RASSIM®, Стари картини. Рембранд. Батсеба в банята си, 2016 – 1654. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху платно, 200 х 140 см.

 

Застинал съм в кръчмарска стойка…

Застинал съм в кръчмарска стойка.
Отдавна вече съм пиян.
Вън щастието ми − на тройка,
димът сребрист е разпилял…

Лети на тройка, в глъбината
на снегове и векове…
И под подковите душата
в сребристата мъгла снове…

И в мрака глух искри се мятат,
светлей нощта, светлей нощта…
Звънче бърбори под дъгата,
че радостта си отишла.

И само златният хамут се чува,
и вижда се през цяла нощ…
А ти, душа… душата глуха…
пияна си… без капка мощ…

26 октомври 1908

 

Излязох. Бавно се явиха…

Излязох. Бавно се явиха
надземни зимни мрачини.
И дни от младост приближиха
с доверие от тъмнини…

Дойдоха и зад мен стояха,
и пееха за пролетта…
А стъпките ми тихи бяха,
за да прозра във вечността…

О, дните чудни живи бяха!
От дебрите на песента
излезе здрача над земята
и се събуди вечността!

25 януари 1901. С.-Петербург

 

Така е всичко днес нищожно…

Така е всичко днес нищожно
тъй както сив е този ден,
и за сърцето − невъзможно
да вникне в сенчестия плен.

На бъдеще печална сянка
блуждае, вие се над мен,
наоколо живот безкраен
кипи над морски брегове.

Така е всичко днес нищожно,
предвиждам Зло във бъдещ ден,
и се стремя да е възможно
да върна Спомена свещен.

И спомням си за дните стари,
кога душата ми цъфтя,
где всичко онемя без вяра,
щом Злото в бъдеще узря .

26 януари 1899
С.-Петербург

 

Потопих се в море детелина…

Потопих се в море детелина
и във приказен сън на пчели.
Ала вятър от север премина
и сърцето ми детско откри.

Призова ме на бой в равнината,
да се боря с небесния дъх.
От пустиня към мрака в гората
ми посочи виещ се път.

Аз по него вървя през скалите,
непрестанно се взирам далеч,
а пред мене, невинно, открито,
крачи моето детско сърце.

Нека гаснат очите в умора,
а прахът да завий, пламеней…
Мен пчели и цветя ми говорят −
светла истина в мене живей.

18 февруари 1903

 

Бавно и трудно, и вярно…

Бавно и трудно, и вярно
в черната нощ аз вървя,
пълен с надежда безкрайна,
думи с молитва мълвя,

зная – молитва помага,
виждам надежда в света,
силната вяра полагам −
камък основен в труда.

Бавно и трудно, и вярно
пътища меря в нощта:
пълен със вяра безкрайна,
стигнал бих до сутринта.

1900

 

Девойка пееше в хора на храма…

Девойка пееше в хора на храма
за всички морни в чужди страни,
за всички кораби нейде в океана,
за всички, забравили радостни дни.

Звънтеше гласът й, кръжащ под купол,
над бялото рамо лъч огря,
и всеки през мрака се взря да слуша,
как бялата рокля в лъча запя.

И виждаха сякаш, радост незрима,
че кораби всички в залив са тих,
че морните хора, там от чужбина,
своя живот създали честит.

Лъчът бе изящен, гласът бе сладък,
и само до знатни, Царски Врати,
с Причастни Тайни − детенце плака,
че никой назад не ще се яви.

Август 1905

 

Непознатата

В вечерен час по ресторантите
в задушен въздух, заглушен,
завихрят с викове пияните
дух пролетен и развратен.

Далече в улицата, прашната,
над скука в дачния пейзаж
златей краваят във пекарната
и се разнася детски плач.

И всяка вечер зад бариерите,
с бомбета важни на глави,
се движат дами с кавалерите,
прочути с острите шеги.

Над езерото скърцат клинове
и се раздава женски вик,
а на небето, както винаги,
безсмислено криви се диск.

И всяка вечер съм с приятеля,
във мойта чаша отразен
с тръпчива влага, с тайна всякаква,
и той смирен и оглушен.

Край масите, съвсем до нашата,
сънливите слуги търчат,
пияници с очите заешки
«In vino veritas!»* крещят.

И всяка вечер, точно, винаги,
(или за мен е само сън?)
девичи стан, увит в коприните,
явява се в прозорец вън.

Минава бавно край пияните,
без спътник, винаги сама,
в мъгла облъчва с ароматите
и сяда до прозорец тя.

Старинен дъх витай от древните,
стаил в коприната следа
и в шапката, с перата, черните,
в халки на тънката ръка.

И странна близост приковава ме,
зад тъмния воал съм взрян
и виждам бряг в очарование,
в далечина омайващ чар.

Неясни тайни са ми връчени
и слънчево за мен кълбо,
и цялата душа облъчена
пронизва тръпното винО.

Склонените пера на щрауса
във мозъка ми веят хлад,
а сините очи без дъно са,
в далечни брегове цъфтят.

В душата ми лежи съкровище
и ключът му е само в мен!
О, право е пияното чудовище!
Във вино истината е.

24 април 1906
Озерки

* «Във виното е истината!» (лат.) (Бел. пр.).

 

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.