Ивайло Божинов, Industrial Dream 9

 

Говореше дъбравата златиста
езика на брезите с весел глас
и жеравите – прелетните птици,
отлитат, не жалеят вече нас.

Защо да жалят? Всеки тук пътува –
пристига, връща се, оставя дом.
Заминеш ли, все родното сънуваш
и месеца над езерния склон.

Стоя аз сам сред равнините голи,
а вятър жеравите е отвял,
замислям се за младостта си волна,
ала за миналото нямам жал.

Не жаля пропилените години,
за люляка душата не жалей.
Горят в градина ярките калини,
но този огън няма да ни сгрей.

Не обгоряват гроздове златисти,
във жълтини не губи се трева,
дървото както рони тихо листи,
тъй роня аз печалните слова.

И щом се с вятър времето измита
и тях ненужни ще смете за миг…
Кажете тъй … дъбравата златиста
говореше на милия език.

1924

 

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.