RASSIM®, Олизана скулптура, 2013. Каменна сол, обект с интервенции, 21 x 35 x 35 см

 

Чува се

През отворения прозорец на къщата ти
съседите чуха как влизам.
Чуха стъпките ми, превъртането на ключ
и на гардении мириса.

Чуха как захвърлям сандалите си
към най близкия ъгъл,
а ти (без да мръднеш от мястото си),
да казваш колко съм хубава.

После звук от наливане в чаша
и въпрос върху устните ти.
Падналата от рамото ми презрамка
и усмивката ми на блудница.

Твоето дръпване от цигарата,
моето тихо въздъхване.
И разбраха, че вечерта е наша,
и ще има много за слушане.

Твоето първо проникване,
първият ни оргазъм.
Сомнамбулите чуха и втория,
а след третия се отказаха.

И как стаяваш дъх,
за да не ме събудиш.
Как крещя в ръцете ти,
но не защото са груби.

Продължиха да слушат дните ни
и как заспивам на коленете ти.
Чуха и онова гладно коте,
което прибрах от контейнера.

И смеха ни, моят и твоят-
този коктейл от ноти.
И проумяха, че смисълът
е в отворените прозорци.

А после чуха, разбира се
и едно неловко мълчание.
Строшена чаша на пода,
(втълпиха си, че е по невнимание).

Чуха как търся обувките си.
Теб, по средата на стаята.
Дали каза колко съм хубава
(за това можеха да гадаят).

И пак превъртане на ключ,
но този път наобратно.
И котето, което усещаше,
че във къщата захладнява.

И…
Прозорецът се затвори…
Подразбраха го от въздушната струя.
Но не като след любов,
а като преди боледуване.

После всички разказваха
колко често си го отварял.
Но не са чули нищо.
Явно просто си проветрявал.

 

В една-единствена, дълга секунда

Двамата бързаха в различни посоки.
Той блъсна рамото ѝ,
събори дамската чанта,
наведе се, вдигна я и вдиша –
Жълто-зеления хлад на погледа.
Властната посока на зениците.
Кокетния присмех.
Чаровния бяс.
Опасната лудост.
Змийското търпение.
Котешкия адреналин.
Гладкия пубис.
Латексовия аромат на кожата ѝ.
Горещия восък по гръбнака.
Детинската пакостливост.
Циничната философия.
Влечението към огъня.
Ужасът от укротяване.
Гордостта на богиня.
Фобията от пристрастяване.
– Извинете – смотолеви,
стискайки чантата.
Тя трепна и подуши
Старите лаври на плейбой.
Сто и осем годишния брак.
Тежкия кредит.
Високото кръвно.
Ранното ставане.
Късното порно.
Свития пенис.
Опротивялото лягане.
Мокрите сънища.
Животинския глад.
Суетата на дребния.
Маниера на двуличния.
Позата на блажения.
Захвата на мастурбиращия.
Склонността към предателство.
Кварталните кръчми…
– Няма нищо! – отвърна,
разкопчавайки нежно пръстите му.
Остана зад своята граница,
намигна и се изгуби.

 

Една малка частица

Ще изпитам съвсем мъничко болка, като при евтаназия.
Ще изтека между запетаите преди да съм донаписана.
Във едната ръка за кураж ще стисна фантазиите си,
а във другата-кой каквото ми е харизал, по милост.

Едно леко убождане и движенията ще се превърнат в картини.
Отдалеч в перспективата някой ще хукне да ме спасява.
С тази малка подробност, че ще затъне до кръст в терпентина,
а пък аз (в едър план) ще внуша, че заспивам за кратко…

И лица-светлосенки покрай мен ще се струпат. Не може
ей така да напуснеш този лъскав парад, без свидетели!
Алтруизмът ще търси по ръката ми пулс разтревожено,
а от другата някой вече ще е плячкосал копнежите ми.

Ще се чуе и хлипане – меко драсване в няколко тона.
Но така разводнено, че ще попие под мен, в канавата.
И едва ли някой ще се вгледа над главите на множеството,
за да види как изчезвам през рамката от зловещия кадър.

Не плачете, бе хора! Аз не съм се погребала цялата!
Само малка частица от мене-объркана, никаква.
Разпръснете се! Знам, че най-вече на трупове почест отдавате.
Ала този, специално, не заслужава дори симулиране…

 

Неподредени залезни мисли

Лежа гола на плажа
и съзерцавам медната кожа на залеза.
Два облака-дракони се сношават
като в картина на Блейк.
Между линията на ума и сърцето
по ръката ми е полепнал пясък…
Аз все още съм нечий сън
и нечий кошмар. Подновен…
И все още някой усеща парфюма ми
в гънките на тълпата.
И гърдите ми в полусвитите длани
на някой тежат.
Но само насън,
защото аз лежа върху пясъка и съм ничия…
Двата облака свършват със дъжд.

 

Необичайно студено

Ще бъде едно много студено лято.
Ще се пресяга със сенките на дърветата да се завие.
Ще си ляга преди слънцето да напусне земята
и на топло в скалистите пукнатини ще се свие.

А може би точно, защото ще е премръзнало,
ще присяда на ръба на бордюрите и ще проси…
Ще се предлага за дребни прегръдки зад ъгъла,
за да се сгрее с отразената топлина на пешеходците.

И накрая ще се разплаче – от гордост, от срам, от безсилие
и ще се втурне към най-тъмните кътчета на необятното.
Ще се принуди от очите на любопитните да се скрие,
за да умре като котка – тихо, самотно, отчаяно.

Ще бъде едно много студено лято…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.