Ивайло Божинов
Ето какво ще направиш
Ето какво ще направиш; Ще обичаш земята
и слънцето, и животните, ще презираш парите, ще даваш милостиня на всеки
който поиска, ще защитаваш глупавите и лудите,
ще посветиш доходите и труда си на другите, ще мразиш тираните,
няма да спориш за Бога, ще си търпелив и отстъпчив
с хората,
няма да се прекланяш пред нищо, било то познато или непознато, пред
човек или група хора, ще общуваш свободно с необразовани
властници, с младите и с матриарсите,
ще четеш открито тези листи всеки сезон на всяка
година от живота си, ще преосмислиш всичко, което са ти казали
в училище, в църквата или в книга, и ще се откажеш от всичко, което
обижда душата ти,
и самата ти плът ще бъде прекрасен стих и ще
звучи гладко и красиво не само в думите, но и в безмълвните
линии на устните и лицето, и между клепачите
на очите, и във всяко движение на ставите в тялото ти.
Чух те, орган, да тръбиш тържествено и сладко
Чух те, орган, да тръбиш тържествено и сладко като покрай
църквата минавах в неделното утро,
Ветрове есенни, като крачех през гората в здрача, чух
ви жално и протяжно да въздишaте там горе,
чух италианския тенор да пее съвършено в операта, чух
сопраното в квартета глас да извисява;
Сърце на моята любима! и тебе чух тихо да шепнеш в
в китките на ръцете обвили главата ми,
чух пулса ти снощи в тишината като камбанки
да звъни в ухото ми.
Кръговрат
Никога нищо всъщност не се губи, не може да ce изгуби,
произход, личност, образ – нищо от света.
Ни живот, ни сила, нищо видимо;
Нека привидното не обърква и въртенето
на сферите небесни ума не смущава.
Ширят се в безкрая време и пространство, без предел e
царството природно.
Тялото остаряло, мудно и студено, само жар от минали огньове,
и погледът с мътен блясък, пак ще лумнат;
Слънцето ниско на запад сега, пак се вдига
в зори и по пладне;
Невидимият пролетен закон се връща пак и пак
при ледената пръст
с треви, цветя и летни плодове и жито.
О Капитане, мой Капитане!
О Капитане, мой Капитане! на опасния ни път настъпи края;
всички изпитания преодолял, корабът се връща победил, с наградата мечтана;
ето го пристана, чувам камбаните, възторга кипнал,
очите следват равния му ход, на кораба суров и смел:
Но сърце, о, сърце, сърце!
О изтичат капки с цвят червен,
там, на палубата, капитанът лежи,
паднал мъртъв и студен.
О Капитане, мой Капитане ! стани и камбаните чуй;
стани – флагът за тебе развян е – фанфари за тебе звучат;
за теб са букетите и венците – за теб тълпи по бреговете;
те тебе викат, люшнала се маса, към теб лицата си обръщат;
Насам Капитане! Мил бащице !
Ръка под главата ти слагам;
сън е, че на палубата там
си паднал мъртъв и студен.
Моят Капитан не отговаря, с устни бледи, неподвижни;
Не чувства моята ръка баща ми; воля, пулс не са му нужни;
Корабът е здраво, сигурно закотвен, и пътят му приключил, свършен;
От опасния път, победния кораб се връща, с товар спечелен;
Празнувайте, о брегове, и бийте о камбани!
Но аз крача печален
по палубата, където моят капитан лежи,
паднал мъртъв и студен.
Превод от английски Христина Керанова
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X