In Memoriam Слава Костадинова

 

Със Слава Костадинова се сприятелихме във фейсбук преди около две години. Първо се засякохме в Група Нова Социална Поезия. Аз харесах нейните произведения, защото в тях усетих желанието за споделяне на един преживял много неща човек. Допадна ми светогледа на Слава и ми се стори, че нейните думи идват от едно честно и отдадено сърце. Без да се запознавам официално с нея или да провеждаме някакви дълги разговори, ние просто взаимно се одобрявахме и на мен ми се струваше, че мисълта ни се оформяше по много сходен начин. Веднъж тя публикува една снимка, на която се виждаше изгледа от нейната къща в Гърция. Тогава и написах следното: „Слава, сигурно сте направили много добри дела, за да заслужите да живеете в това райско кътче.“ А тя ми отговори, че нищо особено не е направила, че това е само защото Бог е милостив. На мен хем ми идеше да я опровергая, за да я накарам да поеме отговорност за съдбата си, хем се удивих на скромността и вярата ѝ. Да, тя вярваше в Бог и точно затова излъчваше едно особено спокойствие и увереност. И сякаш всяко нейно стихотворение беше като молитва, откровение към Бог.

Не познавах Слава лично, но съм сигурна, че опознах истинската Слава чрез това което тя написа и ни остави без претенции. Творбите ѝ са едновременно израз на женска чувствителност и на войнствена храброст, и на натрупана мъдрост и мисля, че си заслужава да бъдат препрочитани. Ето и едно от тях:

Покой

Има такова състояние в живота,
когато чувствам,
че за мен не остава нищо,
а за друг е недостатъчно.
Няма да отговоря на този, който си отива.
Нямам съвет за онзи, който ме е загубил.
Цял живот ли ще преминава в мисли?
Всичко вътре е запълнено и не се побира.
Няма да привикна на страдание,
защото края е катастрофа.
Оставям душата да пречисти.
Тя знае начина.
Пътя на заминаващия е безкраен…

Съболезнования на близките на поетесата. Светла памет.

 

Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

In Memoriam Слава Костадинова

 

Със Слава Костадинова се сприятелихме във фейсбук преди около две години. Първо се засякохме в Група Нова социална поезия. Аз харесах нейните произведения, защото в тях усетих желанието за споделяне на един преживял много неща човек. Допадна ми светогледа на Слава и ми се стори, че нейните думи идват от едно честно и отдадено сърце. Без да се запознавам официално с нея или да провеждаме някакви дълги разговори, ние просто взаимно се одобрявахме и на мен ми се струваше, че мисълта ни се оформяше по много сходен начин. Веднъж тя публикува една снимка, на която се виждаше изгледа от нейната къща в Гърция. Тогава ѝ написах следното: „Слава, сигурно сте направили много добри дела, за да заслужите да живеете в това райско кътче.“ А тя ми отговори, че нищо особено не е направила, че това е само защото Бог е милостив. На мен хем ми идеше да я опровергая, за да я накарам да поеме отговорност за съдбата си, хем се удивих на скромността и вярата ѝ. Да, тя вярваше в Бог и точно затова излъчваше едно особено спокойствие и увереност. И сякаш всяко нейно стихотворение беше като молитва, откровение към Бог.

Не познавах Слава лично, но съм сигурна, че опознах истинската Слава чрез това, което тя написа и ни остави без претенции. Творбите ѝ са едновременно израз на женска чувствителност и на войнствена храброст, и на натрупана мъдрост и мисля, че си заслужава да бъдат препрочитани. Ето и едно от тях:

 

Покой

Има такова състояние в живота,
когато чувствам,
че за мен не остава нищо,
а за друг е недостатъчно.
Няма да отговоря на този, който си отива.
Нямам съвет за онзи, който ме е загубил.
Цял живот ли ще преминава в мисли?
Всичко вътре е запълнено и не се побира.
Няма да привикна на страдание,
защото края е катастрофа.
Оставям душата да пречисти.
Тя знае начина.
Пътя на заминаващия е безкраен…

 

Съболезнования на близките на поетесата. Светла памет.

 

Катя Герова

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

In Memoriam Мария Фенерска

 

Току-що научих, че е починала Мария Фенерска.

Тя беше моя студентка, от тези студенти, чиито погледи помниш, дори когато отдавна си забравил лицата.

Не се бяхме виждали от онези далечни години, когато бях млад асистент и й водех часовете по антична и западноевропейска литература.

Преди 5-6 години започнахме да си пишем, защото по неведомите пътища Господни тя стана оформител на книжните тела на антологиите на Нова социална поезия и след това на всички мои книги, последната от които завърши наскоро – синьо-бялата красавица с черно-бялата снимка от Тесалоники.

Винаги професионална, изпипваща всичко и сдържана, Мария беше много щастлива с тази последна книга и го изрази по-емоционално от обикновеното. Сега разбирам защо.

Преди две-три седмици й писах, за да я помоля да ми прати файловете за печат на книгата, които с обичайното си безредие някъде бях забутал. Тя ми отговори, че нещо не е добре, в болница е и ще ги прати като се прибере вкъщи.

И ми ги прати на 24 януари с обичайната си коректност и нито дума за страшното – „Хубава вечер! Мария“.

Първо си отиде Яна Левиева, сега си отиде Мария Фенерска. Какви жени, Господи, благодаря Ти, че ме дари с тях – знам, че не ги заслужавам, знам, че чрез тях си снизхождал да ми покажеш женствената Си милост.

Боже на евреи и християни, приеми в топлия си майчин скут на водите на Небесния Тесалоники Мария и се смили над стария и недостойния, който надживява достойната, винаги младия поглед на съвършенството и милостта.

 

Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Любомир Милчев (1963-2022): юмручното право на несвободата и свободата

© Булфото (архив)

 

Бяхме състуденти в една група и най-силните години на българска филология през втората половина на 80-те. Падна ни се да сме в групата на мъжкарите, току-що уволнили се, пиещи бири в час на задните банки. Тероризираха го, измислиха му прякор: Джувката. Тогава го обикнах.
 
През 90-те го изгубих от поглед, докато обществото на спектакъла не ми напомни за него, отново с прякор. Беше го получил след като академичното юмручно право се беше разправило с неговата дисертация и превод на Хайдегер.
 
Този изящен субект, когото селяндурско мъжкарската околна среда отново и отново свеждаше до прякори.
 
Спомням си една среща на стълбата на Дома на киното. Излизахме от „Юмручното право на свободата“ на Фасбиндер. Любо беше сардонично мрачен. Друг път пред Кристал ведро сардонично разказа как щели да го бият в Париж хора от Магреба и френска черна Африка за хитлеристки поздрав.
 
Навсякъде го застигаше предизвикваното от него юмручно право на несвободата и свободата.
 
Почивай в мир, изящен юмручен боецо. Обичам те, Любо.
 
Владимир Сабоурин
 
 

списание „Нова социална поезия“, бр. 34 (извънреден), април, 2022, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Марин Бодаков (1971-2021)

 

Превод в памет на М.Б.

(последно тъкмо Влада Урошевич обсъждахме, тъкмо щях да му го пращам, когато ми се обадиха с вестта за смъртта):

Влада Урошевич

Мъртва птица в
двора на лудницата

Черна птица със жълт клюн
лежи по гръб
като обърнат кораб.
Нозете ѝ
със сгърчени нокти,
са вдигнати към небето.
Там, където лежи,
е входът за подземието.

Събрани край нея,
едни плачат,
други се смеят.

Това е чудо,
престанало
да бъде чудо.
Смъртта ѝ е доказателство,
че светът
страда от лудост.

Певецът пита:
Кой се осмели
да я отнеме от небето?

Разчорлена жена врещи:
Тя ще се възнесе!

Проповедникът казва:
Пълзете! Пълзете! Пълзете!

Насред пладне
в двора на лудницата
мракът блика
от отвореното подземие.

 

Преведе от македонски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Георги Коритаров (1959-2021)

 

 

Днес, в деня на погребението на Георги Коритаров, ми се иска да напиша няколко думи за него. Слушах го години наред докато водеше предавания в Радио „Свободна Европа“, после го гледах редовно по БТВ, където беше започнал някакво сутрешно предаване, но за пръв път го видях на живо някъде около 2002-3 година, в една ранна зимна сутрин, около седем часа, може би, защото беше още тъмно – в кафенето на БТВ в новата част на НДК, където бях отишъл да пия кафе. Коритаров беше с още някакъв мъж, тъй като нямаше други свободни места двамата с него ме попитаха дали е свободно и седнаха на моята маса с пластмасови чашки кафе в ръка, като той си беше купил от бара и някаква закуска, която в последствие разопакова и изяде. Не знам по какъв повод двамата с него се заговорихме и се запознахме, той беше забавен и приказлив, наблюдаваше ме внимателно – тъй като очевидно не ме беше виждал, по някакъв начин бях привлякъл вниманието му, обсъдихме кафенето, ранното ставане, изгревите, залезите, журналистическата професия, накрая той ми спомена, че говорел китайски, не си спомням точно по какъв повод, но думите му някак се запечатаха в паметта ми: „Аз понеже говоря китайски…“започна той, но съм забравил останалата част от изречението му. Както и да е. Тъй като по онова време се събуждах сутрин рано и това кафене беше едно от малкото отворени в тоя час в София, аз продължих да ходя там, беше винаги пълно с журналисти, с хора от „Шоуто на Слави“, Ванката, Годжи, Гена Трайкова, Ани Салич и пр. и пр. Пиех си кафето, слушах какво си говореха, наблюдавах ги тайно, забавлявах се, срещах и бивши колеги, познати от Нова телевизия, където пък самия аз бях работил преди години, всъщност много от тия, които в ония години работеха в БТВ бяха именно от Нова телевизия, така че познавах голяма част от тях, накратко – беше ми забавно да ходя там, а през това време понякога се виждахме с Коритаров, като си кимахме, макар, че той повече не седна на моята маса, нито пък аз го поканих да седне, а после спрях да ходя там и дълго вече не се видяхме, докато един ден той не ме покани да участвам в едно негово предаване в радио „Свободна Европа“. Това стана вечерта, когато получих наградата ВИК „Български роман на годината“ на церемонията в Царския дворец, Коритаров пръв се доближи към мен, още в мига след като бях обявен за носител на тази награда и бях на сцената. Той се втурна първи измежду десетките журналисти, избута камерите, сред светкавиците, десетките въпроси и пр. суматоха и като ми връчи визитната си картичка, ме поздрави и много настоятелно ме покани да му гостувам в предаването на следващия ден сутринта…След това ме кани още няколко пъти в различни негови предавания в Нова телевизия с Лора Крумова, все сутрешни, което – тук бих си послужил с няколко написани в стила „Коритаров“ думи – се превърна в неизменна времева характеристика на взаимоотношенията ни, а и в някакъв смисъл беше отражение на неговата природа и стремеж към сутрешното, ранното, началното, към оная негова недостижимост, с която той днес ще се слее във вечността…

Накрая, спомням си, че при една от тия наши срещи, малко преди едно гостуване в Нова телевизия, той ми призна, че се чувства уморен, отегчен от работата си, че му се иска да спре, да отиде на някое пусто и тихо място, където да има много книги и да не прави друго освен да чете.

А защо не отидеш сега, попитах го аз, какво ти пречи.

Сега не мога, въздъхна той, не знам и дали изобщо някога ще успея.

 

Стефан Кисьов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Георги Чобанов (1961-2021)

 

Сбогом, Георги.

Ще те помня и с морето в един Несебър, преди…, има ли значение?, но сигурно има, добре, 2003-а, преди к.е., преди Мюнхенската реч на Путин, преди Майдана в Киев, преди откъсването на Крим, който е бил „рукой подать“, ала по подразбиране, и затова сме били спокойни, че митът е наблизо, както и Аид, според древните – на няколко метра навътре в кримски води, и тогава тълкувахме от зора до заря как литературата ще се превърне в хипертекст и ще се пресели само в Мрежата, в тази година бълнуването ми се наричаше „Гламорама“, Елис, Брет Ийстън Елис, точно така, а до теб на пейката на бившата станция беше седнал Коста Павлов, сякаш излязъл от древната риторика на тези брегове стоик /наистина ли? /, а морето се подготвяше безшумно за нещо, и дори спокойни, се опитвахме да го чуем, не защото не му вярваме, а точно обратното.

„И как да кажем сбогом?“ – този възглас в поетичните реквиеми е всеобщ, и остава, но остава, и сега „като скитски черен лед“ е „легнал“ и на „моите устни“.

Морето ще бъде отключено и развързано.

И ще нахлуе в света като чернова, „винаги горяща, никога изгаряща“.

Твоята мрежа в Мрежата остава, а в далечината светва и гасне лампата от първата и последната стая, и водата е странно хладна, и възчерна, като ласкава възглавница, и не е страшно, не е.

 

Добринка Корчева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Адам Загаевски (1945-2021)

 

Адам Загаевски. Възпей осакатения свят

 

На 21 март полският поет и есеист Адам Загаевски напусна „осакатения свят“, освободи поезията си от своето физическо присъствие и я остави да съществува като необратим фрагмент от реалността, която описва.

Роден през 1945 г. в Лвов, Загаевски започва живота си като принудително странстване – семейството му е изселено в Гливице, където израства и откъдето заминава за Краков, за да завърши психология и философия в Ягелонския университет.

Дебютира през 1967 г. на страниците на Жиче литерацке със стихотворението Музика, а през 1968 г. става един от създателите на поетическата група Teraz (Сега), повлияна от мартенските събития в Полша. Написаното в ранните му години носи белега на бунта срещу ограниченията и деформациите, наложени от комунистическата диктатура, и манифестира идеята за поезията като аналитично описание на реалността. През 1974 г. в съавторство с Юлиан Кронхаузер издава Непредставеният свят (Świat nie przedstawiony) – идеен и естетически манифест на поетичната формация Нова вълна (NowaFala), която се дистанцира от следвоенната полска литература, откривайки в нея елементи на ескапизъм и слабост, причинена от прекомерно разрасналата се метафоричност. Литература на новата вълна е призвана да прави задълбочен анализ на съвременната ѝ действителност и да описва подробно нейните реалии, без да изпитва необходимост да си служи с алегории и митологизиране.

През декември 1975 г. Загаевски подписва „Мемориал 59“ – протестно писмо на интелектуалци срещу подготвяните конституционни промени, и попада под ударите на цензурата. През 1980 – 1982 живее в Западен Берлин, след това емигрира в Париж, а през 2002 отново се завръща в Краков. Нарича този период „моите години на странстване“, а когато говори за ранните си стихове, го определя като време на удовлетворение от написаното, период на младост, в който независимо от комунизма, цензурата и полицията, поетите са щастливи, заради съзнанието, че правят нещо полезно и значимо, че „са открили определен вид експресия, която се среща с удовлетворението“.

Десетилетия след Непредставеният свят и бунтът на поетите от Нова вълна, Загаевски оповестява, че се отдалечава от политиката и все пак, провокиран от гнева си към заплахата от нова диктатура в Полша, служейки си щедро и умело с иронията, написва Няколко съвета към новото правителство (Kilka rad dla nowego rządu), след което строго ограничава политическата критика в поезията си, за да се предпази от „творческа смърт“. Самоопределя се като „един от последните автори, с изключение на теолозите, които използват понякога понятието „духовен живот“ и заявява: „Интересува ме стихът, който още не съм написал“.

Любимата му дефиниция за поезията е казаното от един йезуитски монах „Поезията е сън, сънуван в присъствието на разума“, а в издадения през 2011 г. сборник с есета Леко преувеличение (Lekka przesada) той самият определя поезията като „Леко преувеличение – това всъщност е много добра дефиниция на поезията. Съвършена дефиниция на поезията за хладни и мъгливи дни, дни, когато утрото става късно и напразно обещава да има слънце. Леко преувеличение е, докато не заживеем в него. Тогава става истина. А после, когато пак излезем от него – защото никой не може да живее там постоянно – отново става леко преувеличение.“

Според Загаевски това, което отличава поетичните от есеистичните му творби,са повечето неизвестни и диалогът с въображението. В този диалог определено доминира смисълът, а не формата, смисълът който кара критиците да го определят като един от най-трудните съвременни полски поети, в чието творчество, особено по-късното, сложните философски конструкти се смесват с биографични и исторически препратки,вплитат се в познанията на ерудита и в културните му пристрастия, свързани с музикални и живописни творби и сюжети.

В България е познат от преводните стихосбирки Невидима ръка: Избрани стихотворения; Трима полски поети: Чеслав Милош, Збигнев Херберт, Адам Загаевски; Из живота на предметите: Избрани стихотворения и от гостуването си по време на Софийския международен литературен фестивал 2016 г., а най-цитирано е стихотворението му Опитай да възпееш осакатения свят, публикувано в Нюйоркър след 11 септември 2001 г.и преведено на български от Силвия Борисова:

„Трябва да възпееш осакатения свят.

Ти гледаше луксозните яхти и параходи:

една беше в очакване на дълго пътуване,

пред друг имаше само солена пустош.

Ти видя бежанците, които отиваха в нищото,

Ти чу палачите им, които радостно пееха.

Длъжен си да възпееш осакатения свят.“

Загаевски е лауреат на множество литературни награди: „Кошчелски (1975, Женева), Еhoing Green Prize (1988, Ню Йорк), Стипендия Гугенхайм (1995, Ню Йорк), международната награда Виленица (Словения, 1996), наградата „Тумас Транстрьомер” (2000, Вестерас, Швеция), наградата „Хорст Бенек” (2002, Мюнхен), международната награда Нойщад (2004, САЩ), европейската награда за поезия (2010, Тревизо, Италия).

Той е любим поет на непоетите, приели да не странят от естетиката на поетичното слово, и на поетите, осмислящи съдържанието на поезията, родена от гнева и бунта, но лишена от злоба, водена от протест срещу конформизма и ангажирана социално, но без да се стреми към политическа коректност и без намек за индоктринация.

За Адам Загаевски „поет е една от най-старите професии на света, наред с куртизанките, събирачите на данъци, свещениците или шаманите и лекарите. В този смисъл поезията е вечна!“ Вечността в най-добрите си измерения е присъща и на написаното от него. Не само в този смисъл.

 

Станка Бонова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

In Memoriam
Warning: Trying to access array offset on value of type bool in /home/novasoci/public_html/wp-content/themes/square/inc/template-tags.php on line 138

Гуадалупе Гранде (1965-2021)

Ния Пушкарова, Portrait of ELICHETO, pastel drawing, 70×90

 

Миг

Да вървиш не е достатъчно
прахът на пътя не създава живот
Погледът се отдалечава
Вода върху хартията
и пяна върху думата

Пукнатина във времето си, Отче,
нищо в теб няма трайност и всичко остава.

Произнасянето на първата дума
и връхлитането на бедствието съвпаднаха
в мига, в който ти изрисувахме
лика на дните.

Не можа да бъде,
никога не можа да бъде,
никога нямаше да може да бъде
и при все това упорити са сенките
в призванието си да бъдат плът,
упорит дъхът им
и твърдоглава думата им.

Да живееш няма име.

 

Instante

Caminar no es suficiente
el polvo del camino no hace vida
La mirada se aleja
Agua sobre el papel
y espuma sobre la palabra

Eres una grieta en el tiempo, Padre:
nada en ti dura y todo permanece.

Pronunciar la primera palabra
y acudir el desastre fue todo uno,
en aquel instante en que te dibujamos
el rostro de los días.

No pudo ser,
nunca pudo ser,
nunca habría podido ser,
y sin embargo, tenaces son las sombras
en su vocación de carne,
obstinado su aliento
y terca su palabra.

Vivir no tiene nombre.

 

Размисъл

В шемета да знаем толкова
и да не разбираме нищо
прахът от тленните останки на паметта
се разпръсква във въздуха

Още една лъжица прах
само още една лъжица носталгия.
Отваряй устата, дете, яж и мълчи.
Жестока храна е носталгията,
безутешно корабокрушение на живота,
несправедливо и ненаситно огледало.

Още една хапка, дете, дъвчи и преглъщай.

 

Meditación

Aturdidos de tanto saber
y de no entender nada
las cenizas de la memoria
se esparcen en el aire

Una cucharada más de polvo,
tan sólo otra cucharada de nostalgia.
Abre la boca, niña, come y calla.
Cruel alimento es la nostalgia,
naufragio desolado de la vida,
espejo injusto e insaciable.

Otro bocado más, niña, mastica y traga.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Цветан Марангозов (1933-2021)

Ния Пушкарова, angel’s wings, 30×40 cm, water color drawing

 

СМЪРТТА е абстракция, твърде материалистическа може би, но по-скоро сингулярен свършек на сингулярна мирова точка, причудлива и неприобщена като планетата Планемо, извън хегелианските синтези, суперпозициониране на сингулярни точки извън идентичност и смисъл, извън заедност (каква противна дума за Цветан), по-скоро ефект на нелокалност извън негентропичните граматики, извън още по-жалките идеологически интерпелации, и нищо чудно ако само егоцентриците се окажат завършени алтруисти в това преливане на светове с илюзията за подреденост, по-скоро периодичност на хаоса (човекът е периодическо животно, Ницше), където този „исторически” свят е квантово неразположен и компрометиран, и произходът му е задължен на каламбури, в нелингвистичната сърцевина на невъзможно-Реалното, и там нищо не заслужава да бъде отслужвано в категорични императиви, too late to be legal, и в стоическа абстиненция чашата на масата прелива празна, както празният говор разобличава пълното говорене на християнски, комунистически и демократични аватари и псевдо-Спасители, самонаели се да изпият съдбовната чаша, която не съществува, освен в имагинерните им нарцисизми, и именно Цветан, последният егоцентрик на Последната вечеря, с проникновените си критики отваря път, за да го затвори, в безкрайния травматизъм на самодеструктивни светове с отсъстващи детерминанти и залози.

Златомир Златанов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X