Ивайло Божинов, Industrial Dream 10

 

Заех се с дългото есенно подреждане,
приготвям дебелите дрехи.
Изчиствам си пода и от паяжина ъглите
и стаята без слънце започва да свети.

Подреждам си мислите, главата ме стяга,
в коридора мяучи съседската котка.
Ето ключът ми къде се е дянал,
с нови обувки излизам на разходка.

Изнемощели лъчи ми жарват лицето,
вървя си и ми е някак спокойно.
Виждам други животи през чужди пердета,
нахлуват ми далечните спомени.

Скромно кратко е това съществуване,
с остри завои, баири, стръмни наклони.
Казвам си, има време за сбогуване,
а две червени листа от дървото се ронят.

 

Ябълка
пълна със семки
сок
и червеи.
Изгнива от вътре на вън
свива се, изсъхва
под яркото слънце.
Никой не ѝ обръща внимание.
Другите тепърва узрели
падат по земята и се
нараняват, а следващата
есен ги заменят нови.
Скакалци в буркан
се усмихват спасени
от детска ръка,
но после се задушават и умират.
Крясъците им полепват
по стените на буркана.
Толкова много незабелязана смърт
от ненужното на никого
човешко съзнание.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.