RASSIM®, Стари картини. ТИЦИАН. Марс, Венера и Купидон, 2017, след 1546. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху платно, 140 x 200 cm

 

***

Сутринта след страстната нощ
намерих в леглото си едно копче.
Никой и копче не може да ми каже,
че не съм изпълнила любовния си дълг.

 

В търсене на смисъла

Днес отново минавам през площада на П.О.Хвездослав,
тук са коледните сергии със сувенири,
дървените маси и столове на заведенията за бързо хранене,
хората, които говорят и се смеят,
ледената пързалка.
Минавам, но имам усещането, че нещо ми липсва.
Не е смисълът на живота – такъв няма
и отдавна съм се отказала да го търся.
Липсва ми усещането за плътност и наситеност на емоцията.
Липсваш ми ти.
Ти, която каза, че ще вечеряме само където аз определя
и дъвчеше мазната мекица с кашкавал и чеснов сос,
на дървената маса на площада, заедно с всички останали
посетители на коледния базар.
После ме последва в кафенето на Лудовит Щур.
Винаги търсеше смисъла, дори и на думите, които не бяха на твоя език.
Не се задоволи с обяснението ми,
че Лудовит Щур е кодификатор на словашкия език.
Ти искаше да знаеш мисията му на писател.
Искаше обяснения на твоя език, но аз не ти ги дадох –
просто пиех кафе и си играех с телефона си.
Ти каза, че се държа неприлично и грубо и че понякога не ме разбираш.
Но аз те разбирам – ти търсиш смисъла на думите и отвъд тях.
Ти си пълна със смисъл, дори когато мълчиш.
Задаваш много въпроси, като малко дете.
Спомням си как искаше да знаеш дори защо се карат
циганите на пазара в Пловдив.
Аз не ти обясних и те дръпнах да си ходим вкъщи.
Беше опасно дори да стоим там, но ти беше неразумна.
Ти си тридесет години по-възрастна от мен,
но понякога не знам коя от нас е детето и коя – майката,
в тази връзка на безкрайното търсене на смисъл.
Аз съм даоист – младеж, със съзнание на старец
и ти казвам, че смисъл няма.
Или просто смисълът си ти –
затвори очи и насити пространството
с изтънчената си сенсуалност.
Най-смислена си, когато мълчиш
и се отдаваш на езика на тялото.

 

Апология на Теб и Ренесанса

През тези дни
по артериите на тези улици
на Потсдам,
с имена на художници
тече любовна кръв.
Изследвам тялото ти,
всеки негов орган,
кръвоносните му съдове,
като прилежен анатом.
Едва ли ще направя някакво откритие.
Не съм Леонардо да Винчи.
Ренесансът е отдавна отминал, уви!
Човекът не е ценност.
Той е точка в едно пространство,
в което трудно оставя и следа,
понеже е почти безименен.
Почти без душа е дори.
Но ето, аз твърдя, че душата ти е универсум.
А според скромните ми познания –
красотата на гърдите ти и устните
следва да бъде записана в това стихотворение.
Сутрин виждам очертанията на тялото ти
в извивките на леглото докато пия
чаша горещо кафе.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.