Христиан Вачков – Образи и думи от страната на десетте хиляди неща

Сн. Христиан Вачков

 

“Китайският въпрос сам по себе си е толкова обширен, че никоя нация не може да си позволи да го игнорира… Задачата, пред която сме изправени, е не да сринем техните крепости или да експлоатираме техните пазари, но да изучаваме и да се научим да симпатизираме на тяхната човечност и техните благородни стремежи.”

     Ърнест Фенолоса

“Всичко имаше способността да ме очарова”

                                                        Артюр Рембо

 

Китай. Измежду многобройните представи, които това име извиква в съзнанието ни, като започнем от самото средновековно име, с което наричаме Средното царство, и свършим с изключително модерната напоследък реторика на “новата студена война”, Китай остава на първо място страната на “десетте хиляди неща” – ала не в смисъла на абстрактната философска концепция, с която Лао Дзъ обхваща обективната реалност, а в този на гръбнака на световното производство – несекващия извор на потока от неизменно множащата се мириада от стоки за потреблението, чийто басейн е глобалната икономика. Разгледан отвътре, Китай допълнително затвърждава статута си на енигма, в която се съчетават непреодолими за запада дихотомии – комунизъм и капитализъм, будизъм и консумеризъм, традиционализъм и американизъм и всякакви комбинации помежду им.

Сн. Христиан Вачков

Макар и да не съм свикнал на подобни комбинации и да ги намирам сами по себе си за провокиращи въображението и мисълта, за мен като (предимно) англоговорящ човек, най-енигматичният елемент от китайското ежедневие е чисто вербален. Английските надписи (понякога се прокрадват и френски) са навсякъде и мога да кажа, че не отстъпват в количествено измерение на китайските. Сгради, стоки, коли, храни – почти всеки аспект на китайското ежедневие носи гордо и почти винаги автоматично преведено английско название. И ако в повечето случаи грубият превод има чисто маркетингова цел (чужденците в Китай са рядкост, а владеенето на английски – слабо), то в един аспект той достига нива на същинска мистерия – озадачаващите щампи върху дрехите.

Сн. Христиан Вачков

Надписите варират от достойни за перото на Тристан Цара или Хуго Бал нон-секвитури (Осолена скарида от за любов мир), през енигматични буквални преводи (Отношение на мъж. Есенция на жена.) до съвършено верни изречения, които обаче никой не би си помислил да принтира върху дреха (Мъжкият лъв остава да пази прайда, докато лъвицата ловува. Цветът ѝ я скрива във високата трева). Като човек израснал в Люлин, където китайският йероглиф татуиран на врата и до днес е носител на очарование и престиж, трябва да призная че десетките и стотици фанелки, които видях през последната година не спират да ме сразяват с внезапната си поетична мощ. В ежедневния поток от творения на механични поети-преводачи току се появи “внезапно проблясък на светкавица”, който “днес [да] ме вдъхнови”. Да и това са щампи…

 

Поетика на неразбирането

 “В своя провал, а то винаги се проваля, произведението ще хвърли светлина, колкото и слаба да е тя, върху величието на онова, което никога не може да постигне.”

 Анселм Кийфър

Преди да отхвърлите последните няколко снимки с усмивка или да ги пратите на някой приятел във фейсбук, искам да припомня за едно друго голямо неразбиране и един не по-малко колоритен превод – този на Езра Паунд в стихосбирката “Катай”. Без да знае изобщо китайски, Паунд публикува своите преводи на китайска поезия, които оставят в историята на Западната поезия огромно по значение, но неизменно противоречиво наследство. От една страна, синолозите ги отхвърлят като фундаментално погрешни, а политически-коректните стражи на културата набързо приписват на Паунд и културен колониализъм към така присъщия му фашизъм. От друга страна, цели поколения поети черпят вдъхновение от това “може би най-плодотворно неразбиране в английската литература” (Gevin. L). Не е пресилено да кажем, че без Паунд и без “Катай” модерна поезия просто няма.

Формулата за преводите събрани в “Катай” се съдържа в друго, теоретично произведение на Паунд – есето на Ърнест Фенолоса “Китайският писмен символ като носител на поезията”, в което зад маската на мъртвия философ, поетът поставя основите не на “една чисто филологическа дискусия, но на изследване на фундаментите на всяка естетика”. Главната теза на Паунд-Фенолоса е, че писменият китайски се състои от набор от идеографи, съчетаващи в себе си две или три пиктограмни изображения, които предават директно и визуално на читателя значението на думата, трансцендирайки фонетичния й код: “Подобно на природата, китайските думи са живи и пластични”, а китайският език “не познава граматика”. В текста са дадени няколко изключително прости примера, които демонстрират визуалното превъзходство на китайския език и   бетонират идеята на Паунд, че може да ревитализира запада чрез изтока, посредством зараждащия се в сърцето му имагизъм. В търсене на най-прекия път към образа, Паунд-Фенолоса стига до заключението, че “често е възможно, чрез пропускане на английски частици, да се постигне буквален превод дума по дума, който не просто да бъде разбираем на английски, но дори да е най-силният и най-поетичният английски”. Какво ли би казал Паунд за днешните машинно-преведени щампи насищащи всяко кътче на Поднебесната? Може би най-Паундовият начин да отговоря на този въпрос би бил да напиша едно есе от негово име.

В последвалите години на критика, идеите на Фенолоса-Паунд за идеографичната природа на китайския са напълно отхвърлени, в полза на разбирането, че в преобладаващата част от случаите връзката между изписания знак и думата, която той означава, е чисто фонетична. Въпреки това, неговото “плодотворно неразбиране” променя завинаги американската (и не само) поезия и изиграва решаваща роля в освобождението на западната поезия от прекомерно тежкото бреме на собственото ѝ литературно наследство. Паунд остава в историята не само като бащата на свободния стих, но и като “изобретателят на китайската поезия на нашето време”, както със симпатия и може би с лека ирония ще го нарече Т. С. Елиът в предговора към “Катай”. Но, както сам Елиът подчертава, “всяко поколение превежда само за себе си”…

 

Неопределената празнота

 “Образът е повече от идея. Той е водовъртеж или сноп от свързани идеи и притежава своя енергия.”  

    Езра Паунд                                       

Следвайки съвета на Елиът, ще прескоча две-три поколения, за да разгледам един от най-значимите преводачи на китайска поезия – на нашето, а не на Паундовото време – Дейвид Хинтън. Той в голяма степен реабилитира една ключова теза в есето на Паунд-Фенолоса – тази за “празната граматика”:

“Граматическите елементи са сведени до абсолютния минимум: предлози и съюзи рядко се употребяват, което оставя връзките между редове, фрази, идеи и образи неясни; разликата между единствено и множествено число се прави само в редки случай и то индиректно; няма глаголни времена, което замъглява позиционирането във времето и последователността на събитията; много често подлог, глагол или сказуемо отсъстват. Отгоре на това, самите думи предлагат широк спектър от конотации. Тази отвореност е драматично подчертана в езика на поезията, който е много по-пестелив от този на прозата. Четейки една китайска поема, ти трябва мисловно да запълниш празнотата и тя винаги някак пак остава празнота.”

За разлика от Паунд, Хинтън поставя централния акцент в превода и разбирането на китайската поезия не върху образа, а върху празнотата – неразривно свързана с космологията на таоизма и чан будизма (който е доста по-известен с японското си название – дзен). Пиктографичната форма на думите се отнася към тази празнота, по същия начин, по който присъствието, определеността на нещата се пораждат от отсъствието, от неопределеността на Тао:

“Поемата, в същината си акт на медитация, завършва със съвършено изпразнено съзнание, огледало на действителността – човек постига в най-дълбок смисъл своята най-истинска същност – едновременно неизменната празнина и десетте хиляди неща.”

Думите на Хинтън не само поставят китайската поезия в различен контекст, но и говорят за промяна в чувствителността на западните поети и за повишаването на качеството на диалога между изток и запад, които правят възможно едно по-детайлно познаване не само на китайския език, но и на културната среда, в която той функционира. Четенето на китайската поезия е четене на китайската философска и религиозна традиция, което от своя страна е четене на още едно грандиозно неразбиране, защото “чан, характерно китайската форма на будизма, се е породил в следствие на погрешното превеждане на будистки текстове с употребата на таоистка терминология и понятия.” (Хинтън)

 

Непреднамерената случайност

“Поетическото е в случайността, в лавината, в абсурдната смърт, в този абсурден живот… То е физическото въплъщение на неразбирането.”

Джулиан Шнабел

 Знаейки за това “плодотворно неразбиране”, стаено в самото сърце на китайската поезия и култура, не се учудих, когато разбрах, че китайските поети и изкуствоведи харесват преводите на Паунд дори повече от западните му наследници. Сиаомей Чън разглежда прочита на Паунд като “легитимен”, защото е “изключително плодотворен и конструктивен в собствената му [американска] културна динамика”. Както щастливият прочит на будизма в неговата чан версия, така и китайската поезия в нейната Паунд версия имат основната заслуга не че са верни на оригинала, а че създават нова, жизнена и оживотворяваща форма – на религията и на изкуството. Или както казва другарят Дън Сяопин: “Няма значение дали котката е бяла или черна, стига да лови мишки”. А Паунд със своя прочит лови мишки и от двете страни на Пасифика:

“Също както “привнасянето” на Паунд на това, което е “китайско”, в западната култура има забележително влияние върху западната литература, така и вноса на западните модерни поетики в пост-Маоистки Китай драматично променят китайската литературна практика.” (Сиаомей Чън)

Китайски поети като Хонг Хуанг не виждат в Паунд нито колонизатор, който ограбва изтока, нито американски поет, който се легитимира чрез екзотиката на ориента, а външен наблюдател, който необременен от теглото на приеманото за даденост разбиране на “домашната” естетика, с “погрешния” си превод прави възможно едно ново разбиране на собствената им поезия. Голямото достойнство на Паунд е, че успява да види “сходствата (Себе си в Другия), а не разликите (Другия в Другия)” (Жаоминг Циен), отваряйки по този начин собственото си изкуство за свободен и креативен прочит.

Темата за китайските четения на Паунд е подробно разгледана от Джон Уилямс в “Модернистични скандали”, който, перифразирайки Лорънс Венути, стига до заключението, че “задачата на преводача е да привлече внимание върху заложената в самия език непреднамерена случайност, като създаде в читателя усещане за “чуждост” в собствения му език.” Тези думи не просто ме накараха да се замисля, а направо да възкликна по дзен-будистки: “Кацу!”, защото ако работата на преводача е да привлича внимание върху случайността в собствения, в познатия език, то работата на артиста е да привлича внимание към случайността в света, в собствения, познатия свят.

 

Ut pictura poesis

 „Някои хора отново приказват, че трябва да се следи “линията” наложена отвън на изкуството от политиците; дори социологията се опитва да нахлуе в музеите отвън. Обратният механизъм е безкрайно по-интересен: когато изкуството обогатява политическите и социалните идеи.”

Антони Тапиес

Във въведението към есето на Фенолоса, Паунд отбелязва, че любовта на автора към екзотиката не е самоцелна, а е винаги “плодотворна”. Тя е средство за разкриване на себе си в другия, но и на другостта в себе си, на непреднамерената случайност, на непринуденото неразбиране, на тази великолепна неопределеност, която съдържа в себе си семето на десетте хиляди неща. Аз гледам на китайското неразбиране като на нещо все по-впечатляващо и късметлийско за мен самия. Текстът на тениските е отпечатан от хора, които не го разбират, за да бъде носен от хора, които също не го разбират. За мен езикът е разбираем, но посланието е енигма.То е не-послание – случайно създадено и още по-случайно видяно и разчетено.

Когато видя поредната тениска, която гласи “Тя бие барабаните”, “Мълчалив пуберт”, “Изтанцувай един малък танц” или “Разтопена свещ”, се замислям колко пъти съм видял по улиците на София “верни” фланелки като “FBI – Female Body Inspector”, “VODKA – connecting people”, “My parents went to New York and all I got is this lousy t-shirt” и други вдъхновяващи послания като корпоративния призив “Just do it!”. Понякога грешното е за предпочитане пред вярното.

Но защо се връщам отново към Паунд? Защото една от най-противоречивите личности на миналия век, събираща в себе си целия идеологически и поетически сблъсък на културни и политически реалности, успя все пак да остави след себе си не наследство на фашизъм или самоцелен модернизъм, а истинско изкуство. Защото това наследството съдържа и надежда за изкуството на нашия век, защото:

“Няма значение дали Паунд е бил прав или не за китайската поезия, важното е че чрез съпоставянето на две различни творчески чувствителности, нова, трета възможност се е породила. [Защото] се е родил образ.” (Уилямс)

Но нима именно съпоставката на две “творчески чувствителности” не e добре познатата и така изтъркана формула на съвременното изкуство – на източното, на западното и на хибридното между двете? Статуя на Буда забодена в главата на амазонка. Медуза с главата на Персей в ръка. Порцеланови кенчета кока-кола. Несъмнено в това високо изкуство “има нещо”! В първото има анти-империализъм. Във второто – феминизъм. В третото – анти-консумеризъм. Но какво липсва? Липсва не едно, а десет хиляди неща, защото и в трите липсва празнотата.

Преобладаващата част от съвременното изкуство е директно, дескриптивно, еднопластово, чисто и просто повърхностно, като кичозна фланелка. Проблемът е, че една голяма част от артистите се стремят да отговарят на въпроси вместо да ги задават, докато друга голяма част от тях иска да трансцендира въпроса, уж в стремеж по будистки да мине отвъд него, но вместо това някак си успяват да минат под него – в плоскостта  на декоративната повърхностност.

Не е ли достатъчно че политиката ни се връща към радикалните, бедни на нюанси и бедни на мисъл шаблони от времето на Паунд. Трябва ли и изкуството да я последва? Нима статуята на гол Тръмп с микро-пенис е изкуството, което искаме да гледаме и коментираме? И предлага ли някакъв контрапункт повтарянето на една и съща абстракция в продължение на двайсет години, дори ако повторението идва от гигант като Герхард Рихтер? Какво стана с изкуство, като това на Хайм Сутин, за което Джак Творков казва, “че въздейства на душата, а не на [хола, на фейсбука, на инстаграма нa] стената”?

 

Манифест, не мъни-фест

 “Затова мъдрецът иска неисканото; не цени
високо нещо, само защото е трудно достъпно.
Учи се от това, което другите пренебрегват
и връща на света онова, което множествата
подминават. Неговата цел е да възстанови
всичко към естествения му път, ала
не смее да предприеме нищо за да я постигне.”

     Лао Дзъ

 “Аз приемам реалността на нещата и тяхната конкретност. Ограничавам се с това да разширявам границите на тази реалност, като умножавам броя на нейните жители, давайки им същите атрибути, като тези, които наблюдавам в най-познатата ми среда.”

 Марк Ротко

Наистина ли се освободихме от изкуството, което имитира природата, после от изкуството, което имитира идеологията, само за да се окажем в примката на изкуство, което имитира социологията, декорологията или двете едновременно? Не на декларативното изкуство. Не и на декоративното изкуство. Не на изкуството, което иска на всяка цена да предлага своето несъмнено правилно разбиране, следващо определената формула, която не оставя място за никакво съмнение, и което тутакси ще бъде приветствано от преднамерената аудитория.

Да на изкуството на празнотата, на изкуството, което позволява на света свободно да влиза и излиза от него и което дава същото право на зрителя и на неговия свят. Стига да е ясно, че не става дума за изкуство без истина, а напротив – за изкуство, което на всяка цена търси истината. Но не ригидна, догматична, опакована в целофан и готова за смилане истина, а истината на една неразгадана и неразгадаема вселена. Множествена истина, която подобно на античната алетея се “разкрива”, а не се “обяснява”.

Аз приемам китайското неразбиране за организиращ аспект на своето изкуство – тази случайна, ревитализираща дада, просмукана в ежедневието, непреднамерено противопоставена на масовата култура, която и в ниските и във високите си етажи все повече залага на елементарни, прозрачни, заучени формули, които убиват най-красивото в изкуството – неговата неопределеност, способността му да поражда новото, различното, непредвиденото, ако ще и то да е грешното.

 

Христиан Вачков, The Sea Shines Exposed to the Light

Христиан Вачков, She Bangs The Drums

Христиан Вачков, Half by Heaven, Half by Men

Христиан Вачков, Pleasures: Au Revoir

Христиан Вачков, Only Then the Smile is Not Tired

Христиан Вачков, Life Was Like a Box of Chocolates

Христиан Вачков, Do a Little Dance

Христиан Вачков, I am Standing in the Wind

Христиан Вачков, Une Bonne Fille

Христиан Вачков, Not From Paris, Madame

Христиан Вачков, Fluid Master

Христиан Вачков, Master Flowers

Христиан Вачков, New Divide

Христиан Вачков, Suddenly a Flash of Lightning

Христиан Вачков, Melted Candle

Христиан Вачков, Destination Point

Христиан Вачков, Fuck Perfection

Христиан Вачков, Puberty Silent

Христиан Вачков, Attitude of a Man, Essence of a Woman

Христиан Вачков, Never Trust a Snake

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Фарс на фарса

RASSIM®, Корекции 2, 2002. Две паралелни видео прожекции, 17 мин. Фотография: Жан Люк-Крамат

 

#1 Будител по неволя оттук

Обръщението на народния писател към нацията и народа му е задължително на всеки национален празник. Днес е национален празник. Имаме обръщение.

Денят на будителите по необходимост е ден на народния писател. На този ден държавата, чиято функция е народният писател, почита в негово лице нямащите нищо общо с нея.

Този Ден на будителите обаче е по-особен за народния писател. Правителството, което го излъчи като народен писател, необратимо е навлязло де факто в период на междуцарствие. Оглеждането на народния писател за новата власт, която да продължи да го прави народен писател, е започнало.

Досегашната власт, лауреат на чийто орден е народният писател, започна да харчи социално. Народният писател също видимо почва да се пали и харчи за унижените и оскърбените, заставайки плътно на страната на слабите при липсата на яснота кой е следващият силен, имащ занапред да осигурява статута му на народен писател.

Денят на будителите 2020 е специален и защото народният писател има да промотира новия си роман. Денят на будителите 2020 някак естествено е поредният ден на пиара на романа на народния писател.

Най-особен е този Ден на будителите обаче защото будителят в лицето на народния писател принудително е у дома. В неговия случай пандемията – невидимата му пандемия – касае грантовете, държали го в последните особено тлъсти години за дълги периоди там, където не е тук.

Народният писател будител по неволя се обръща на този много специален Ден на будителите към народа си оттук.

 

#2 Фарс на фарса

След като числата на заразените тръгнаха нагоре, отново е на дневен ред пандемичният пиар. Покрилата се временно главна мутра поднови даренията за болници, мълчащият за протестите народен писател – пиара на новия си роман, издаден на гребена на първата вълна на вируса.

В това има несъмнена политикономическа логика. Вирусът доведе до по-нататъшно скокообразно отваряне на ножицата между богати и бедни и със сигурност ще продължи да я разкрачва. Изпробваният през миналата пролет пандемичен пиар явно става рутинен.

Ако всяко историческо събитие се случва два пъти – първият път като трагедия, вторият като фарс – то употребата на втората вълна на пандемията предстои да е фарс на фарса.

Всеки път се питам толкова ли са невзискателни бедните дори към дължимите им хляб и зрелища.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Demons Get Out!

RASSIM®, Мъртво, 2016. Изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 100 х 100 см.

 

На равнището на желанията – социално дистанциране.

На равнището на влеченията – корупционно свлачище.

Но корупцията е с характеристика на онтологически аргумент.

Падението е условие за земен живот и смърт, натрапено на Адам и Ева, превръщайки ги в първия когнитариат.

Желанията са положени върху липсата, докато влеченията кръжат около загубата на нещо, което никога не е било притежавано, може би райската градина Еден.

Но нека погледнем тривиално на нещата.

На равнището на желанието гражданите търкат хазартни талончета за един милиард годишно. На равнището на влеченията сега те търкат жълтите павета в триъгълника на властта.

Ако не мога да разруша света, ще го поставя в скоби.

Политически активизъм като симулирана пасивност на смърт в живота и живот в смъртта.

Натраплавото повторение не закъснява да се прояви в монотонното пропускане на целта. Разобсебването на обсебените в нови встрастявания, въплъщение и развъплъщение на Todestrieb.

Човешките отношения се градят на неразпознаване и масовата истерия на споделени нелоялности се изстрелва в лесни мишени, без да накърни прозопопеята на виновния свят. Протестите донякъде са като бедствието на Бланшо – променят всичко, оставяйки всичко непокътнато.

Трийсет години протести – и нищо, освен летящи павета в заскобения свят.

Две хиляди години и нито един нов бог.

Човекът е периодическо същество, протестите – също.

Все същата разплакана девойка, която целува предпазния шлем на полицая.Все същия постер – не съм платен, мразя ви безплатно (за психоанализата това означава обратното и обратното на обратното).

Все същите акселерирани възмущения през мегафон, по-скоро разговор между два грамофона, както в разказ на Кафка.

Протестите, както симптомите, идват от бъдещето и размножават вирусните си модификации в пандемия на булеанова алгебра

.Волунтаризмът е немислим извън обезопасен кордон, полицейски, санитарен, или пословичния намордник на финансов борд.

Безплатно ли мразят правдолюбците, след като капиталът не допуска нищо друго, освен наемния труд, надницата като единствено препитание и начин на живот?

Или оня тъп афоризъм, че ако не си в менюто, значи си под масата – това са мъдростите на канибалския капитал.

Във времена на there is no alternative (TINA) да се разчита на превратни моменти е със същата схема на виц.

Надянали медицинско-политически маски, те изглеждат евтина реплика на банкови обирджии.

И затова все същия стерилен и евтин ритуал на жертвопринасяне, където единствената жертва е ритуалът.

Все същите попържни, инвективи, хейтове срещу врага с многопартиен билет.

Още Русо е забелязал, че хората не искат да бъдат, а да изглеждат, перверзна хелио-мания в нищото на смъртта.

Все същото скоростно угояване на сапиенс-форми в един и същ винтидж дебил.

И как акселератският капитализъм няма да изглежда като най-естественото нещо на света. Все същият пренаселен Созопол, разяждан от морски и литературен планктон.

Ние вярваме, че е възможно да се съгласуват правата на камъните с правата на хората (Мария Шантелот) – това пише на табелата пред възстановената южна крепостна стена на Созопол.

Сега на жълтите павета това звучи като подигравка.

Протестите, флаш-мобове с вяла изобретателност в каскади на историцистки бестиарий, сякаш се канят да влязат в историята, която е друг подвижен гроб.

Сякаш фейсбук се е изринал на мегдана, аналогово и виртуално омешаване в дизюнктивен синтез, докато не го обърнат на право хоро.

Сякаш се провеждат пленери по творческо писане на открито, всеки се стреми да върже искейпистките линии на фльонга в знаменит афоризъм, ако не собствен, тогава цитат.

Дори самоожесточението им на „жълти жилетки” е мизерен цитат от приют за бездомни кучета.

Популистката гъзария винаги е имала проблем с аналната си фиксация, както маниашкият капитал в оцепенението на погълнат мъртъв труд.

Лаксативът на протестите е удобен за всички, клоаката трябва да бъде източена за следващите лайна в ангелски съпровод на невинни претенции.

С какъв дрескод са били Адам и Ева преди да ги прогонят от Рая?

Защо Падението-корупция-Verfall-Fall е условие за смъртността им?

Защо корупцията е травматичното наслаждение на въвлечените в смъртта?

Фиговият лист на лицемерие е дрескод на разкодираното влечение към смъртта.

Флашмобовете и протестите са носталгия по голата Дева на революцията, която както лаканианската жена не съществува.

Труд и капитал в извратено брачно съжителство разрязват сватбената си торта, за да изскочи платена стриптизьорка оттам.

Cutting-together-apart. Суперпозициониране на шантав квантов свят от светове.

Вие протестирате, ние работим, както казва нашенското момче, което много работи, но и много краде.

В мобилния гроб на историята няма друг вариант.

Това, което наричат задкулисие, е обсцьонната подплънка на всяка власт.

И нито дума за системното насилие на неолибералния ред, който няма как да бъде разтурен с евтини номера. Те просто искат каишката да бъде удължена.

Капиталът е едно нищо във фундаменталната фантазия за кражба на чуждо наслаждение. Само че Маркс не се е занимавал с изследване на кражби, а със схемата на абстрактна стойност без цена, стойност възможна само като обект на класови отношения и класова борба.

Но може би има промяна в спинозистката субстанция на супер-позициониране.

Може би това са новите множества в колективен крауд-сорсинг, мечтата на Антонио Негри и Агамбен, задаващите се общности извън диктатурата на предикати.

Както проповядвал свети Павел, няма значение дали си евреин, обрязан, мъж или жена, всички сме воини на Христа.

Истинският флашмоб е непредикативен, генеричен, в това е смисълът да се събличат голи, но генеричните множества на недоминация са моментен стриптийз, размината среща между Артемида и Актеон, между революционната Дева и мафиотските супервайзъри. Днешните политики са практикуване на садо-мазо игри. Мафията иска да свали правителството на мафията.

Всеки протест е комунистическа опасност, опит за държавен преврат на одържавената мафия и мафиотизираната държавност.

Демокрация на неконзистентни множества, където всяка тоталност е фалшива – наистина ли?

Както тоталитаризмът в спекулативно единство с държавата я обезсмисляше, подчинявайки я на партийната си вирилност, днес това не върши ли същото мафията?

Либералните политики в спекулативно единство с фашизираното задкулисие продължават да генерират мутренски дрескод, с който уж са приключили, както във вица за канибалите – приключихме с канибализма, вчера изядохме последния канибал.

Приключихме с мутрите, вчера подложихме последната мутра на фотошоп.

Политики на садо-мазо игри, просто защото при капитализма и трудът, и законите са порнография. Или както заповядва плеймейтката-доминатрикс: лятото ще настъпи, когато кажа аз.

Ние фланьорстваме в подвижния гроб на историята със спектакуларни флашмобове на неоткровение.

Тайните агенти се превръщат в революционери, революционерите – в тайни агенти.

Престъпниците актуват закони.Негодниците пледират достойнство. Бедните износват дрипите на своя ресентимент.

Бесни сме, казват те, и се изправят пред собствените си бесове.

Възмутени – от самото си възмущение. В политики на панаирджийско стрелбище профукват мишени вместо цел.

В йерархията на утешителни награди и тлъстия пай постмодернистите питат – кой разказ ще предпочетеш, сякаш става въпрос за анален сърбеж.

Предпочитам непредпочитанието на Бартълби, издигнато в предикат, Окупирай Уолстрийт, постави в скоби вулгарната цел.

Няма друга игра, освен да се включиш в играта, дори когато поставиш в скоби играта на Бартълби и Маларме.

И негодниците ликуват – протестърите се компрометират в несуверенен жест.

Хвърляли бомбички? Но единствената експлозия е заложена още в Библията, суверенността е едно нищо без запален фитил.

Протестиращите винаги имат право, но да възлагаш надежди на младите е консерватизъм, тяхната едипо-фобия само може да забавлява. Те са същите флашмоб-гробници на протектирана пустота, както мъртвите везикули моделират мозъците на живите мъртъвци.

Хелио-мания, холограми и селфита на виртуален принт в анимиране и деанимиране, наричано условно живот в постоянно себеотрицание на неусмъртим автомат.

В прицелването без цел силата на фалшивото е другото име за трансферентни отношения на йерархия и подчинение и извличане на принадено наслаждение от либидото-капитал. Гордеем се, че не сме животни, само защото човекът, това неопределено животно, е свикало всичката животинскост във въобразения си интериор.

Някога протестите бяха гладни, сега са гладнишки игри на глада за стероидни ММА бойци и импланираните им гаджета Барби.

Светци на влечението ли, друг път.

Влечението е вертиго на безразлична хидравлика за разсейване на интензивности. Недостижим атрактор на неатрактивни клонинги в пустинята на Реалното, на конверти в перверзна рекурсивност, край и отново, Финеган.

Някога страданията бяха аналогови на голи тела с вплетена концлагеристка тел.

Дигитално окабеленият разум днес е новата парадигма на концептуален затвор, но на кого му пука.

Бедствието няма грижа за нас, нито пък ние за него.

Протестиращите, в цезаризма на виртуална смърт, този път ще стигнат докрай, до самия край на носа си, носове на билатерални лица.

Ако бе възможно да се спуснем до равнището на това морбидно влечение, нямаше да е по-различно от слизането на Орфей в ада, винаги вече мъртъв в Евридика, или преизподнята на другата смърт от Йоановите Откровения, преработена от Августин и още по-учения Аквина, наказанието на другата смърт в преизподнята като основа на християнския ресентимент, до днешното превъртане на дискурсивни стрелки, влечението като жалък метапсихологически концепт в стила на Фройд, нали?

От тоталитарния невротизъм на репресираното желание до истерията на либидинална (поли)морфност и политическо хамелеонство – и само первертите знаят как да асистират наслаждението на Другия, дори когато се опитват да го вгорчат.

Елитите винаги са били перверзни, докато средните съсловия се препитават с вулгарност на психотична основа.

Cutting-together-apart.

Що не си таковате заедно чупката (в неправилен превод за елитарния вкус).

Вътрешното разцепление на субекта се пренася върху билатералните им лица.

Ние страдаме от хелио-мания, докато в слънчевия си арест сепарираме екскрементите на нощта.

Чисто е единствено отношението към смъртта.

Същества с билатерални лица и внушение за проектирана цел в постоянно пропускане на целта, докато се целим в изобилни мишени; травматичната среща с нищото на смъртта трябва да бъде постоянно пропускана, само това монотонно кръжене като повторение встрани от целта.

Толкова билатерални мишени и нито една еднозначна цел. Целта отхвърля лингвистичната форма във вентрилоквизма на един друг език, една друга смърт.Измирането не изчерпва смъртта.

Отменихме ритуала на жертвоприношение, вчера отсякохме главата на последния крал. Отменихме комунистическото минало, вчера лустросахме последния комунист.

Добре дошли в пустинята на пост-мутренската държава!

Но има малък проблем. В постигане на целта целите се самоунищожават, както работникът в битка с капитала фактически цели собственото си премахване.

Здравей и сбогом на жаждата за анихилация в порочния кръг на влечението към смъртта. Билатералните вторачени в революцията, която днес е възможна само като контра-революция. Вторачени в сиянието на справедлив полис като а-полисен, божие царство на земята като безбожно и т. н.

Злото в окото на прицелващите се в злото рикошира с онтологичен откат.

Когато бедните се откажат от класовата борба, тогава бесовете ще се заемат с това.

Хората се чувствали измамени. Но нали и измамниците се оплакват от същото. И нито дума за социопатията на перверзни желания.

Само влечението никога не губи ключовете си. Ето защо полицаят задава толкова солиден въпрос на бабката, тръгнала на протеста: Гробище, ти накъде?Но всъщност това е разговор между две гробища.

Встрастяване в мишени, за да се избегне целта – колко лесно!

Но може би целта е велика конституция, само за да се стигне до парадокса на Русо – как да се напише конституция от хора, които не са възпитани в нейния дух? И тогава писарите ще трябва да дойдат от бъдещето, същото бъдеще, което си обещават през цялото неотминаващо минало, насадени върху трупното и ентропийно равенство в хидравликата на влечението към смъртта.

Само политическа власт, произтичаща от народната воля, може да формира народната воля на първо място.

Карл Шмит също се обръща към парадокса на демократичното фундиране, както е очертан в Общественият договор на Русо:

За да оцени един възникващ народ здравите максими на политиката и за да следва фундаменталните правила на държавност, последицата трябва да се превърне в причина. Социалният дух, който би трябвало да е резултат на институцията, би трябвало да преобладава във фундирането на самата тази институция. И хората би трябвало да предхождат законите, в каквито биха се превърнали посредством самите тези закони.

Това се казва да поставиш каруцата пред коня, но фолк-психологията и нейните хари потър-социолози припознават само драйвърите на глупостта, докато прореждат екзит полове с игрите на щастие.

В темпоралните лупинги на бъдеще предварително време колко лесно да вмъкнеш дежурното броене на ротния старшина.

В кризата на наследяване като наследяване на криза гадаят генеалогическия елиминативизъм по черната жлъчка на възроден народ. Истинската история на неоткровение обаче е на депортираните без екзит.

Могат ли да пишат subaltern-копистите на Бартълби? Докато прогонват тираничната цензура, пропускат изолационизма на самото писане, алфавитната му импотентност като празник на буквите.

Субалтерните кобурги-киборги-комуняги-юпита-копелдаци могат да пишат само крепостни актове и транзакции в една интранзитивна псевдо-история с липсваща причина и цел. Писането като другото име на влечението към смъртта – това искат да забравят те. Писането на идиотизми – така разбират силата на фалшивото.

Развъждането на нови конституции-хора-юридическа скот би накарало нацистката евгеника и соцреализмът да потънат в земята от срам.

Но има малък проблем. Първо трябва да се прогонят бесовете. От човека в свинете отново в човека – другото име за влечението към смъртта. Екзорсизмът като другото име на жаждата за анихилация на свинечовеци, и разликата между промишленото агро-фермерство и нацистките лагери на смъртта е изличена, поне за такива като Хайдегер, мерцедесът на германския Geist.

Сега го правят с водни помпи, щадящи полицейски тактики или опаковане в медийни екскременти, какъв прогрес.

Данъците и смъртта, забравихте ли, и корупцията като дизайн на Dasein, която няма как да изчерпи тлеещия инфинитив на безкрайна тлееща корумпираност на човешкия род, както умирането не приключва смъртта.

Съдбата на крайността като повторение на влечението към смъртта, на вечно спящ Финеганю, проспивайки историческата съдба на спящия българин, един и същ зловещ сън, където дори бдението на Финеган, на нощните плажове, е безсилно…

Буда спи, кой Буда все пак? Прозвища и руини, реликти на мъртвешки свят, страдащ от хелио-мания, докато пишем със сенките на нощта.

Остава народът като последна пропусната цел. Този мениджър на биологическо семе и неговата дистрибуция в нощната похот на демографски подем. Нали чухте записа на един политик – само кур оправя тези неща. Биофилията като фалшив проблем, народът като предикат на държавата в некротична опаковка и либидален лубрикант. Синтетиката на народа, морфирала в полимери и силициев чип. Нали чухте съвета на постмодерния цар – сменете си чипа!

Ние сме плейбек на силициеви чипове, както царете – плейбек на генеалогически идиотизъм.

Или претенцията на постмодерния политик – връщаме справедливото неравенство – при което, ако можеше да го чуе Сократ, пак щеше да посегне към бучиниша.

Отечество, царство, република, и малко мутренски макияж – нали до това се свежда импотентният лифтинг на протестното опиянение, поредното пиянство на един пореден народ.

Но остава Законът. Законът, който се полага единствено в собствената си трансгресия, и тук прекрасно знаят и практикуват това, нищо че не са чели Кант и Фихте (не бих те ебал и не бихте, както е в безсмъртния стих анжамбман), те знаят как да се ебават на дребно и да разпердушинват закони, докато са замръзнали vor dem Gezetz.

Франц Кафка е пролетарски писател, той е казал, че капитализмът е условие на душата за трансгресивни негодници, спазващи правила.

Текучествени дифузни групи, временни автономни зони, и острови на омерзение в омерзителен архипелаг-гулаг.

Синове на пустотата, от какво се оплаквате? кой е вашия регион?

Изтръгнат от човешкото условие, артистът се превръща в странник, населяващ една чужда вселена: Аз скитам сам по Земята и Земята е оголена, пуста; през безкрайната пустота обезвъплътеният глобус… отплува (Льоконт дьо Лил).

Казано е преди епохата на дълбоки екологии, но тук те говорят със сталински детерминизъм как да се превърнем в нормална държава като на Запад, псовисващи балкански псета, плачещи чакали в покрайнините на селото, за да се отправят на гурбет при чуждия капитал.

И се надяват, че една девствена Конституция ще ги свика в чистата идентичност на нов Аушвиц-Освиенцим, в чисто отношение към смъртта.

Младите хора чоплят симптома си на невинност и го угояват в sinthome, светци на превратно Просвещение без Lichtung в отсвета на катастрофични звезди в dеs-aster, те са бъдещите офис-мениджъри на дигиталния Аушвиц.

Велика конституция, Велика Харта ли? Magna Carta е подписана между английските барони и крал Джон в Ръни мийд през 1215. Всъщност се касае за две Харти – Харта на свободите или Велика Харта и Харта на горите.Първата признава основни свободи на англичаните, включително habeas corpus, съдебен процес и наследяване (при вдовици), забранява изтезанията, дава свобода на търговски пътешествия, край на контрабандата на добитък.

Втората Харта включва възстановяване на правата на гората, протекционизъм на нормален достъп до пасища, камъни, дърва, гориво, храни, мед, ядки, гъби, билки и плодове. С други думи, Втората Харта защитава the commons, правата на материално препитание на хората, като осигурява свободен достъп до всички тези неща, смятани като гори.

Ако първата Харта многократно е отправна точка във визиите за народен суверенитет, справедливост и еманципация, втората Харта на commons, харта на гората, е пропускана, забравяна или игнорирана.

Именно, втората Харта на common-ализъм, която удобно бъркат с исторически сложилата се форма на комунизъм, за да изхвърлят и бебето от коритото заедно с мръсната пяна.

Полето на общото днес е поле на частнособственическа истерия, на реституции, на заграждане, заменки, корпоративна алчност, иманярство, бракониерство, контрабандни канали и трафик. Тази примитивна акумулация не е български феномен, а глобален – на локализиращи метастази.

Дали все още можем да говорим за обществен договор и в какви форми? Едно прогресивно ограничаване на социалното, при това с легална юрисдикция, от една страна, и с комерсиални отношения на частна размяна посредством пазара, от друга. Това е билатеризмът на обществения договор между билатерални мутри и бесове, за които наивно се допуска, че могат да бъдат прогонени.Тези дублирани сили на държавни и пазарни закони задушават споделяните жизнени светове на обикновените хора, атомизират индивидите и ги отчуждават от земята и нейните продукти, които би трябвало да са споделяни общо.

Днес всичко е капитализъм във все по-уродливите форми на легална частна собственост – дори и камъните, и билките, и горите, и всичко останало, прокарано през формата на стойността.

Формата на стойност, този надзирател пред портала на влечението към смъртта, превръща света в концептуален затвор.

Само че става въпрос за инфлуенсърите на дискурсивната слепота, нека ги изброим:

Милитаризъм (бойната машина на Дельоз).Спектакълът на Ги Дебор – културен империализъм.Биополитиките – не на геноцид, а на глобален омницид, пред който Аушвиц ще изглежда детска игра.

Това са не само трите основни прехващачи на принадена стойност, на социална рента и богатство, но и основните фактори за радикално прекрояване намодерността.

Фрустрираните желания на българина обаче имат друг адресат. Те пак се целят в сватбарски мишени на разваления годеж с капитала.

Мутренските влечения на бесове и демони се отмятат като анахронизъм, рецидив. И съчиняват одиозен исторически разказ за неуязвима България върху безорганното тяло на смъртта.

Истината обаче е билатерална като сдвоените им лица.

Да говориш истината означава да приемеш неконзистентното.

Вместо множества композирани от сингулярности в полето на общото – хибридни пара-военни формирования и сингулярни терористи по всички краища на света. Вместо щастливи срещи в креативен крауд-сорсинг – мафиотски връзки и картели с пъстро международно лого.

Билатералните искат унилатерална конституция и като землемери на Кафка уточняват – малко вдясно от центъра, малко вляво, тука има, тука нема, а центърът е кафкиански Замък от запуснати хаотични пристройки.

Докато все още оплакват тоталитарните опустошения, дори не забелязват уродливата асиметрия на собственическата си опустошителна маниакалност.

Ние сме в празното място между две бедствия. Може би в епифизата на закърнялото трето око.

Атаката срещу полето на общото е двойно лишаване в материален и политически план. Ние губим и правата, и гората си. И това се случва точно в момента, когато натикват в ръцете ни документи за собственост и изборни бюлетини. Реституцията е деституция. Правата са обезправяване.

Днес всички се борят за правото на права върху зачеркнатия терен на общото, върху изличената изначална суверенност. Хелио-манията е положена върху мраковете на нощта. Законът се разповива в трансгресията си на юридическо гурме.

В конкуренцията между двете големи системи на остойностяване и норми, между двете велики Харти на стоката и общото благосъстояние, едната Харта е отпаднала още в мига на сключения обществен договор.

Ето защо стоката е единица мярка за социална шизофрения за такива като Маркс.

А общото благосъстояние, commonwealth? То не е само физическото благо на гората, не е само общ брутен продукт, а съдружество, Gemeinwesen.

Конституцията няма да достави нито съдружество, още по-малко идентичност.

Аушвиц потвърди философемата за чиста идентичност като смърт (Адорно).

Бунтът е езикът на нечутите, но протестите са чуваемост без глас.

Протестите като либерално възражение в рамките на демократичен стандарт само усилват това, на което противостоят – подновено статукво като ред без справедливост. Те деактивират езика на бунта и на революцията в импотентен вентрилоквизъм.

Либералната демокрация е нашия враг, този капитало-парламентаризъм, както го нарича Бадиу. Невидимият враг зад изнежени цветни мишени, докато билатералните изкупват историческия си далтонизъм.

Обществото на спектакъла може да сведе всеки протест до пасивно консумиран образ.

Спектакълът е фетишизъм на капиталистически отношения, цинично отрицание на некапиталистически начин на живот.

Дори поетите на нищото, както ги наричаше Сартр, не избягват подозрението, че са подведени от счетоводния алгоритъм на буржоазна мерзост.

Революциите са невидими и неразличими, както Отсъстващото в звездния пасианс над нас, върху което налагаме антропоморфна цедка. По-банално, те са отсъстващото червено мастило, както в оня виц за изпратения на каторга в Гулаг, уговорил се за нормалните неща да пише със синьо мастило, а за нередните с червено, и в първото си писмо той пише в синьо, че всичко е окей, хората са щастливи, магазините са пълни и единственото, което липсва, е червено мастило.

С какво мастило Капиталът на мъртвия труд, автентичната некрофилия на капитала, ще легитимира анорексичната Конституция на живите мъртви, не е трудно да се отгатне. Капиталът – този велик мастурбатор срещу порно-видеото на мъртвия труд, както маркиз дьо Сад е мастурбирал срещу купища златни лири-стерлинги, фундаменталната фантазия на света, това самозадлъжняване на бог и държавата, кредото на кредита, на публичния кредит като държавни дългове в частни ръце, когато парите приемат голо подобие на капитал и на свръхпродуктивен капиталов дълг, колкото по-голям, толкова по-малък, също като Алиса, която не смогва да настигне растежа си, винаги по-малка от лихвата на растежа, в крайна сметка произходът на капитала като анална мистерия.И тогава слънчевите ануси ще изригнат задружно, enjoy!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Въпроси за Ботев

RASSIM®, Sea Black, 2015. От серията СОЛ, 2020-2009. морска вода върху хартия, 70 х 100 см.

#1 Петър Симеонов: „Никой няма интерес да пропагандира в училище идеи против властта“

Христо Ботев бил ли е анархист? Или по-скоро политически близо до това политическо движение? Каква е била връзката на Ботев с анархизма?

Петър Симеонов: Не е правилно да го наричаме анархист, защото по неговото време самите анархистите не са се наричали така. Но изглежда Ботев е бил близък не само с идеите, но дори и с личностите на анархизма от своето време. Документирани са връзките му с Нечаев, споделя идеите на Бакунин, цитира Прудон… Колко по-близък до анархизма би могъл да бъде може би най-будният младеж от България по него време?

Според вас може ли да определим Христо Ботев като националист? Какво различава националноосвободителното движение през XIX век от сегашния български национализъм?

П. С.: Както по отношение на анархизма, така и по отношение на национализма е трудно да мерим с днешния аршин. По времето на Ботев огромната част от Европа и света принадлежи на една или друга империя. Под влиянието на доминиращата буржоазна класа, еманципацията на народите приема формата на национална държава – без това непременно да е била целта на борците за свобода. Една част от тях несъмнено са били националисти във всеки съвременен смисъл на думата. Например един Стамболов, близък приятел на Ботев в определен момент, се нарежда сред най-жестоките диктатори на „свободна“ България. Същевременно можем доста убедено да твърдим, че тази България няма почти нищо общо със свободата, за която се бори Ботев, че и, ако щете, Левски например.

Така нареченото националноосвободително движение всъщност не се е наричало така. БРЦК не е „националноосвободителен“, а „революционен“ комитет. Тези хора са се имали преди всичко за революционери, а не за националисти. Днес огромната част от българите ги припознават като националисти, защото живеят с илюзията, че върховната цел и крайният успех на делото им е създаването на България. И докато за целта може все пак да се спори, то за резултатът от делото им няма съмнение, че е един, меко казано, неуспешен опит за борба. А България, в която се кълнат днешните националисти, е създадена от най-жестоките империи на времето си, начело с Русия. Ако Ботев и другарите му бяха успели в делото си, вероятно същите тези империи биха се съюзили, за да помогнат на Османската да ги смаже, както е ставало неведнъж в историята.

Тук може да говорите и за идеята за Балканската федерация. Нали се представя това движение като чисто българско националистическо, а всъщност е имало различни течения, сред които беше и течението за една всеобща социалистическа балканска федерация. Какво отношение към това е имал Ботев?

П. С.: Имало е различни тенденции и, вероятно, различни позиции от едни и същи хора по различно време. Със сигурност поне Каравелов в определен момент проповядва идеята за Балканска федерация. Със същата сигурност, по него време хората вече са се делели, ако не на нации, то на народи. Но изглежда добре са съзнавали безсилието на отделния народ пред мащабите на подтисналата го империя и нуждата от обединение на народите. Но аз нямам основания, вероятно защото не съм добре запознат, да твърдя, че Ботев е пропагандирал открито идеята за федерация на Балканите. Това не е и в негов стил – точно както анархистите не пропагандират непрекъснато идеята за световна конфедерация. Напротив, Ботев изобличава тежкото положение на българите и сочи виновниците за него. Това е неговата рецепта за решаване на проблемите. А народ, който успее да си реши тези проблеми, сам ще прецени дали е най-добре да прави федерация или в нещо друго. За съжаление и тук изглежда е прав. Вече близо век и половина нашият народ уж е приключил с въпроса за федерацията, има си „своя“ държава, но не успява да излезе от тежкото положение – явно това е по-сериозният проблем.

Какво чувствате като видите лика на Ботев придържан от фашистки хулигани, разни патрЕоти и попове?

П. С.: Ботев не е икона, та да го пазим „чист и неопетнен“. Така че не чувствам нищо, когато някой си го нарисува на… каквото намери за добре. Не може да се обръща внимание на всеки глупак или мръсник. Хората правят много по-лоши неща, от това да си татуират известни личности по нецензурни места. Бих предпочел хулиганите да не бият и изнасилват, патриотите да не продават и майките си, а поповете да не лъготят хората. Пък ликът на Ботев да си го носят със здраве.

Логично ли е една неолиберална държава като сегашна България да си присвоява лика на революционер като Ботев и да го превърне в национален герой? Сега във Франция се обсъжда дали да превърнат Рембо в национален герой и има разпален дебат по темата, тъй като той е защитавал комуната на времето. Подобен случай ли е Ботев?

П. С.: За съжаление не познавам случаят Рембо, но съм доста уверен, че това, което се случва с Ботев, Левски, Капитан Петко и други „национални герои“ е правило, а не изключение. На властта е най-удобно борците за свобода да бъдат превърнати в борци за държавността. Примерно Ботев, който е демонстрирал пълно презрение към всякаква власт, собственост и държавност, днес е ограбен от собствените си думи, обезличен до „високо чело“ и „мила ми Венето“ и… обесен на стената на всяко училище.

Как се преподава Ботев в българските училища? Не съм израсъл в България, но си представям, че фигурата му се преподава на децата все едно той е бог, пред който всеки истински българин трябва да се прекланя. Така ли е?

П. С.: Бог не е точната дума. Заради огромният му талант и неоспоримото му място в българската литература, Ботев не може да бъде подминат. Но начинът, по който се изучава (както, впрочем, и всеки друг автор), успешно кастрира словото му. От една страна учебният материал е подбран върху по-патриотичните стихотворения и статии. Но от по-важната, друга страна, Ботев в дете на своето време и своята среда и не може да бъде добре разбран извън тях. Няма как да разбереш идеите на някого чрез думите му, без да знаеш на кого говори и да познаваш духа и делата на времето. За съжаление цялата нескопосаност на образованието в България силно помага за замъгляването на Ботевото слово. Би могло да бъде иначе, но никой няма интерес да пропагандира в училище идеи против властта.

Според вас хората четат ли Ботевата поезия критически или като псалом или молитва, която трябва да се научи наизуст и да се повтаря, без да се замислят върху думите на поета?

П. С.: Дори четени като псалом, думите на поета са силни и си заслужава да бъдат запомнени. Но много по-полезно за душата (а и за народа) би било, ако се четат с разбиране. За съжаление това изисква познания, далеч надхвърлящи гимназиалния образователен курс – на мен самия не ми достигат много от тях. Те биха могли да бъдат преподавани заедно с Ботевото творчество, но по понятни причини това не се случва. Другият начин би бил човек да търси алтернативни източници и анализи на творчеството на поета, но такива много трудно се намират и още по-малко хора, като че ли, биха ги потърсили.

#2 Владимир Сабоурин: „Сегашният БГ национализъм е платен от руския империализъм, спрямо който Ботев ясно се е отграничил“

Христо Ботев бил ли е анархист? Или по-скоро политически близо до това политическо движение? Каква е била връзката на Ботев с анархизма?

Владимир Сабоурин: Моите отговори са по-скоро на поет, отколкото на българист: за мен поезията на Ботев е анархистка, каквато е поезията на Рембо или ранния Хуго Бал.

Според вас може ли да определим Христо Ботев като националист? Какво различава националноосвободителното движение през XIX век от сегашния български национализъм?

В. С.: За да има национализъм, трябва да е налице национална държава, каквато няма по времето на Ботев. Той НЕ е и няма как да е националист. Сегашният БГ национализъм е платен от руския империализъм, спрямо който Ботев ясно се е отграничил.

Тук може да говорите и за идеята за Балканската федерация. Нали се представя това движение като чисто българско националистическо, а всъщност е имало различни течения, сред които беше и течението за една всеобща социалистическа балканска федерация. Какво отношение към това е имал Ботев?

В. С.: Ботев е поддръжник на Парижката комуна и на нейните идеи, мислил е освободителното движение като социално, а не националистическо.

Какво чувствате като видите лика на Ботев придържан от фашистки хулигани, разни патрЕоти и попове?

В. С.: Повръща ми се, боли ме, страх ме е.

Логично ли е една неолиберална държава като сегашна България да си присвоява лика на революционер като Ботев и да го превърне в национален герой? Сега във Франция се обсъжда дали да превърнат Рембо в национален герой и има разпален дебат по темата, тъй като той е защитавал комуната на времето. Подобен случай ли е Ботев?

В. С.: Ботев е доста сходен с Рембо. Превръщането на Ботев в централна фигура на националната идеология е насилие срещу поета и социалния революционер.

Как се преподава Ботев в българските училища? Не съм израсъл в България, но си представям, че фигурата му се преподава на децата все едно той е бог, пред който всеки истински българин трябва да се прекланя. Така ли е?

В. С.: Не съм учил в БГ училище, не знам. Въпросът е резонен, от това реално зависи как се чете Ботев.

Според вас хората четат ли Ботевата поезия критически или като псалом или молитва, която трябва да се научи наизуст и да се повтаря, без да се замислят върху думите на поета?

В. С.: Поне достъпът до елитните гимназии и университетите през „темите“ по литература прави поезията на Ботев трудна за свободно четене, четене, независимо от държавната национална идеология.

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

Христо Ботев – Патриот

RASSIM®, КРАКА, 2012. От серията Shut Up & Grow, акрил върху платна, 100 х 140 см.

 

Патриот е – душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
продава си и душата.

И е добър християнин:
не пропуща литургия;
но и в черква за туй ходи,
че черквата й търговия!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
залага си и жената.

И е човек с добро сърце:
не оставя сиромаси;
но не той вас, братя, храни,
а вий него със трудът си!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
изяда си и месата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Азис Назми Шакир-Таш feat. (& translating) Джахит Съткъ Таранджъ „Минарета“

RASSIM®, #2 Живо и Мъртво. 2018. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см.

 

Едва ли съм първият, нито ще бъда последният съзерцател на Истанбул, който открива прилика между първата буква „алиф“ (ا) от арабската азбука и минаретата от силуета му.  Турският поет Джахит Съткъ Таранджъ (1910 – 1956) ги сравнява с подострени моливи, които записват греховете му по небосклона:

 

Минарета

 За какво са тези минарета по-високи и от мене, за какво?
Приличат ми на моливи подострени,
за да записват греховете ми по небосклона минаретата високи.

 Градът наежен като гръб на таралеж
в прелитащите вдъхва страх от тежко падане,
съвсем различни светове са минаретата високи.

 През месец рамазан, по празник, в нощите свещени
сякаш са душата на града – обляни в светлина се реят;
мене питай колко му е тежко на едно неосветено минаре;

 Едно такова минаре е моята душа без светлина.
Ах, тя не знае що е рамазан, не знае празник, нощ свещена,
безкраен грях е, все тъй продължава.

 

Подсъзнателно Таранджъ е усетил етимологичната връзка на думата „минаре“ със „светлина“. Как няма да му е тежко на неосветеното минаре след като арабското му значение е всъщност „фар“. Фарът на свой ред, в пълен сихрон с логиката на семитското словообразуване, е изведен от „огън“ и „светлина“, които в случая бликат от втората сричка – „нар“. Едва ли е случаен и фактът, че „нар“ на турски и на български обозначава един и същи червендалест плод – punica granatum. Заради няколко негови зърна отвлечената от Хадес Персефона си остава за вечни времена в подземното царство. Именно той в юдейската и християнската традиция е забраненият плод, а не нахапаното лого на компанията “Apple”. Турция е най-големият износител на нарове в света. Но когато се каже „нар“, вибрацията и честотата на тази вълшебна дума не ме отвежда към средиземноморието, където се намират наровите насаждения, а се гмурва като японски ловец на перли в гънките на мозъка ми и изважда от там винаги един и същи образ – на едно дръвче в двора на мевлевихането в Галата. Плодовете му светят с отразената от храма и дервишите светлина, точно както и минаретата целогодишно осветяват пътя на тръгналите към тях вярващи, невярващи и чайки – ту с отправените urbi et orbi призиви за молитва, ту с изящна като на „алифи“, участвали в изписването на думата „Аллах“ осанка. А че Истанбул е бурно море с опасни брегове, в чиито скали се разбиват милиони души, спор няма. Фаровете на минаретата остават за тях неосветени, защото те са забили поглед в земята. Прочее, забивайте погледи не в земното, а в небесното – като истанбулски минарета, чиито върхове владеят до съвършенство изкуството на небесната акупунктура. От нея са се родили градове като Гранада и филми като „Цветът на нара“…

 

***

Джахит Съткъ Таранджъ (1910 – 1956) е роден в известния с българските си заточеници източноанадолски град Диарбекир. Средно образование завършва в Галатасарайската гимназия, чийто помпозен вход неизбежно ще привлече вниманието ви, ако се случи да се разходите по истанбулското стъргало – „Истиклял“ (същото, в края на което се намира и мевлевихането с нара). Когато започва Втората световна война, поетът е принуден да прекъсне следването си в Париж и да се завърне в родината (1940). След като отбива военната си служба, работи в различни учреждения като преводач. През 1954 заболява тежко и е изпратен на лечение във Виена, където умира. Тленните му останки са пренесени и погребани в Анкара.

Поетът, който пише първите си стихове още като гимназист, става известен със спечелването на наградата на Народно-републиканската партия за 1946 г. със стихотворението „Тридесет и пет годишен”. В това знаково за съвременната турска поезия произведение Таранджъ заимства небезизвестния от „Ад“ на Данте Алигиери израз – „на попрището жизнено в средата“. (Когато го съчинява Данте също е на около 35 години. Въображаемото му стоглаво пътуване през ад, чистилище и рай започва през 1300 г., което позволява на биографите му да изчислят приблизителната година на раждането му – 1265 г.). Датата на смъртта на Таранджъ, в личен план опровергава тази констатация – по това време той е едва на 46. Според критиците му, пише за страха от смъртта, под влиянието на френски поети като Бодлер, Рембо и Верлен, но по-вероятно е да го е правил, защото като повечето смъртни, наистина се е страхувал. В края на поетическата си кариера остава верен на сричковата поезия, което може да се обясни с близостта му до поетическото течение „Гарип” („Странник“). Издадените приживе и пост мортем стихосбирки на Таранджъ са: „Мълчанието на живота ми“ (1933), Тридесет и пет годишен“ (1946), „По-красив от мечта“ (1952), „След това“ (1957), „Събрани стихотворения“ (1983).

Азис Назми Шакир-Таш

 

Водещ рубриката Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Луиз Глюк – Мит за невинност

RASSIM®, Автопортрет. Becoming-animal, 2010. фотография, вариращи размери. Фотография: Ивайло Станев

 

Червеният Мак

Чудесно е
да нямаш
осъзнание. Чувства:
тях да, имам ги; те
ме управляват. Имам
и повелител в небесата
нарича се слънце, и открита
за него, му показвам
огъня в сърцето ми, огън
като неговото присъствие.
Какво друго би било това великолепие
ако не сърце? Братя и сестри мои,
и вие ли като мен бяхте, някога, отдавна,
преди да станете човеци? Дали
си позволихте
да се отворите един единствен път, вие, които никога
повече не бихте се открили? Защото в същност
сега аз говоря
като вас. Аз говоря
защото съм разбита.

Превод от английски Бистра Желева

 

Мит за невинност

Едно лято тя излиза сред ливадите
и както обикновено се спира за малко до вира,
където често се вглежда в себе си
търсейки някакви промени.
Вижда се същата,
все още загърната в ужаснaта мантия на дъщеря.

Във водата, слънцето изглежда много близко.
Сигурно е вуйчо, който отново ме шпионира, мисли си –
всичко в природата е някак си по роднински свързано с нея. Никога не съм сама – размишлява тя,
превръщайки мисълта в молитва.
Тогава се появява смъртта, като отговор на молитвата.

Вече никой не разбира колко красив беше той. Но Персефона си спомня.
Също, че той я прегърна, точно тук,
докато вуйчо ѝ наблюдаваше. Спомня си как слънчевата светлина проблясва по голите му рамене.

Това е последният момент, който си спомня отчетливо. После богът на тъмнината я отнесе със себе си.

Спомня си също, не толкова ясно,
смразяващото мисъл, че от този момент нататък
не ще може да живее без него.

Момичето, което изчезва от вира, не ще се върне никога. Ще се завърне жена, търсеща момичето,
което е била някога.

Тя стои до вира, и от време на време казва,
бях отвлечена, но това ѝ звучи някак погрешно,
различно от това, което беше усетила.
Тогава казва, не бях отвлечена.
И после казва, аз сама се предложих,
исках да избягам от тялото си. Дори понякога
желаех това. Но невежеството

не може да пожелае знание. На невежеството
му трябва нещо измислено, за което да си въобразява,
че съществува.

Всички тези различни думи –
изброява ги подред.
Смърт, съпруг, бог, непознат.
Всичко звучи толкова просто, толкова обичайно.
Трябва да съм била, мисли си, най-обикновено момиче.

Тя не свързва спомена за себе си с това момиче,
но продължава да мисли, че вирът ще запомни и
ще обясни значението на молитвата ѝ,
така че да разбере
чута ли е била или не.

Превод от английски Людмила Калоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Етъридж Найт – Прецакан

RASSIM®, Incomparable Table. 1997, протеини, витамини и аминокиселини върху маса в Балабановата къща, преминаващи през тялото на художника за реализирането на проекта „Корекции“, 1996-98 година. Изглед от изложбата: „Ars ex Natio. Произведено в България“, Пловдив, 1997

 

Направила го e Господи събрала си багажа и ме е зарязала
без да мога да я моля
да се върне гол навсякъде светът
като гола кост бял кристален пясъкът блести
дрогата смъртта мъртвите умирането подигравките
прогониха я взе смеха усмивките и
мекотата и дъха си нощем
Майната им на Колтрейн на музиката и на заспалите облаци
майната им на морето и дърветата и небето и птиците
на алигаторите и всички животни мотащи се по земята
майната им на маркс и мао и фидел и нкрума
на демокрацията и комунизма майната им на смак и пот
и червените зрели домати майната му на йосиф майната й на мария
майната му на исус и на всичките му ученици да си го начукат фанън никсън
и малкълм майната й на революцията майната й на свободата майната му на цялото шибано нещо
само искам моята жена да се върне
душата ми да може да пее

 

Превод от английски Венци Арнаудов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020

RASSIM®, Живо, 2016. Холографският код на художника/урина, върху платно, 100 х 100 см.

 

СВЕТОВНА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

Етъридж Найт – Прецакан (5.11.2020)

 

ПОЕТИЧЕСКИ НОБЕЛ

Луиз Глюк – Мит за невинност (6.11.2020)

 

ОБРАТНО ОГЛЕДАЛО

Азис Назми Шакир-Таш feat. (& translating) Джахит Съткъ Таранджъ „Минарета“ (8.11.2020)

 

ПОЕЗИЯ

Александър Блок – Непознатата (8.11.2020)
Ан Секстън – В чест на моята вагина (7.11.2020)
Aнелия Гешева – Баджовете им висят над салатите с рукола (6.11.2020)
Анита Загорова – Зимата на очите й (9.11.2020)
Антоанета Вичева – Ако не бях щяха да ме харесват (9.11.2020)
Беатриче Гунова – Убийството от упор (9.11.2020)
Борислав Игнатов – Roots (6.11.2020)
Валери Вергилов – Вий, вий (9.11.2020)
Ваня Вълкова – Поглед през решетките, в чужд балкон (8.11.2020)
Гала Димитрова – Ти строиш, но на грешното място (9.11.2020)
Георги Георгиев – Залци върху мушамата (6.11.2020)
Даниил Хармс – Не обичам деца, старци и старици (7.11.2020)
Димана Иванова – Апология на Теб и Ренесанса (9.11.2020)
Димитър Гачев – Пусти плажове (8.11.2020)
Дора Радева – Нямо и кучешко  (8.11.2020)
Живка Балтаджиева – Нож от кремък (7.11.2020)
Едуард Багрицки – Последната нощ (Поема) (11.11.2020)
е.е. къмингс – Уморена (10.11.2020)
Екатерина Капрова – И трезва дойде есента (7.11.2020)
Ел Хосе – Феминистична епистола (8.11.2020)
Ирина Колева – Необичайно студено (10.11.2020)
Камелия Панайотова – В тъмния ъгъл на слънцето (10.11.2020)
Катя Герова – Не бих оцеляла с твоята глава днес (11.11.2020)
Маргарита Мартинова – Decadence (10.11.2020)
Марко Видал – пътешествие към мексико (11.11.2020)
Мартина Кривирадева – Нов абзац (10.11.2020)
Милена Бакалова – Кучката има нов стопанин (7.11.2020)
Надежда Иванова – И ми се остава никъде (8.11.2020)
Надежда Костадинова – Превъртане на времето (11.11.2020)
Никола Галчев – Страшилище с отвесна паст (8.11.2020)
Сейхан Акманов – Молитва за дъжд (10.11.2020)
Стефани Караначева – Duo (12.11.2020)
Таня Николова – Магарешки песни (12.11.2020)
Цочо Бояджиев – Ars poetica (12.11.2020)

 

ОБЩЕСТВО

Златомир Златанов – Demons Get Out! (7.11.2020)
Владимир Сабоурин – Фарс на фарса (11.11.2020)

 

БОТЕВ

Марко Видал – Въпроси за Ботев (6.11.2020)

 

ПРОЗА

Дора Радева – През зимата (6.11.2020)
Зоя Христова – Дръж госпожата (9.11.2020)
Костадин Пасков – Принадлежа към момчетата (11.11.2020)
Петър Пейчев-Щурмана – „И много имена…“ (7.11.2020)
Славея Горанова – Неми лебеди (12.11.2020)
Стефан Кисьов – Видове класи в порнографията (8.11.2020)

 

КРИТИКА

Валери Вергилов – Тома Пикети: Капитал и идеология (7.11.2020)
о. Павлин Събев – „Гностикът“ Павел (12.11.2020)

 

КИТАЙ

Христиан Вачков – Образи и думи от страната на десетте хиляди неща (7.11.2020)

 

ИЗБОРИ 2020

Лангстън Хюз – Нека Америка да бъде отново Америка (6.11.2020)

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО

Христо Ботев – Патриот (12.11.2020)

 
Броят представя художника RASSIM®

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X

 

НОВАТА МОДЕРНОСТ – СЛОВО/ПОЕЗИЯ

Ясен Василев / 2-ро място / НОВАТА МОДЕРНОСТ 2020

ВТОРА ПРИРОДА

Не съществува език, който да ти се опълчи.
Превземаш всичко и всичко обезвреждаш.
Сурово тяло, което лишава от избор,
репродуцира властта, която доброволно приема,
служи на нещо, което не разбира,
служи на нещо, от което е неотделимо,
не съществува идеология, която устоява,
необхватна и неуправляваема мрежа от
неизбежни зависимости, разраствания,
разчертавания, повторения, размествания,
отделена е главата от тялото, отделено е
тялото от земята, отделена е земята от земята,
не съществува метафора за тази враждебност,
тя е твоя откровена жестокост, същинска свирепост,
твой бесен устрем, твоя несъзнателно възприета
подредба, твоя повторна преобърната природа.

НЕ МОГА ДА СЕ РАЗПОЗНАЯ В ТЕЗИ ТЕЛА

simple relics of an unburied pain,
empty, meaningless corporealities,
strange deposits plunged into cruel stupor

Achille Mbembe

Гумените лодки се пълнят с вода,
морето ги изхвърля на брега.
Не мога да се разпозная в тези тела.
Всичко се показва такова, каквото е.
Колко струва снимката на труп на дете?
Дигитална революция. Смърт в пиксели.
Не мога да се разпозная в тези тела.
Гледам телевизия, ям претоплена храна.
Заспивам. Не мога да се разпозная в тези тела.
Мое море-гробище, мой континент-крепост.
Докато спя, профилът ми онлайн е буден.
Наблюдава ме. Споделя.
През екрана изтичат изобилие и разхищение.
Изтичат храна и образи. Изтичат оръжия и кръв.
Изтичат пари и данни. Изтича време.

Отличени / НОВАТА МОДЕРНОСТ 2020

Валентин Попов

. . .

полуголите

вървят по улиците

скрили очи

зад рибешки очила

скрили усмивки

зад озъбени маски

полюшват се задници

друсат се цици

напомпани батки

сричат изречения

прости и грешни

модерни са тези

които полуголи

остават облечени

но има и други

които събличат душата

веднъж или дваж в живота

и после събират парчетата

в собствена урна

и я разпръснат по небосклона

дъгата е за тях оазис

от лудостта на съвремието

изпълнено с борби

и каузи предубедени

покрити с надписи

изтрили миналото

лутане към корените

и парфюми

корекции

за да се скрие

проказата

изгризала целите

на безмислеността

Нона Т. Цекова

. . .
Ново
модерно
смело
генеративно
обструктивно
нови
модерни
Цикли
Циклиш.
4-измерни думи,
2-измерни мисли
Мислиш?
Соц. мрежи
Соц. носталгици
Еднократно
многократни
неефективно
дефективно?
изкуствено
изкуство но?
твърде
ново
модерно
Инерция
информация
шум.
„изолация“
Твърдо
ново.
Твърде
много
избори
Избери!
Минали
Мними
ли?
Мини
Минимал
Ни
що?
ново
модерно
Спри.