Най-новото

На равнището на желанията – социално дистанциране.

На равнището на влеченията – корупционно свлачище.

Но корупцията е с характеристика на онтологически аргумент.

Падението е условие за земен живот и смърт, натрапено на Адам и Ева, превръщайки ги в първия когнитариат.

Желанията са положени върху липсата, докато влеченията кръжат около загубата на нещо, което никога не е било притежавано, може би райската градина Еден.

Но нека погледнем тривиално на нещата.

На равнището на желанието гражданите търкат хазартни талончета за един милиард годишно. На равнището на влеченията сега те търкат жълтите павета в триъгълника на властта.

Ако не мога да разруша света, ще го поставя в скоби.

Политически активизъм като симулирана пасивност на смърт в живота и живот в смъртта.

Натраплавото повторение не закъснява да се прояви в монотонното пропускане на целта. Разобсебването на обсебените в нови встрастявания, въплъщение и развъплъщение на Todestrieb.

Човешките отношения се градят на неразпознаване и масовата истерия на споделени нелоялности се изстрелва в лесни мишени, без да накърни прозопопеята на виновния свят. Протестите донякъде са като бедствието на Бланшо – променят всичко, оставяйки всичко непокътнато.

Трийсет години протести – и нищо, освен летящи павета в заскобения свят.

Две хиляди години и нито един нов бог.

Човекът е периодическо същество, протестите – също.

Все същата разплакана девойка, която целува предпазния шлем на полицая.Все същия постер – не съм платен, мразя ви безплатно (за психоанализата това означава обратното и обратното на обратното).

Все същите акселерирани възмущения през мегафон, по-скоро разговор между два грамофона, както в разказ на Кафка.

Протестите, както симптомите, идват от бъдещето и размножават вирусните си модификации в пандемия на булеанова алгебра

.Волунтаризмът е немислим извън обезопасен кордон, полицейски, санитарен, или пословичния намордник на финансов борд.

Безплатно ли мразят правдолюбците, след като капиталът не допуска нищо друго, освен наемния труд, надницата като единствено препитание и начин на живот?

Или оня тъп афоризъм, че ако не си в менюто, значи си под масата – това са мъдростите на канибалския капитал.

Във времена на there is no alternative (TINA) да се разчита на превратни моменти е със същата схема на виц.

Надянали медицинско-политически маски, те изглеждат евтина реплика на банкови обирджии.

И затова все същия стерилен и евтин ритуал на жертвопринасяне, където единствената жертва е ритуалът.

Все същите попържни, инвективи, хейтове срещу врага с многопартиен билет.

Още Русо е забелязал, че хората не искат да бъдат, а да изглеждат, перверзна хелио-мания в нищото на смъртта.

Все същото скоростно угояване на сапиенс-форми в един и същ винтидж дебил.

И как акселератският капитализъм няма да изглежда като най-естественото нещо на света. Все същият пренаселен Созопол, разяждан от морски и литературен планктон.

Ние вярваме, че е възможно да се съгласуват правата на камъните с правата на хората (Мария Шантелот) – това пише на табелата пред възстановената южна крепостна стена на Созопол.

Сега на жълтите павета това звучи като подигравка.

Протестите, флаш-мобове с вяла изобретателност в каскади на историцистки бестиарий, сякаш се канят да влязат в историята, която е друг подвижен гроб.

Сякаш фейсбук се е изринал на мегдана, аналогово и виртуално омешаване в дизюнктивен синтез, докато не го обърнат на право хоро.

Сякаш се провеждат пленери по творческо писане на открито, всеки се стреми да върже искейпистките линии на фльонга в знаменит афоризъм, ако не собствен, тогава цитат.

Дори самоожесточението им на „жълти жилетки” е мизерен цитат от приют за бездомни кучета.

Популистката гъзария винаги е имала проблем с аналната си фиксация, както маниашкият капитал в оцепенението на погълнат мъртъв труд.

Лаксативът на протестите е удобен за всички, клоаката трябва да бъде източена за следващите лайна в ангелски съпровод на невинни претенции.

С какъв дрескод са били Адам и Ева преди да ги прогонят от Рая?

Защо Падението-корупция-Verfall-Fall е условие за смъртността им?

Защо корупцията е травматичното наслаждение на въвлечените в смъртта?

Фиговият лист на лицемерие е дрескод на разкодираното влечение към смъртта.

Флашмобовете и протестите са носталгия по голата Дева на революцията, която както лаканианската жена не съществува.

Труд и капитал в извратено брачно съжителство разрязват сватбената си торта, за да изскочи платена стриптизьорка оттам.

Cutting-together-apart. Суперпозициониране на шантав квантов свят от светове.

Вие протестирате, ние работим, както казва нашенското момче, което много работи, но и много краде.

В мобилния гроб на историята няма друг вариант.

Това, което наричат задкулисие, е обсцьонната подплънка на всяка власт.

И нито дума за системното насилие на неолибералния ред, който няма как да бъде разтурен с евтини номера. Те просто искат каишката да бъде удължена.

Капиталът е едно нищо във фундаменталната фантазия за кражба на чуждо наслаждение. Само че Маркс не се е занимавал с изследване на кражби, а със схемата на абстрактна стойност без цена, стойност възможна само като обект на класови отношения и класова борба.

Но може би има промяна в спинозистката субстанция на супер-позициониране.

Може би това са новите множества в колективен крауд-сорсинг, мечтата на Антонио Негри и Агамбен, задаващите се общности извън диктатурата на предикати.

Както проповядвал свети Павел, няма значение дали си евреин, обрязан, мъж или жена, всички сме воини на Христа.

Истинският флашмоб е непредикативен, генеричен, в това е смисълът да се събличат голи, но генеричните множества на недоминация са моментен стриптийз, размината среща между Артемида и Актеон, между революционната Дева и мафиотските супервайзъри. Днешните политики са практикуване на садо-мазо игри. Мафията иска да свали правителството на мафията.

Всеки протест е комунистическа опасност, опит за държавен преврат на одържавената мафия и мафиотизираната държавност.

Демокрация на неконзистентни множества, където всяка тоталност е фалшива – наистина ли?

Както тоталитаризмът в спекулативно единство с държавата я обезсмисляше, подчинявайки я на партийната си вирилност, днес това не върши ли същото мафията?

Либералните политики в спекулативно единство с фашизираното задкулисие продължават да генерират мутренски дрескод, с който уж са приключили, както във вица за канибалите – приключихме с канибализма, вчера изядохме последния канибал.

Приключихме с мутрите, вчера подложихме последната мутра на фотошоп.

Политики на садо-мазо игри, просто защото при капитализма и трудът, и законите са порнография. Или както заповядва плеймейтката-доминатрикс: лятото ще настъпи, когато кажа аз.

Ние фланьорстваме в подвижния гроб на историята със спектакуларни флашмобове на неоткровение.

Тайните агенти се превръщат в революционери, революционерите – в тайни агенти.

Престъпниците актуват закони.Негодниците пледират достойнство. Бедните износват дрипите на своя ресентимент.

Бесни сме, казват те, и се изправят пред собствените си бесове.

Възмутени – от самото си възмущение. В политики на панаирджийско стрелбище профукват мишени вместо цел.

В йерархията на утешителни награди и тлъстия пай постмодернистите питат – кой разказ ще предпочетеш, сякаш става въпрос за анален сърбеж.

Предпочитам непредпочитанието на Бартълби, издигнато в предикат, Окупирай Уолстрийт, постави в скоби вулгарната цел.

Няма друга игра, освен да се включиш в играта, дори когато поставиш в скоби играта на Бартълби и Маларме.

И негодниците ликуват – протестърите се компрометират в несуверенен жест.

Хвърляли бомбички? Но единствената експлозия е заложена още в Библията, суверенността е едно нищо без запален фитил.

Протестиращите винаги имат право, но да възлагаш надежди на младите е консерватизъм, тяхната едипо-фобия само може да забавлява. Те са същите флашмоб-гробници на протектирана пустота, както мъртвите везикули моделират мозъците на живите мъртъвци.

Хелио-мания, холограми и селфита на виртуален принт в анимиране и деанимиране, наричано условно живот в постоянно себеотрицание на неусмъртим автомат.

В прицелването без цел силата на фалшивото е другото име за трансферентни отношения на йерархия и подчинение и извличане на принадено наслаждение от либидото-капитал. Гордеем се, че не сме животни, само защото човекът, това неопределено животно, е свикало всичката животинскост във въобразения си интериор.

Някога протестите бяха гладни, сега са гладнишки игри на глада за стероидни ММА бойци и импланираните им гаджета Барби.

Светци на влечението ли, друг път.

Влечението е вертиго на безразлична хидравлика за разсейване на интензивности. Недостижим атрактор на неатрактивни клонинги в пустинята на Реалното, на конверти в перверзна рекурсивност, край и отново, Финеган.

Някога страданията бяха аналогови на голи тела с вплетена концлагеристка тел.

Дигитално окабеленият разум днес е новата парадигма на концептуален затвор, но на кого му пука.

Бедствието няма грижа за нас, нито пък ние за него.

Протестиращите, в цезаризма на виртуална смърт, този път ще стигнат докрай, до самия край на носа си, носове на билатерални лица.

Ако бе възможно да се спуснем до равнището на това морбидно влечение, нямаше да е по-различно от слизането на Орфей в ада, винаги вече мъртъв в Евридика, или преизподнята на другата смърт от Йоановите Откровения, преработена от Августин и още по-учения Аквина, наказанието на другата смърт в преизподнята като основа на християнския ресентимент, до днешното превъртане на дискурсивни стрелки, влечението като жалък метапсихологически концепт в стила на Фройд, нали?

От тоталитарния невротизъм на репресираното желание до истерията на либидинална (поли)морфност и политическо хамелеонство – и само первертите знаят как да асистират наслаждението на Другия, дори когато се опитват да го вгорчат.

Елитите винаги са били перверзни, докато средните съсловия се препитават с вулгарност на психотична основа.

Cutting-together-apart.

Що не си таковате заедно чупката (в неправилен превод за елитарния вкус).

Вътрешното разцепление на субекта се пренася върху билатералните им лица.

Ние страдаме от хелио-мания, докато в слънчевия си арест сепарираме екскрементите на нощта.

Чисто е единствено отношението към смъртта.

Същества с билатерални лица и внушение за проектирана цел в постоянно пропускане на целта, докато се целим в изобилни мишени; травматичната среща с нищото на смъртта трябва да бъде постоянно пропускана, само това монотонно кръжене като повторение встрани от целта.

Толкова билатерални мишени и нито една еднозначна цел. Целта отхвърля лингвистичната форма във вентрилоквизма на един друг език, една друга смърт.Измирането не изчерпва смъртта.

Отменихме ритуала на жертвоприношение, вчера отсякохме главата на последния крал. Отменихме комунистическото минало, вчера лустросахме последния комунист.

Добре дошли в пустинята на пост-мутренската държава!

Но има малък проблем. В постигане на целта целите се самоунищожават, както работникът в битка с капитала фактически цели собственото си премахване.

Здравей и сбогом на жаждата за анихилация в порочния кръг на влечението към смъртта. Билатералните вторачени в революцията, която днес е възможна само като контра-революция. Вторачени в сиянието на справедлив полис като а-полисен, божие царство на земята като безбожно и т. н.

Злото в окото на прицелващите се в злото рикошира с онтологичен откат.

Когато бедните се откажат от класовата борба, тогава бесовете ще се заемат с това.

Хората се чувствали измамени. Но нали и измамниците се оплакват от същото. И нито дума за социопатията на перверзни желания.

Само влечението никога не губи ключовете си. Ето защо полицаят задава толкова солиден въпрос на бабката, тръгнала на протеста: Гробище, ти накъде?Но всъщност това е разговор между две гробища.

Встрастяване в мишени, за да се избегне целта – колко лесно!

Но може би целта е велика конституция, само за да се стигне до парадокса на Русо – как да се напише конституция от хора, които не са възпитани в нейния дух? И тогава писарите ще трябва да дойдат от бъдещето, същото бъдеще, което си обещават през цялото неотминаващо минало, насадени върху трупното и ентропийно равенство в хидравликата на влечението към смъртта.

Само политическа власт, произтичаща от народната воля, може да формира народната воля на първо място.

Карл Шмит също се обръща към парадокса на демократичното фундиране, както е очертан в Общественият договор на Русо:

За да оцени един възникващ народ здравите максими на политиката и за да следва фундаменталните правила на държавност, последицата трябва да се превърне в причина. Социалният дух, който би трябвало да е резултат на институцията, би трябвало да преобладава във фундирането на самата тази институция. И хората би трябвало да предхождат законите, в каквито биха се превърнали посредством самите тези закони.

Това се казва да поставиш каруцата пред коня, но фолк-психологията и нейните хари потър-социолози припознават само драйвърите на глупостта, докато прореждат екзит полове с игрите на щастие.

В темпоралните лупинги на бъдеще предварително време колко лесно да вмъкнеш дежурното броене на ротния старшина.

В кризата на наследяване като наследяване на криза гадаят генеалогическия елиминативизъм по черната жлъчка на възроден народ. Истинската история на неоткровение обаче е на депортираните без екзит.

Могат ли да пишат subaltern-копистите на Бартълби? Докато прогонват тираничната цензура, пропускат изолационизма на самото писане, алфавитната му импотентност като празник на буквите.

Субалтерните кобурги-киборги-комуняги-юпита-копелдаци могат да пишат само крепостни актове и транзакции в една интранзитивна псевдо-история с липсваща причина и цел. Писането като другото име на влечението към смъртта – това искат да забравят те. Писането на идиотизми – така разбират силата на фалшивото.

Развъждането на нови конституции-хора-юридическа скот би накарало нацистката евгеника и соцреализмът да потънат в земята от срам.

Но има малък проблем. Първо трябва да се прогонят бесовете. От човека в свинете отново в човека – другото име за влечението към смъртта. Екзорсизмът като другото име на жаждата за анихилация на свинечовеци, и разликата между промишленото агро-фермерство и нацистките лагери на смъртта е изличена, поне за такива като Хайдегер, мерцедесът на германския Geist.

Сега го правят с водни помпи, щадящи полицейски тактики или опаковане в медийни екскременти, какъв прогрес.

Данъците и смъртта, забравихте ли, и корупцията като дизайн на Dasein, която няма как да изчерпи тлеещия инфинитив на безкрайна тлееща корумпираност на човешкия род, както умирането не приключва смъртта.

Съдбата на крайността като повторение на влечението към смъртта, на вечно спящ Финеганю, проспивайки историческата съдба на спящия българин, един и същ зловещ сън, където дори бдението на Финеган, на нощните плажове, е безсилно…

Буда спи, кой Буда все пак? Прозвища и руини, реликти на мъртвешки свят, страдащ от хелио-мания, докато пишем със сенките на нощта.

Остава народът като последна пропусната цел. Този мениджър на биологическо семе и неговата дистрибуция в нощната похот на демографски подем. Нали чухте записа на един политик – само кур оправя тези неща. Биофилията като фалшив проблем, народът като предикат на държавата в некротична опаковка и либидален лубрикант. Синтетиката на народа, морфирала в полимери и силициев чип. Нали чухте съвета на постмодерния цар – сменете си чипа!

Ние сме плейбек на силициеви чипове, както царете – плейбек на генеалогически идиотизъм.

Или претенцията на постмодерния политик – връщаме справедливото неравенство – при което, ако можеше да го чуе Сократ, пак щеше да посегне към бучиниша.

Отечество, царство, република, и малко мутренски макияж – нали до това се свежда импотентният лифтинг на протестното опиянение, поредното пиянство на един пореден народ.

Но остава Законът. Законът, който се полага единствено в собствената си трансгресия, и тук прекрасно знаят и практикуват това, нищо че не са чели Кант и Фихте (не бих те ебал и не бихте, както е в безсмъртния стих анжамбман), те знаят как да се ебават на дребно и да разпердушинват закони, докато са замръзнали vor dem Gezetz.

Франц Кафка е пролетарски писател, той е казал, че капитализмът е условие на душата за трансгресивни негодници, спазващи правила.

Текучествени дифузни групи, временни автономни зони, и острови на омерзение в омерзителен архипелаг-гулаг.

Синове на пустотата, от какво се оплаквате? кой е вашия регион?

Изтръгнат от човешкото условие, артистът се превръща в странник, населяващ една чужда вселена: Аз скитам сам по Земята и Земята е оголена, пуста; през безкрайната пустота обезвъплътеният глобус… отплува (Льоконт дьо Лил).

Казано е преди епохата на дълбоки екологии, но тук те говорят със сталински детерминизъм как да се превърнем в нормална държава като на Запад, псовисващи балкански псета, плачещи чакали в покрайнините на селото, за да се отправят на гурбет при чуждия капитал.

И се надяват, че една девствена Конституция ще ги свика в чистата идентичност на нов Аушвиц-Освиенцим, в чисто отношение към смъртта.

Младите хора чоплят симптома си на невинност и го угояват в sinthome, светци на превратно Просвещение без Lichtung в отсвета на катастрофични звезди в dеs-aster, те са бъдещите офис-мениджъри на дигиталния Аушвиц.

Велика конституция, Велика Харта ли? Magna Carta е подписана между английските барони и крал Джон в Ръни мийд през 1215. Всъщност се касае за две Харти – Харта на свободите или Велика Харта и Харта на горите.Първата признава основни свободи на англичаните, включително habeas corpus, съдебен процес и наследяване (при вдовици), забранява изтезанията, дава свобода на търговски пътешествия, край на контрабандата на добитък.

Втората Харта включва възстановяване на правата на гората, протекционизъм на нормален достъп до пасища, камъни, дърва, гориво, храни, мед, ядки, гъби, билки и плодове. С други думи, Втората Харта защитава the commons, правата на материално препитание на хората, като осигурява свободен достъп до всички тези неща, смятани като гори.

Ако първата Харта многократно е отправна точка във визиите за народен суверенитет, справедливост и еманципация, втората Харта на commons, харта на гората, е пропускана, забравяна или игнорирана.

Именно, втората Харта на common-ализъм, която удобно бъркат с исторически сложилата се форма на комунизъм, за да изхвърлят и бебето от коритото заедно с мръсната пяна.

Полето на общото днес е поле на частнособственическа истерия, на реституции, на заграждане, заменки, корпоративна алчност, иманярство, бракониерство, контрабандни канали и трафик. Тази примитивна акумулация не е български феномен, а глобален – на локализиращи метастази.

Дали все още можем да говорим за обществен договор и в какви форми? Едно прогресивно ограничаване на социалното, при това с легална юрисдикция, от една страна, и с комерсиални отношения на частна размяна посредством пазара, от друга. Това е билатеризмът на обществения договор между билатерални мутри и бесове, за които наивно се допуска, че могат да бъдат прогонени.Тези дублирани сили на държавни и пазарни закони задушават споделяните жизнени светове на обикновените хора, атомизират индивидите и ги отчуждават от земята и нейните продукти, които би трябвало да са споделяни общо.

Днес всичко е капитализъм във все по-уродливите форми на легална частна собственост – дори и камъните, и билките, и горите, и всичко останало, прокарано през формата на стойността.

Формата на стойност, този надзирател пред портала на влечението към смъртта, превръща света в концептуален затвор.

Само че става въпрос за инфлуенсърите на дискурсивната слепота, нека ги изброим:

Милитаризъм (бойната машина на Дельоз).Спектакълът на Ги Дебор – културен империализъм.Биополитиките – не на геноцид, а на глобален омницид, пред който Аушвиц ще изглежда детска игра.

Това са не само трите основни прехващачи на принадена стойност, на социална рента и богатство, но и основните фактори за радикално прекрояване намодерността.

Фрустрираните желания на българина обаче имат друг адресат. Те пак се целят в сватбарски мишени на разваления годеж с капитала.

Мутренските влечения на бесове и демони се отмятат като анахронизъм, рецидив. И съчиняват одиозен исторически разказ за неуязвима България върху безорганното тяло на смъртта.

Истината обаче е билатерална като сдвоените им лица.

Да говориш истината означава да приемеш неконзистентното.

Вместо множества композирани от сингулярности в полето на общото – хибридни пара-военни формирования и сингулярни терористи по всички краища на света. Вместо щастливи срещи в креативен крауд-сорсинг – мафиотски връзки и картели с пъстро международно лого.

Билатералните искат унилатерална конституция и като землемери на Кафка уточняват – малко вдясно от центъра, малко вляво, тука има, тука нема, а центърът е кафкиански Замък от запуснати хаотични пристройки.

Докато все още оплакват тоталитарните опустошения, дори не забелязват уродливата асиметрия на собственическата си опустошителна маниакалност.

Ние сме в празното място между две бедствия. Може би в епифизата на закърнялото трето око.

Атаката срещу полето на общото е двойно лишаване в материален и политически план. Ние губим и правата, и гората си. И това се случва точно в момента, когато натикват в ръцете ни документи за собственост и изборни бюлетини. Реституцията е деституция. Правата са обезправяване.

Днес всички се борят за правото на права върху зачеркнатия терен на общото, върху изличената изначална суверенност. Хелио-манията е положена върху мраковете на нощта. Законът се разповива в трансгресията си на юридическо гурме.

В конкуренцията между двете големи системи на остойностяване и норми, между двете велики Харти на стоката и общото благосъстояние, едната Харта е отпаднала още в мига на сключения обществен договор.

Ето защо стоката е единица мярка за социална шизофрения за такива като Маркс.

А общото благосъстояние, commonwealth? То не е само физическото благо на гората, не е само общ брутен продукт, а съдружество, Gemeinwesen.

Конституцията няма да достави нито съдружество, още по-малко идентичност.

Аушвиц потвърди философемата за чиста идентичност като смърт (Адорно).

Бунтът е езикът на нечутите, но протестите са чуваемост без глас.

Протестите като либерално възражение в рамките на демократичен стандарт само усилват това, на което противостоят – подновено статукво като ред без справедливост. Те деактивират езика на бунта и на революцията в импотентен вентрилоквизъм.

Либералната демокрация е нашия враг, този капитало-парламентаризъм, както го нарича Бадиу. Невидимият враг зад изнежени цветни мишени, докато билатералните изкупват историческия си далтонизъм.

Обществото на спектакъла може да сведе всеки протест до пасивно консумиран образ.

Спектакълът е фетишизъм на капиталистически отношения, цинично отрицание на некапиталистически начин на живот.

Дори поетите на нищото, както ги наричаше Сартр, не избягват подозрението, че са подведени от счетоводния алгоритъм на буржоазна мерзост.

Революциите са невидими и неразличими, както Отсъстващото в звездния пасианс над нас, върху което налагаме антропоморфна цедка. По-банално, те са отсъстващото червено мастило, както в оня виц за изпратения на каторга в Гулаг, уговорил се за нормалните неща да пише със синьо мастило, а за нередните с червено, и в първото си писмо той пише в синьо, че всичко е окей, хората са щастливи, магазините са пълни и единственото, което липсва, е червено мастило.

С какво мастило Капиталът на мъртвия труд, автентичната некрофилия на капитала, ще легитимира анорексичната Конституция на живите мъртви, не е трудно да се отгатне. Капиталът – този велик мастурбатор срещу порно-видеото на мъртвия труд, както маркиз дьо Сад е мастурбирал срещу купища златни лири-стерлинги, фундаменталната фантазия на света, това самозадлъжняване на бог и държавата, кредото на кредита, на публичния кредит като държавни дългове в частни ръце, когато парите приемат голо подобие на капитал и на свръхпродуктивен капиталов дълг, колкото по-голям, толкова по-малък, също като Алиса, която не смогва да настигне растежа си, винаги по-малка от лихвата на растежа, в крайна сметка произходът на капитала като анална мистерия.И тогава слънчевите ануси ще изригнат задружно, enjoy!