Мая Горчева – Обречени на успех. Бягствата през границите на социалистическата държава (3)

Екзотичните истории за бягства

Променят се историческите форми на емиграцията и затова бягствата могат да се опишат доста изчерпателно в рамките на историческите социално-политически условия, но освен тази подредба има една безкрайна история на дребни случайни истории. Такъв архив за неочаквани събития навярно има всеки един от емигрантите. Част от своя архив споделя и Иван Гаджев, чиято „История“ снабдява с много факти, но и с една солидна историческа основа за разбирането на водещите тенденции тъкмо в светлината на трайните морални ценности. Ще разкажем някои от тези истории за бягствата, защото те събират полюсите на изключителното зрелищно с изключително баналното.

След бягството в Гърция Иван Гаджев е настанен в лагера в Лаврион, където попаднал на един „добродушен петричанин“, който се озовал зад граница с магаренцето си. Бил с група, която чистела покрай граничната бразда и неусетно минал на гръцка територия. След като престоял в лагера месец-два, успял да говори със семейството, домъчняло му и се върнал.

Колкото случайно е минал границата петричанинът, толкова героично е било бягството на един румънец, когото срещнал в затвора в Белград Иван Банковски: румънецът преплувал Дунав и пристигнал в югославските лагери по бански гащета и фланелка. Друг необикновен случай пак с румънци: цял автобус румънци се стоварват в бежанския лагер в романа „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ от Илия Троянов – запалянковци, пристигнали в Италия за мач на отбора си. Набързо се спогодили с шофьора на автобуса си за отменянето на обратния курс.

Други бягства стават – да не повярваш! – с висше покровителство: високопоставен служител помогнал на свой роднина, осигурил му камион да си пренесе вещите до границата с Югославия, където го чакали да помагат тамошните служби. От Цариброд беглецът бил съпроводен чак до Белград, където се настанил в луксозен хотел. Тук обаче нарушил договорката за мълчание, защото в хотела се срещнал с американски журналист. Веднага секретните служби на Югославия, прословутото УДБ, го изважда от хотела и го връща в лагера за бежанци в Ниш.

Радослав Косовски напуска България с влак и билет за Полша, където е живял и работил две години, но след развод се прибира в родината си. Поискал да се върне във Варшава под предлог, че трябва да досъбере и пренесе багажа си. Неговото бягство е добре планирано и протича съвсем гладко. Спира в Белград и купува билет за самолета за Мюнхен с по-късна дата, след което пътува до Варшава. На връщане отново спира в Белград и това е денят за полета му до Мюнхен. При регистрирането чиновникът го пита за визата и получава обяснението, че брат му ще го чака на летището в германския град и всички проблеми веднага ще бъдат уредени. Пускат го без виза и не толкова заради скалъпеното обяснение (а брат му чисто и просто си е у дома в България), колкото защото анулирането на билета би означавало загуба на валута за югославските авиолинии. Така Радослав се озовава в Мюнхен и през 1971 г. получава политическо убежище. По-късно през 1973 г. там пристига и брат му Веселин. Спортист, при това в националния отбор по вдигане на тежести, по-късно той преминава границата заедно със свой приятел при връх Ком. Особено драматично е пресичането на границата между Австрия и Германия, когато двамата бегълци без документи трябва да скочат във вагона, след като от него е слязла граничната проверка, секунда преди тръгването на композицията. Тъй или инак, Веселин се установява в Германия, но за най-изгодно намира да живее и работи в Западен Берлин. И по някаква странна своя логика често отскача до Източен Берлин – защото имало евтини кръчми, – дори си хваща приятелка, а вече без всякаква логика прави демонстрации пред българското представителство на „Балкантурист“ в Западен Берлин. Задържан е, когато отново отива в Източен Берлин, и се озовава обратно зад границата. Наложените административни наказания пък са повод за Радослав Косовски да алармира световни правозащитни организации. Това е един от поводите в чуждестранния печат да се заговори за нарушаване на права на български граждани, третирани от соцзаконодателството. Друг такъв повод, предизвикал ангажимента на авторитетни интелектуалци, е забраната, наложена върху излизането от страната за майката на Димитър Бочев, за да се лекува.

Странни са тези истории за разделени семейства. Не можем да ги съдим нито според неизбежнотоидеологическо разделение, нито според привързаността към близките. Една непоносима история за разцепването между най-близките разказва Стефан Груев, самият той блестящ космополит, успешен журналист в Ню Йорк. След години емиграция става възможно майка му и брат му да му гостуват. След неколкократни пътувания, включително и след възползване от напредналата американска медицина, майка му остава, докато брат му „избира“ да се завърне. Тук започва непоносимото, не защото с нещо се различава от стереотипа за разделението на два „лагера“ и на два свята, а защото така буквално вкаменява това разделение и защото не допуска никаква свобода на избора: докато Стефан прелита от светско парти на зимен курорт и тенис корт, брат му живее в родната българска провинция, в Генерал-Тошево, затворен в стаичката си, и обхванат от все по-непрогледна депресия, полудява бавно. Завръщането му е било избор на изличаването.

Непоносими са и другите истории за завръщане. Обратно искат да върнат извършителите на едно въздушно пиратство. През лятото на 1975 г. Георги Гагов отклонява самолет от линията София-Варна и го заставя да кацне принудително в Солун. За зла слука, тъкмо тогава предстои посещение на гръцкия премиер в София и за да не се нагнетяват страстите и усложняват междудържавните отношения, гръцките власти отказват да дадат убежище. За да не бъде върнат насила, беглецът се хвърля от третия етаж на атинския затвор и се самоубива. Това е повод за Димитър Бочев да се обърне с писмо към гръцкия министър-председател по това време КонстантиносКараманлис, самият той дългогодишен изгнаник в Париж през предходното десетилетие.

Опит за бягство по въздуха има още през юни 1948 г., когато групата на Станимир Михалакев отвлича самолет от линията Бургас-София. Има престрелка с екипажа, радистът е убит, а трима – ранени. Самолетът е отклонен и каца на летище в Турция.

Драгомир Загорски разказва за плановете за бягства на свои връстници: „Иван излепваше стара гумена лодка, с която планираше да бяга по море през Бургас за Турция. Руми изучаваше конструкцията на балон с топъл въздух и описваше с патос сензацията, която ще предизвика на Запад след кацането му в Гърция“.

По вода, но не с лодка, а с плуване преминава на италианска територия Иван Бързаков през 1976 г. Неуспешен е първият му опит от началото на 1960-те години – времето на разказа „Родина“ на Борис Априлов – да премине границата с плуване, като тръгне от Царево (тогава Мичурин). След това завършва английска филология, работи като преводач и през 1976 г. на връщане от Полша слиза в Югославия. Тъкмо на 9 септември – датата за честване за новия режим в родината му, и то когато над морето се разразява буря, той се добира до Триест.

С кораб да се прехвърлят на Запад замислят героите в романа „Убийство в стил рококо“ от Румяна Узунова – Симеон Илиев и Пиер старши, роден „под необвързващото име Петър Петров“. След като оставят всичките си авоари, скътани за емигриране, на бургаските келнери, двамата се озовават в трюма на холандския кораб „Екселсиор“ – за свой късмет и още повече за късмет на капитана му, понеже е останал без каквито и да е налични средства, изоставен и от екипажа си. Няма и желаещи да постъпят на кораба освен тези двамата:

 В последен пристъп на самообладание капитанът изкомандва помощник-капитана да намери поне двама, все едно куци или сакати моряци, та белким се доберат до дома. Затова така охотно бе приета молбата на нашите познати. А те си мислеха, че със своята сърцераздирателна история, разказана предимно с пръсти, са трогнали сърцето на червенобрадия помощник-капитан. Тойвсъщност не беше помощник-капитан, беше редови матрос, но с всяко следващо бягство го произвеждаха в по-горен чин. Произвеждаха го толкова начесто, че той нямаше нито възможност, нито желание да сменя отличителните знаци на униформата си. Пък и нямаше смисъл, защото заплатата му остана същата, сиреч – никаква.

Още в часа, в който напуснаха акваторията на Народна република България, върху Пиер като вълна от девет бала се стовари толкова работа, колкото през целия си досегашен живот не беше извършил. Той беше и готвач, и юнга, и мичман, и боцман, и всичко, което бе останало от разбягалия се екипаж на кораба „Екселсиор“. Горчиви сълзи ронеше невъзвръщенецът, проклинаше още по-горчивата си съдба и всичко това в движение, защото не му оставаше минутка свободно време да поприседне. Разбира се, още на второто пристанище (на първото зловещите холандци се изхитриха да го вържат) Пешо избяга, като задигна от капитана остатъците от холандската валута и по този начин заздрави семейството му – последният се видя принуден чрез радиомолба за пари да уведоми жена си, че се връща.

По море е стигнал до Лондон героят Тоти от романа „Междинно кацане“ на Димитър Бочев: като готвач на търговски кораб той има възможност да излезе вън от границите на социалистическата си родина. Скача в морето, когато преминават покрай Гибралтар, и преплува до британска територия.

За такова въображаемо бягство с чужд кораб мечтае юношата, герой в повестта „Далечно плаване“ на Борис Априлов от 1988 г., макар хронологически да е посветена на по-ранните златни години непосредствено преди Втората световна война. Романтиката на далечните пътешествия витае и в разказа „Родина“, за който вече стана дума, но сюжетът за бягството вече се отнася за по-късно време, това на социалистическия режим. Двама герои се канят да преплуват нощем границата. Спират в пещера на 10 километра от границата, където трябва да прекарат седем часа до падането на вечерния мрак, когато ще тръгнат. Предстои им да плуват най-малко пет часа. Снабдени са с неопренови водолазни костюми, маски, шнорхели и плавници, и пуловери: „Има хора, които са избягали и с лодки. Нашето е по-лесно. Граничните дори не допущат, че някой ще се реши да минава границата с плуване“. Този закътан залив, където двамата бегълци чакат да се мръкне и който наричат „най-дивото място в България“, всъщност се оказва кръстопът на най-различни хора и ако има сюжет на разказа, той е в кръстосването на тези случайни появи, всички те потопени в абстрактния сюжет и символиката на морския следобед, „когато всичко се избистря“. Минава и един старец овчар и сяда на брега. Наблюдават го от здрача на своята пещера и са поразени от „някакво чудно благородство“ на неговите движения.

Епизодите от разказа „Родина“ могат да се подредят и в друг сюжет, останал латентен и развит по-късно в романа „Хавайските острови“ (1997), където е дадена същата ситуация и герои, но в други отношения. Докато в разказа старият овчар сякаш е извън сюжета и фигурата му е част от следобедното спокойствие, в романа е активна фигура и издава скривалището на готвещия се за бягство младеж.Издайничеството е латентен сюжет, загатнат и в разказа. Дебелите му вежди засенчват погледа, но той ги е съзрял и услужливо е съобщил на граничните власти.

В романа от 1997-ма пределно ясно са изложени и мотивите за бягството: героят е преследван от новата власт заради членството си в „държавна полувоенна организация“. Даден е по-разгърнат портрет на този овчар, който вижда бягството на Гмуреца: „петдесетгодишен, спечено селско лице, небръснато, потно, от него ме поглеждаха Михалаки Георгиев, Т. Г. Влайков и Елин Пелин“. Той извършва същите действия като героя от разказа, но те изглеждат просташко смешни:

Запретна дочения панталон. Чак тогава се извърна и потопи нозе в прибойчето. Усетих как го обхваща прохладата, завидях му. Свали каскета, махна бялата потна кърпа от главата си. И тъй като водата засега стигаше само до глезените му, овчарят направи крачка напред. Това е. Според разбиранията му вече беше влязъл в морето.

Микросюжетът за бягството в романа завършва с гневния изблик на героя срещу сухопътното тъпоглавие и предателство. Срещата има и продължение след години. В някаква удължена до невъзможна фантасмагория хронология беглецът, възвърнал си семейното положение след падането на режима и с шика на морски гларус, влиза отново в къщата в Царево на вкопчения в скуката на земята и страха издайник, който междувременно се е превърнал от овчар в добре печелещ хазаин в морския курорт. Издайникъте изправен на очна ставка с беглеца, когато сядат на една трапеза, но предаденият беглец не му отправя обвинения, напротив, разговаря с него и се надсмива на самодоволното му благополучие

За такива бягства по море – с лодка или с плуване – намеква и повестта „Факторът Х“ от Атанас Славов (1965). Сюжетът е изцяло в сферата на т.нар. „научна фантастика“, но се разиграва тъкмо в граничния район на Черноморец, на въображаемите нос Амфорите и Сухия остров. Първата среща на човека с извънземния разум „става“ оттатък устието на Велека на островче срещу пограничната Резовска река, и то за зла слука човешкият род е представен от двама рибари контрабандисти и бракониери, та тъкмо тях започва да имитира и плазменият инопланетянин, след като се въплъщава в човешко същество. И двамата били добре познати за граничната охрана нарушители.

За да няма рискове от преплуване, морската администрация заставяла всички съдове да се прибират вечер по кейовете и да нощуват закотвени. В повестта „Плаваща мансарда“ (1988) Борис Априлов разказва за злополучен епизод навярно от собствения си опит как пристигналата по тъмно яхтичка алармирала граничната охрана и на созополското пристанище ги посрещат „въоръжени моряци и войници от граничните войски“ със заслепяващата светлина от два мощни прожектора.

Бягството по вода има още едно митично измерение – то е като мистично завръщане назад към библейските първозданни времена, отпреди сътворението. Ето така, между фактологически разказ и видение, го разказва Димитър Бочев в романа „Генезис ІІ“. Ще предадем целия епизод:

По същия достоверен начин историята се разписа и върху корема на Бойко. Той отказа да полудява с мен по медицинските библиотеки и реши да премине оттатък като нормален човек – под вода. Докато аз овладявах една след друга психиатричните диагнози, докато една след друга ме овладяваха и те, Бойко се учеше да плува под вода. Той бе на мнение, че е по-добре да пристигне на Запад мокър, отколкото като умопобъркан. От късна пролет до ранна есен тренираше с плавници, маска и шнорхел на Южното Черноморие. Отказа цигарите, отказа виното, изхвърли жените от младия си живот и премина на чикии, от които му се виеше свят, но чрез които си стана съвсем себедостатъчен. Заживя като отшелник, но не в името на Бога, науката или изкуството, а на път към Запада. И дори не към Запада, а навън – там, където детството не започва с пионерска организация и не завършва със съюзно членство. И от приятелите се отлъчи Бойко. Едно, че приятелските чувства само ще му тежат в дългия път и друго, че зад честната усмивка на всеки приятел дебне доносът на един потенциален предател. Така Бойко заживя като истинско земноводно: от сушата – във водата и от водата – на сушата. И сутрин, и денем, и вечер,и нощем. „Само пет-шест километра ми трябват“ – пресмяташе наум Бойко и плуваше всеки ден по десетина – все на метър под водната повърхност. Когато всички приятели му отмиляха до един, когато се научи да държи равномерно еднометровата дистанция на цели километри, а венците му заякнаха и престанаха да кървят от коравата гума на шнорхела, Бойко си пое за последен път роден въздух и скочи в топлите води на Марица. Тази наша и чужда река,която съединява и разединява с водите и бреговете си три страни, стана новото местожителство на Бойко. От водата се е зародил животът, на водата го връщаше Бойко обратно. Само Вечната книга беше на друго мнение, но Бойко не ѝ вярваше. „Ако бях като първия човек от кал, досега да съм се разтворил като захар, цял да съм се стопил във водата“ – мислеше си окрилен той и се носеше по течението: точно по средата на реката – еднакво отдалечен и от левия, и от десния бряг, и до левия, и до десния еднакво приближен – и точно на метър под повърхността ѝ. Мътните води на Марица го криеха предано от работещите в крайречните блокове кооператори, от накацалите по двата бряга въдичари, от бдителните погледи на пионерчетата от кръжока „Млад граничар“. Само връхчето на шнорхела му се подаваше едва-едва над водата. Тази тръбичка от суров каучук бе единствената му връзка с надводния свят. По-добре и нея да я нямаше, но по нея вдишваше и издишваше живота под водата. Право срещу еволюцията плуваше Бойко, надолу, обратно по вече изкачената с толкова мъчителни усилия от материята биологическа стълба. Докато еволюцията последователно водеше от водното през земноводното към земното, Бойко тръгна в обратната посока, превърна се от земно в земноводно. Ако беше го видял Дарвин, щеше да се самоубие,ако другарката Йоцова го беше усетила, щеше начаса да го препарира в мензурата за нуждите на учебния процес. Но необезпокояван от тезите на Дарвин и недокоснат от формалина на другарката Йоцова, Бойко съвсем, съвсем във водно се превърна, цял исторически метър под водата се потопи и му беше добре – само върхът на шнорхела издаваше земния му произход. Нямаше ги под водата хорските гадости, и постовете на граничната охрана никакви ги нямаше. Не че тази сбъркана международна река щеше да го пренесе в един свободен и щастлив свят – такива детинщини и през ум не му минаваха. Не към свободата и щастието бягаше той, а само от онова, което е, без да знае и без да иска да знае накъде.

Сигурно някаква неосъзната потребност отново да се върне на твърдата земя, да се изправи от четири на два крака, отново да се превърне от амфибия в корона на Божието творение ще да го е сполетяла надолу по течението. Той вече усещал близостта на границата – само да протегне ръка и ще загребе пръст от граничната бразда, когато изведнъж коремът му докоснал дъното. Сякаш острие на нож го прорязало за миг от гърдите до чатала. Марица съхнела и чезнела под огъня на лятното слънце, ставала все по-широка, все по-разлята, все по-плитка, все по-малко река и все повече земя. Само не сега, Господи – мигновение преди целта, преди еволюцията да се върне към познатите си сигурни форми, преди Божието да възтържествува! „Аз още, кажи-речи, цял метър вода имам над гърба си – вода закрилница, непроницаема и неподкупна“ – тешал се Бойко, но дъното на реката отново драснало изпънатото му тяло – сякаш поздрав от напусната земя му изпращало. После всичко станало много бързо: Бойко заседнал в плитчините пред очите на последния граничен пост, само стотина метра преди демаркационната линия. Водите на Марица се изцедили до капка, до капка потънали в пукнатините на майката земя и оставили Бойко наповърхността. А така искал и той да потъне с еволюционните си спътници, чак до земните недра да се спусне с придружилите го чехълчета, амеби и мекотели. Но еволюционният процес върнал обратно на сушата попадналия по погрешка във водата човешки организъм. Като видели гърба му да се белее над мътните води, граничарите го помислили за удавник. „Чакай да проверим“ – рекъл един от тях и го изтресъл с приклада на автомата си по плешката. Тялото на Бойко не се огънало под удара – просто нямало къде повече да потъне. Кожата на гърба му се сцепила и от цепката бликнала като неочаквано подводно изворче жива кръв. Бойко чул как късо изщракали пълнителите и се изправил сантиметър по сантиметър от четири на два крака. Целият бил в тиня – като че ли Господ-Бог току-що направил отново от кал първия човек и го поднесъл като на длан на вече построената и обзаведена с вода и суша, с държави и държавни граници цивилизация. И лицето, и гърдите, и коремът, и крайниците на Бойко били изподрани от камъните и коренищата на речното дъно, по което, плътно прилепен, пропълзял последните двайсетина метрана подводния си живот, преди надводният да го грабне от речното корито и да го изтърбуши на сушата: „Хайде, време ти е – седмият ден изтече, деветият месец настана, всемирният потоп оттегли вълните си обратно в земята“.

Кои ли бягства са по-невероятни: литературно пресъздадените или онези, които са се случили реално, като преплуването на 11 км в бурното море от Бързаков на 9 септември 1976-а?

Цял набор възможни бягства изброяват като проекти приятелите на Буди Будев според едноименния роман на Цветан Стоянов. Решават накрая възможно най-баналното и най-изпитано средство: пешком да минат границата. Ето обсъждането:

• И все пак доста хора избягаха – каза Буди. – Може би ще трябва да подирим канал да ни преведе?
• Не, никакъв канал! – подскочи Мирон. – Между каналите е пълно с провокатори! Сами да измислим някакъв план! – и както седяха, те почнаха да измислят планове. Емил предложи да отидат на море и оттам да избягат с лодка, но се оказа, че никой от тях не знае да гребе, а и Мирон каза, че морската граница също се охранявала добре. На Буди му дойде наум друг интересен план – да пригодят обуща с оловни подметки, да отидат до Свиленград и да избягат по дъното на Марица, като дишат през тръстикови пръчки, които едва се показват отгоре. Но Мирон каза, че макар и планът да е интересен, нищо нямало да излезе, защото дъното на Марица било цялото в тиня, щели да затънат с обущата и да не могат да се измъкнат. Обсъждаха и други планове, спомняха си успешни бягства – смелчаци се бяха прехвърляли през границата в багажници на автомобили, в хладилни вагони, в животински вагони, в детски колички, в клетки, в ковчези, в куфари – но при тези случаи винаги имаше външни хора, които да им помагат, а те не познаваха такивахора.
• Дали не би могло да си направим един балон? – предлагаше Мирон. – Ще го ушием от гумиран плат, ще го напълним някъде близо до границата с топъл въздух и ще изчакаме вятърът да задуха на юг! – но и това беше опасно, защото балонът лесно щеше да се види от граничарите и отдолу щяха да го обстрелват, после ветровете никога не са постоянни. Така те един по един продължаваха да отхвърлят различните планове, докато Буди накрая започна да мисли, че все пак най-лесното си остава да пресекат границата направо в някоя тъмна нощ, въпреки всички препятствия и ужаси.
• Най-простото е винаги най-доброто – казваше той. – Трябва само да имаме смелост!

И така, двамата приятели тръгват към границата, прекосяват планински ридове и долове. Ала само единият от тях успява да я премине.

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X