19.10.202106.11.2021 by New Social PoetryNo Comments Ивайло Божинов, Industrial Dream 9 Говореше дъбравата златистаезика на брезите с весел гласи жеравите – прелетните птици,отлитат, не жалеят вече нас.Защо да жалят? Всеки тук пътува –пристига, връща се, оставя дом.Заминеш ли, все родното сънуваши месеца над езерния склон.Стоя аз сам сред равнините голи,а вятър жеравите е отвял,замислям се за младостта си волна,ала за миналото нямам жал.Не жаля пропилените години,за люляка душата не жалей.Горят в градина ярките калини,но този огън няма да ни сгрей.Не обгоряват гроздове златисти,във жълтини не губи се трева,дървото както рони тихо листи,тъй роня аз печалните слова.И щом се с вятър времето измитаи тях ненужни ще смете за миг…Кажете тъй … дъбравата златистаговореше на милия език.1924 Превод от руски Мария Шандуркова списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X Comments comments