RASSIM®, Два тона. # Живо и Мъртво, 2015. Холографският код на художника-урина, кодът на Земята – петрол върху хартия, 38 х 58 см.

 

Идват

Идват сълзите,
като големи, тлъсти котки
бавно идват.
Отстрани присядат,
като недоверчиви мумии.
Идват като гръмотевичните бури,
силно и внезапно.
Задушават, теглят,
свалят тялото ти на земята,
правят локва, шумове издават,
като глутница чакали.
Идват да те вземат.

 

Горска вълшебница

Вода е мълчана, тяло си няма.
В сенките хапе, брули върбата.
Слънце прежуря с нейните длани.
На самодивите мила сестра е.
Дъхави ягоди, сладки гърди й.
Жълти лютичета – светят очите.
Гасне в деня, в нощта разцъфтява.
Мрак е и див бързей, танцува
в тревите, в рокля от синя тинтява.

 

Падат небесата

Падат небесата,
падат заедно с мен.
А раните от теб са украшения
по китките и глезените.
Изящна, лъжата ти ме люби.
Ставам все по-малка, но по-силна.
Юмруче, в което крия
цялата любов на света.

 

Мечтая

Мечтая да имам
една каруца.
Да я натоваря с
дребни проблеми,
начумерени вежди,
остри гласове,
сърдити лица,
въобще всичко,
което ми тежи.
Да впрегна коня отпред и
да го натиря по пътя,
да бяга, да не се връща.
Аз мога да остана и
със себе си сама.

 

Хляб

Разчупи ме като
дъхав хляб,
като погача.
Сутрин на ранина
мечтите ми плачат.
Жълти възли заплита
в плитки
немилостивото
слънце.
Вчера е късно,
утре е никога.

 

Звъня

Този мъж
има усмивка,
която друг няма.
Има кадифени очи.
Може да дръпне
връвта на
камбаната в мен.
Звъня като
възкресение,
като празник.

 

Дъждът

Дъждът поглъща лакомо
дърветата навън.
Потракват ледените топчета
във мократа утроба.
Бушува бурята, красивите й
огнени цветя цъфтят със звън.
Протягат сенките ръце,
но да ме стигнат
не успяват и не могат.
Проклетник-пролетник, дъждът
изля водата шумно,
тревата стъпка и листата брули,
но този хулиган енергия ми вля.
И светя през нощта
и само с него съм дъга.

 

Зиг заг

Сутрин ме разтваряш
в кафето си.
Вечер ме завиваш с очи.
Криволичиш в мен
и всяка извивка
e път, посока
и желание.

 

Зимата на очите й

Бягай от нея юначе,
бягай, че смърт е,
ако заплаче.
Че повел си хорото
на самодивите.
Сърце ветропоказател
и ум с таралежи, населен.
Все още е лято,
а планината в очите й
стопи се, изчезна.
Шарени черги не стегна,
а вече бяла постеля наметна.
Тънък дим я обвива,
ледени качулки на
боровете стъкмява.
Зимата на очите й
бавно те приближава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.