Ивайло Божинов

 

Знаеше къде живеят хората, знаеше къде се навъртат вълците и лисиците и това му познание бе помогнало да доживее до преклонна заешка възраст.

Свит във високата трева, помръдваше нервно с муцуна и се ослушваше, без да смее да изпъне уши.

Бе валяло преди два дни и земята бе леко влажна. Още малко трябваше да изчака и след това щеше да хукне с дълги подскоци право към крайните къщи на хората. Много пъти се бе измъквал така.

Чу шума, за който се ослушваше.

После отново стана тихо.

Лисицата се бе приближила. Нямаше грешка, бе надушила посоката и той трябваше да се спасява с бяг.

Сърцето му заби още по-бързо. Мъничък мотор, който очаква старта за надбягването на живот и смърт. Изчаква. Изчаква… и не може да чака повече.

Хукна презглава.

Дългите подскоци завършваха, сякаш задните му крака стъпват малко преди муцуната. Оттласкваше се с всичка сила и с всеки скок променяше малко посоката, за да залъже преследвача.

Рязко спря и наостри уши.

Чу я. Лисицата го следваше.

Сърцето-мотор заблъска, краката го тласнаха отново и след няколко подскока видя покрива на първата къща. Видя и едни чудесни храсти, в които можеше да си поеме дъх.

Остана в тях не повече от половин минута – напълно достатъчно, за да събере сили за следващия спринт. Бе сигурен, че лисицата не се е отказала.

Когато хукна отново, чу шумоленето зад себе си. Оказа се, че преследвачът е по-близо, отколкото смяташе. С удвоени от страха сили се впусна към плета и се шмугна в дупката – една от многото, които знаеше, че са там.

Втурна се покрай оградата, чу как лисицата първо се блъсна в нея и после се провря. Следваше го, а той я водеше право там, където обикновено намираше спасение.

Когато притича край курника, птиците вътре се разшаваха, а миг след това, когато лисицата спря раздвоена до мрежата, зад нея дузината кокошки вече пърхаха и надигаха такъв шум, че нямаше как да не обсебят изцяло вниманието й.

Заекът се промуши през друга позната дупка в плета и продължи да бяга, докато се почувства на безопасно разстояние и намери една чудесна ямка под бодлив храст.

Сърцето-мотор постепенно забави хода си.

Ноздрите и ушите останаха на пост.

Засега опасността бе преминала.

Засега…

Хищниците са предвидими. Ако видят по-апетитна плячка от теб, те зарязват. Достатъчно е да тичаш бързо и да ги заведеш до нея.

Хората, с техните кучета, действаха по подобен начин. Когато те подгонят, е достатъчно да успееш да ги закараш до дупката на лисица или до мястото, където се навърта вълк. Щом го видят, веднага спират да се интересуват от теб и подгонват по-големия улов – хищника.

Много гонки бе преживял заекът, докато се оформи тази стратегия, много късмет и забързано до пръсване сърце му бяха нужни през годините. Но сега притежаваше завидна заешка мъдрост.

С хищниците и хората нещата стояха по един и същи начин. Знаеше къде живеят хората, знаеше къде се навъртат вълците и лисиците и това му познание бе помогнало да доживее до преклонна заешка възраст.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.