да плащаш, рискувайки да те гепят ченгетата.

– Ще ходим ла гледаме „Коса“ – питаше Дориан и ние от бандата отговаряхме:

– Че как!

И се запътвахме към кино „Култура“, където през задната ограда на някакъв магазин се покетервахме на покрива на една къща, през която се спускахме към страничната ограда на киното. Филмът току-що беше започнал, така че докато се настанявахме на козирката на киното, светлините на прожекционните апарати се отразяваха в нас и по екрана на киното се показваха сенките ни, като в гигантски театър на сенките, а понякога откъм салона ни подсвирваха, а проверяващите билетите ни извикваха да се махаме оттам, заплашвайки ни с милиция. Но ние си знаехме, че няма да извикат, защото не идвахме за първи път и номерът винаги минаваше, а и за да ни хванат, трябваше да прекратят прожекцията, нещо което очевидно не искаха да правят. Така или иначе, филмът беше започнал, Трийт Уилямс и останалите се появяваха, танцуваха, пееха, за пореден път се наслаждавахме на най-бунтарския филм на нашата младост и когато свършваше, ние отново ставахме, покатервайки се по обратния път по оградата и покрива до улицата, където се смесвахме с тълпата от салона. По време на тия наши посещения, Бъргър оставаше нашият герой, велик идол, мечта, идеалът за американец, хипи, приятел готов да пожертва живота си за приятел, великият, неповторимият, страхотен Бъргър и въпреки, че във филма умираше, на другия ден той отново оживяваше и това беше едновременно логично и чудо, но в крайна сметка допринесе за това в очите ми да придобие имунитет срещу смъртта… Дори не знаехме името му – Трийт Уилямс; всъщност до днес аз никога не узнах това име, защото за мен той беше толкова много Бъргър, един жив, велик, безсмъртен герой на моето юношество, че даже мисълта, че не е истински, а измислен, че зад образа му се крие актьор, пък бил той и най-готиния на света, ми беше непоносима, тя не само не минаваше, дори не се доближаваше до главата ми. Но ето, че днес най-после узнах името му, узнах, че Бъргър, който загина във Виетнам, Бъргър, в когото всички ние бяхме влюбени, същият този Бъргър е всъщност Трийт Уилямс и Трийт Уилямс вчера е загинал. Да си призная, в първия миг се натъжих, защото няма как да не ти стане тъжно, когато загине някакъв готин човек, но после, си казах, че в крайна сметка всички ще умрем, както някога умря Бъргър, въпросът е обаче не дали си умрял, а дали си живял както трябва и дали цялата тази работа е имала смисъл. И аз мисля, че животът на Трийт е имал смисъл и то голям, най-малкото за нас, за мен и Дориан, за бандата ни и други банди и всякакви други хлапаци по света, и докато сме живи и го помним, той ще живее – и то смислено – в сърцата ни.

Стефан Кисьов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 41, септември, 2023, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam Слава Костадинова

by New Social PoetryNo Comments

 

Със Слава Костадинова се сприятелихме във фейсбук преди около две години. Първо се засякохме в Група Нова Социална Поезия. Аз харесах нейните произведения, защото в тях усетих желанието за споделяне на един преживял много неща човек. Допадна ми светогледа на Слава и ми се стори, че нейните думи идват от едно честно и отдадено сърце. Без да се запознавам официално с нея или да провеждаме някакви дълги разговори, ние просто взаимно се одобрявахме и на мен ми се струваше, че мисълта ни се оформяше по много сходен начин. Веднъж тя публикува една снимка, на която се виждаше изгледа от нейната къща в Гърция. Тогава и написах следното: „Слава, сигурно сте направили много добри дела, за да заслужите да живеете в това райско кътче.“ А тя ми отговори, че нищо особено не е направила, че това е само защото Бог е милостив. На мен хем ми идеше да я опровергая, за да я накарам да поеме отговорност за съдбата си, хем се удивих на скромността и вярата ѝ. Да, тя вярваше в Бог и точно затова излъчваше едно особено спокойствие и увереност. И сякаш всяко нейно стихотворение беше като молитва, откровение към Бог.

Не познавах Слава лично, но съм сигурна, че опознах истинската Слава чрез това което тя написа и ни остави без претенции. Творбите ѝ са едновременно израз на женска чувствителност и на войнствена храброст, и на натрупана мъдрост и мисля, че си заслужава да бъдат препрочитани. Ето и едно от тях:

Покой

Има такова състояние в живота,
когато чувствам,
че за мен не остава нищо,
а за друг е недостатъчно.
Няма да отговоря на този, който си отива.
Нямам съвет за онзи, който ме е загубил.
Цял живот ли ще преминава в мисли?
Всичко вътре е запълнено и не се побира.
Няма да привикна на страдание,
защото края е катастрофа.
Оставям душата да пречисти.
Тя знае начина.
Пътя на заминаващия е безкраен…

Съболезнования на близките на поетесата. Светла памет.

 

Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam Слава Костадинова

by New Social PoetryNo Comments

 

Със Слава Костадинова се сприятелихме във фейсбук преди около две години. Първо се засякохме в Група Нова социална поезия. Аз харесах нейните произведения, защото в тях усетих желанието за споделяне на един преживял много неща човек. Допадна ми светогледа на Слава и ми се стори, че нейните думи идват от едно честно и отдадено сърце. Без да се запознавам официално с нея или да провеждаме някакви дълги разговори, ние просто взаимно се одобрявахме и на мен ми се струваше, че мисълта ни се оформяше по много сходен начин. Веднъж тя публикува една снимка, на която се виждаше изгледа от нейната къща в Гърция. Тогава ѝ написах следното: „Слава, сигурно сте направили много добри дела, за да заслужите да живеете в това райско кътче.“ А тя ми отговори, че нищо особено не е направила, че това е само защото Бог е милостив. На мен хем ми идеше да я опровергая, за да я накарам да поеме отговорност за съдбата си, хем се удивих на скромността и вярата ѝ. Да, тя вярваше в Бог и точно затова излъчваше едно особено спокойствие и увереност. И сякаш всяко нейно стихотворение беше като молитва, откровение към Бог.

Не познавах Слава лично, но съм сигурна, че опознах истинската Слава чрез това, което тя написа и ни остави без претенции. Творбите ѝ са едновременно израз на женска чувствителност и на войнствена храброст, и на натрупана мъдрост и мисля, че си заслужава да бъдат препрочитани. Ето и едно от тях:

 

Покой

Има такова състояние в живота,
когато чувствам,
че за мен не остава нищо,
а за друг е недостатъчно.
Няма да отговоря на този, който си отива.
Нямам съвет за онзи, който ме е загубил.
Цял живот ли ще преминава в мисли?
Всичко вътре е запълнено и не се побира.
Няма да привикна на страдание,
защото края е катастрофа.
Оставям душата да пречисти.
Тя знае начина.
Пътя на заминаващия е безкраен…

 

Съболезнования на близките на поетесата. Светла памет.

 

Катя Герова

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam Мария Фенерска

by New Social PoetryNo Comments

 

Току-що научих, че е починала Мария Фенерска.

Тя беше моя студентка, от тези студенти, чиито погледи помниш, дори когато отдавна си забравил лицата.

Не се бяхме виждали от онези далечни години, когато бях млад асистент и й водех часовете по антична и западноевропейска литература.

Преди 5-6 години започнахме да си пишем, защото по неведомите пътища Господни тя стана оформител на книжните тела на антологиите на Нова социална поезия и след това на всички мои книги, последната от които завърши наскоро – синьо-бялата красавица с черно-бялата снимка от Тесалоники.

Винаги професионална, изпипваща всичко и сдържана, Мария беше много щастлива с тази последна книга и го изрази по-емоционално от обикновеното. Сега разбирам защо.

Преди две-три седмици й писах, за да я помоля да ми прати файловете за печат на книгата, които с обичайното си безредие някъде бях забутал. Тя ми отговори, че нещо не е добре, в болница е и ще ги прати като се прибере вкъщи.

И ми ги прати на 24 януари с обичайната си коректност и нито дума за страшното – „Хубава вечер! Мария“.

Първо си отиде Яна Левиева, сега си отиде Мария Фенерска. Какви жени, Господи, благодаря Ти, че ме дари с тях – знам, че не ги заслужавам, знам, че чрез тях си снизхождал да ми покажеш женствената Си милост.

Боже на евреи и християни, приеми в топлия си майчин скут на водите на Небесния Тесалоники Мария и се смили над стария и недостойния, който надживява достойната, винаги младия поглед на съвършенството и милостта.

 

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Любомир Милчев (1963-2022): юмручното право на несвободата и свободата

by New Social PoetryNo Comments

© Булфото (архив)

 

Бяхме състуденти в една група и най-силните години на българска филология през втората половина на 80-те. Падна ни се да сме в групата на мъжкарите, току-що уволнили се, пиещи бири в час на задните банки. Тероризираха го, измислиха му прякор: Джувката. Тогава го обикнах.
 
През 90-те го изгубих от поглед, докато обществото на спектакъла не ми напомни за него, отново с прякор. Беше го получил след като академичното юмручно право се беше разправило с неговата дисертация и превод на Хайдегер.
 
Този изящен субект, когото селяндурско мъжкарската околна среда отново и отново свеждаше до прякори.
 
Спомням си една среща на стълбата на Дома на киното. Излизахме от „Юмручното право на свободата“ на Фасбиндер. Любо беше сардонично мрачен. Друг път пред Кристал ведро сардонично разказа как щели да го бият в Париж хора от Магреба и френска черна Африка за хитлеристки поздрав.
 
Навсякъде го застигаше предизвикваното от него юмручно право на несвободата и свободата.
 
Почивай в мир, изящен юмручен боецо. Обичам те, Любо.
 
Владимир Сабоурин
 
 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марин Бодаков (1971-2021)

by New Social PoetryNo Comments

 

Превод в памет на М.Б.

(последно тъкмо Влада Урошевич обсъждахме, тъкмо щях да му го пращам, когато ми се обадиха с вестта за смъртта):

Влада Урошевич

Мъртва птица в
двора на лудницата

Черна птица със жълт клюн
лежи по гръб
като обърнат кораб.
Нозете ѝ
със сгърчени нокти,
са вдигнати към небето.
Там, където лежи,
е входът за подземието.

Събрани край нея,
едни плачат,
други се смеят.

Това е чудо,
престанало
да бъде чудо.
Смъртта ѝ е доказателство,
че светът
страда от лудост.

Певецът пита:
Кой се осмели
да я отнеме от небето?

Разчорлена жена врещи:
Тя ще се възнесе!

Проповедникът казва:
Пълзете! Пълзете! Пълзете!

Насред пладне
в двора на лудницата
мракът блика
от отвореното подземие.

 

Преведе от македонски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Георги Коритаров (1959-2021)

by New Social PoetryNo Comments

 

 

Днес, в деня на погребението на Георги Коритаров, ми се иска да напиша няколко думи за него. Слушах го години наред докато водеше предавания в Радио „Свободна Европа“, после го гледах редовно по БТВ, където беше започнал някакво сутрешно предаване, но за пръв път го видях на живо някъде около 2002-3 година, в една ранна зимна сутрин, около седем часа, може би, защото беше още тъмно – в кафенето на БТВ в новата част на НДК, където бях отишъл да пия кафе. Коритаров беше с още някакъв мъж, тъй като нямаше други свободни места двамата с него ме попитаха дали е свободно и седнаха на моята маса с пластмасови чашки кафе в ръка, като той си беше купил от бара и някаква закуска, която в последствие разопакова и изяде. Не знам по какъв повод двамата с него се заговорихме и се запознахме, той беше забавен и приказлив, наблюдаваше ме внимателно – тъй като очевидно не ме беше виждал, по някакъв начин бях привлякъл вниманието му, обсъдихме кафенето, ранното ставане, изгревите, залезите, журналистическата професия, накрая той ми спомена, че говорел китайски, не си спомням точно по какъв повод, но думите му някак се запечатаха в паметта ми: „Аз понеже говоря китайски…“започна той, но съм забравил останалата част от изречението му. Както и да е. Тъй като по онова време се събуждах сутрин рано и това кафене беше едно от малкото отворени в тоя час в София, аз продължих да ходя там, беше винаги пълно с журналисти, с хора от „Шоуто на Слави“, Ванката, Годжи, Гена Трайкова, Ани Салич и пр. и пр. Пиех си кафето, слушах какво си говореха, наблюдавах ги тайно, забавлявах се, срещах и бивши колеги, познати от Нова телевизия, където пък самия аз бях работил преди години, всъщност много от тия, които в ония години работеха в БТВ бяха именно от Нова телевизия, така че познавах голяма част от тях, накратко – беше ми забавно да ходя там, а през това време понякога се виждахме с Коритаров, като си кимахме, макар, че той повече не седна на моята маса, нито пък аз го поканих да седне, а после спрях да ходя там и дълго вече не се видяхме, докато един ден той не ме покани да участвам в едно негово предаване в радио „Свободна Европа“. Това стана вечерта, когато получих наградата ВИК „Български роман на годината“ на церемонията в Царския дворец, Коритаров пръв се доближи към мен, още в мига след като бях обявен за носител на тази награда и бях на сцената. Той се втурна първи измежду десетките журналисти, избута камерите, сред светкавиците, десетките въпроси и пр. суматоха и като ми връчи визитната си картичка, ме поздрави и много настоятелно ме покани да му гостувам в предаването на следващия ден сутринта…След това ме кани още няколко пъти в различни негови предавания в Нова телевизия с Лора Крумова, все сутрешни, което – тук бих си послужил с няколко написани в стила „Коритаров“ думи – се превърна в неизменна времева характеристика на взаимоотношенията ни, а и в някакъв смисъл беше отражение на неговата природа и стремеж към сутрешното, ранното, началното, към оная негова недостижимост, с която той днес ще се слее във вечността…

Накрая, спомням си, че при една от тия наши срещи, малко преди едно гостуване в Нова телевизия, той ми призна, че се чувства уморен, отегчен от работата си, че му се иска да спре, да отиде на някое пусто и тихо място, където да има много книги и да не прави друго освен да чете.

А защо не отидеш сега, попитах го аз, какво ти пречи.

Сега не мога, въздъхна той, не знам и дали изобщо някога ще успея.

 

Стефан Кисьов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Георги Чобанов (1961-2021)

by New Social PoetryNo Comments

 

Сбогом, Георги.

Ще те помня и с морето в един Несебър, преди…, има ли значение?, но сигурно има, добре, 2003-а, преди к.е., преди Мюнхенската реч на Путин, преди Майдана в Киев, преди откъсването на Крим, който е бил „рукой подать“, ала по подразбиране, и затова сме били спокойни, че митът е наблизо, както и Аид, според древните – на няколко метра навътре в кримски води, и тогава тълкувахме от зора до заря как литературата ще се превърне в хипертекст и ще се пресели само в Мрежата, в тази година бълнуването ми се наричаше „Гламорама“, Елис, Брет Ийстън Елис, точно така, а до теб на пейката на бившата станция беше седнал Коста Павлов, сякаш излязъл от древната риторика на тези брегове стоик /наистина ли? /, а морето се подготвяше безшумно за нещо, и дори спокойни, се опитвахме да го чуем, не защото не му вярваме, а точно обратното.

„И как да кажем сбогом?“ – този възглас в поетичните реквиеми е всеобщ, и остава, но остава, и сега „като скитски черен лед“ е „легнал“ и на „моите устни“.

Морето ще бъде отключено и развързано.

И ще нахлуе в света като чернова, „винаги горяща, никога изгаряща“.

Твоята мрежа в Мрежата остава, а в далечината светва и гасне лампата от първата и последната стая, и водата е странно хладна, и възчерна, като ласкава възглавница, и не е страшно, не е.

 

Добринка Корчева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Адам Загаевски (1945-2021)

by New Social PoetryNo Comments

 

Адам Загаевски. Възпей осакатения свят

 

На 21 март полският поет и есеист Адам Загаевски напусна „осакатения свят“, освободи поезията си от своето физическо присъствие и я остави да съществува като необратим фрагмент от реалността, която описва.

Роден през 1945 г. в Лвов, Загаевски започва живота си като принудително странстване – семейството му е изселено в Гливице, където израства и откъдето заминава за Краков, за да завърши психология и философия в Ягелонския университет.

Дебютира през 1967 г. на страниците на Жиче литерацке със стихотворението Музика, а през 1968 г. става един от създателите на поетическата група Teraz (Сега), повлияна от мартенските събития в Полша. Написаното в ранните му години носи белега на бунта срещу ограниченията и деформациите, наложени от комунистическата диктатура, и манифестира идеята за поезията като аналитично описание на реалността. През 1974 г. в съавторство с Юлиан Кронхаузер издава Непредставеният свят (Świat nie przedstawiony) – идеен и естетически манифест на поетичната формация Нова вълна (NowaFala), която се дистанцира от следвоенната полска литература, откривайки в нея елементи на ескапизъм и слабост, причинена от прекомерно разрасналата се метафоричност. Литература на новата вълна е призвана да прави задълбочен анализ на съвременната ѝ действителност и да описва подробно нейните реалии, без да изпитва необходимост да си служи с алегории и митологизиране.

През декември 1975 г. Загаевски подписва „Мемориал 59“ – протестно писмо на интелектуалци срещу подготвяните конституционни промени, и попада под ударите на цензурата. През 1980 – 1982 живее в Западен Берлин, след това емигрира в Париж, а през 2002 отново се завръща в Краков. Нарича този период „моите години на странстване“, а когато говори за ранните си стихове, го определя като време на удовлетворение от написаното, период на младост, в който независимо от комунизма, цензурата и полицията, поетите са щастливи, заради съзнанието, че правят нещо полезно и значимо, че „са открили определен вид експресия, която се среща с удовлетворението“.

Десетилетия след Непредставеният свят и бунтът на поетите от Нова вълна, Загаевски оповестява, че се отдалечава от политиката и все пак, провокиран от гнева си към заплахата от нова диктатура в Полша, служейки си щедро и умело с иронията, написва Няколко съвета към новото правителство (Kilka rad dla nowego rządu), след което строго ограничава политическата критика в поезията си, за да се предпази от „творческа смърт“. Самоопределя се като „един от последните автори, с изключение на теолозите, които използват понякога понятието „духовен живот“ и заявява: „Интересува ме стихът, който още не съм написал“.

Любимата му дефиниция за поезията е казаното от един йезуитски монах „Поезията е сън, сънуван в присъствието на разума“, а в издадения през 2011 г. сборник с есета Леко преувеличение (Lekka przesada) той самият определя поезията като „Леко преувеличение – това всъщност е много добра дефиниция на поезията. Съвършена дефиниция на поезията за хладни и мъгливи дни, дни, когато утрото става късно и напразно обещава да има слънце. Леко преувеличение е, докато не заживеем в него. Тогава става истина. А после, когато пак излезем от него – защото никой не може да живее там постоянно – отново става леко преувеличение.“

Според Загаевски това, което отличава поетичните от есеистичните му творби,са повечето неизвестни и диалогът с въображението. В този диалог определено доминира смисълът, а не формата, смисълът който кара критиците да го определят като един от най-трудните съвременни полски поети, в чието творчество, особено по-късното, сложните философски конструкти се смесват с биографични и исторически препратки,вплитат се в познанията на ерудита и в културните му пристрастия, свързани с музикални и живописни творби и сюжети.

В България е познат от преводните стихосбирки Невидима ръка: Избрани стихотворения; Трима полски поети: Чеслав Милош, Збигнев Херберт, Адам Загаевски; Из живота на предметите: Избрани стихотворения и от гостуването си по време на Софийския международен литературен фестивал 2016 г., а най-цитирано е стихотворението му Опитай да възпееш осакатения свят, публикувано в Нюйоркър след 11 септември 2001 г.и преведено на български от Силвия Борисова:

„Трябва да възпееш осакатения свят.

Ти гледаше луксозните яхти и параходи:

една беше в очакване на дълго пътуване,

пред друг имаше само солена пустош.

Ти видя бежанците, които отиваха в нищото,

Ти чу палачите им, които радостно пееха.

Длъжен си да възпееш осакатения свят.“

Загаевски е лауреат на множество литературни награди: „Кошчелски (1975, Женева), Еhoing Green Prize (1988, Ню Йорк), Стипендия Гугенхайм (1995, Ню Йорк), международната награда Виленица (Словения, 1996), наградата „Тумас Транстрьомер” (2000, Вестерас, Швеция), наградата „Хорст Бенек” (2002, Мюнхен), международната награда Нойщад (2004, САЩ), европейската награда за поезия (2010, Тревизо, Италия).

Той е любим поет на непоетите, приели да не странят от естетиката на поетичното слово, и на поетите, осмислящи съдържанието на поезията, родена от гнева и бунта, но лишена от злоба, водена от протест срещу конформизма и ангажирана социално, но без да се стреми към политическа коректност и без намек за индоктринация.

За Адам Загаевски „поет е една от най-старите професии на света, наред с куртизанките, събирачите на данъци, свещениците или шаманите и лекарите. В този смисъл поезията е вечна!“ Вечността в най-добрите си измерения е присъща и на написаното от него. Не само в този смисъл.

 

Станка Бонова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X