RASSIM®, #5 Живо и Мъртво. 2019. Холографският код на художника/урина, изгоряло моторно масло/петрол върху платно, 210 х 160 см

 

EC1

Шест вечерта в неделя
в градска ноемврийска тъмнина –
часът на нищото,
на тишина, на празно безпокойство.
През прозореца
сградата на балетната школа
извива премерено своята фасада
в дъга от Ърбал Хил към главния път
и нейните огромните прозорци тип Critall
отрязват овални правоъгълници и квадрати
от тъжната неделна светлина на шест часа.

Внезапно
фрагменти от тела и крайници
започват да пробягват, да трептят, да пърхат
в рамките на светлината,
като призрачни танцьори
от платната на Тулуз-Лотрек и Дега.

Как само оттласкват своите дръзки тела,
жертвени,
неподвластни на монотонната тяга на тежестта…
и малко по малко
след шест в неделя в навъсен ноември
един мрачен безрадостен бог е удовлетворен
и светлината на прозорците прошепва желание.

 

Медитация

Аз съм това което знанието знае че не знае
Аз съм удивителният знак след свършека на тишината
Аз съм празното пространство останало след спукването на балон
Аз съм щастие което не е открило цел
Аз съм фрактал който още не се е явил от нищото
Аз съм 88-то ляво краче на стоножка
Аз съм равноденствие – във всяка от ръцете ми слънцестоене
Аз съм квантовата гравитация на сънуването
Аз съм усмивката на невъзможното
Аз съм храм на несъществуващите богове
Аз съм последна гледка от прозорец до смъртно легло
Не съм алфата и омегата,
но съм всяка буква която ги предхожда и следва
Аз съм пласт от грим върху лицето на смешник
Аз съм зададен въпрос въпреки отговора
Аз съм опъната струна в очакване музиката да започне
аз съм безкрайност без начало
аз съм всеки следващ дъх и дъхът след това
Аз съм или съм бил и съм това което предстои да бъда.

 

Серенада SARS-CoV-2

Часовете се менят – от сив в ужасен после мрачен,
към безизходния край на ден без изходи.
Часовете се менят и не оставят следа освен тази
следтечна утайка соленост
лъщяща в празна чаша от уиски,
която събужда ехо от странната дума: Талискър,
може би парола към крехко обещание,
изречено с език на страх и отегчение.
Тропинков-талинков Талискър, талисман
канонада от повличащи срички,
тревожен повик
срещу това самотно, отблъскващо небитие,
срещу тази нереалност на умъртвяващо отделяне –
какво по-несоциално от социалното дистанциране на сърцата?

В този момент една риба се потапя и изплува
в замъглено, но разширено съзнание
под във насред
геометрията на демонови очи
от червени светлини над върховете на кранове
и червени светлини над покривите на празни великани в Ситито
протягащи шии да остържат небето, което го няма,
и вместо него – ниско захвърлени, бавно плаващи облаци
от студен като дъжд, тътрещ в мъглата мрак.
И в него: меко осветени, социално дистанцирани, отделени оазиси
на меланхолични балкони надвесени
далеч далеч от гравитацията над кулите на комплекс „Барбикан“ –
за да наблюдават
ненужния улов на мъртви нощни риби
под погледа на демоновите очи,
надолу и надолу.

 

Вий, вий срещу смъртта на светлината!
Д. Томас

 

Тревожим се:
всеки час се ускорява
и всеки ден издиша
в недовършен край,
всяка следваща година хвърля
шепа непостоянни зарове –
залогът: сърцата ни
изнемощели от дългото жадуване..

Чудим се:
спасителните брегове ще ни посрещнат ли
върху отдаващите бедра на възлюбени,
пътищата без обратен ход ще ни доведат ли
до рай от необетовани земи?

Знаем:
никое познание няма да замести
терзанията на незнанието,
на преследването на тази бледа последна прашинка светлина
и на изчезването.

 

Превод от английски Йоанна Златева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.