RASSIM®, Живо, 2016. Холографският код на художника/урина, върху платно, 100 х 100 см.

 

* * *

ако е вярно че светът е сцена
аз най-бездарният актьор повтарям монолога
на тъжния хамалин от гостилница „Шанхай”
пияния от вино и умора лунатик сменил
ръба на покрива със осовата линия на булеварда

изричам думите които през деня се крият
като бездомни кучета под сенките на репея а нощем
маркират както само те си знаят пътя
от Сточна гара до рогатата луна

и те са ми достатъчни защото
дори ако владея всички ангелски езици
не бих могъл да кажа кой е този
който раздава ролите подрежда
мизансцена и скроява сценичния костюм по който
ни посрещат и по който сигурно ще ни изпратят
от някоя гостилница „Шанхай” край някоя мъглива
Сточна гара

 

* * *

този град
е съставен от полазили хълма калдъръмени улички
гърбав мост над реката ресторант-градина фасади
наново боядисани с ярки бои запотени прозорци
през които наднича с уморено лице неотменната
наша печал и окъсан тефтер с телефонните номера на
приятели на които звъня но които
вече за кой ли път не вдигат слушалката

град на отсъствията град на разлома
между скъпите нам имена и числата от телефонната книга
град на моите бавни стъпки по улицата към гарата
вечерта във която малодушно нареден пред гишето
ще поискам билет за последния влак който отива
накъдето-да-е

 

* * *

пътят пробива като рапира
твърдата плът на мъглата
такава рана кърви но не води
непременно до смърт
стига навреме да си приготвил
спасителната отвара
от седемте главни субстанции
и не пропуснеш да прибавиш към тях
щипка примирение както и
нокът на прилеп защото
светът е увиснал с главата надолу
в пещерата на Платон
защото е есен и защото виждаш че пътят
потъва все по-навътре в мъглата
и краят му не се вижда
но ти си уверен че има край
макар да не знаеш кога
ще те стигне

 

Ars poetica

това което предстои да стане слово
все още е втечнен метал в огнището
на чувствата

поетът
е ковачът в работилницата на Вулкан
и е единственият който може
да придаде на огнената маса
форма на сърп или на меч

защото знае
кое е криво и кое е право

 

* * *

ако искам да стигна до теб трябва отново да яхна
слънчевите кокили между клоните на дърветата
да избродя докрай тъмната влажна гора
на забравата да прегазя реката на безнадеждността
да прекрача през песъчливия хълм на унинието

и когато пристигна най-сетне до лозята на незаличимите
отдавна отминали дни да откъсна най-тежкия
набъбнал от сокове и от спомени грозд
и да вкуся за пръв път от много години
горчивата сладост на късното лято
върху твоите устни

 

Хвърчило

прегърнато от вятъра хвърчилото
на дните ми почти докосва хоризонта
надушило е като ловна хрътка
следите на последните ята
в мъгливите небесни коридори
и се опитва да догони бегълците

за да им каже че когато малчуганът
с обелените колене най-сетне
се покатери на високата ограда
и хвърли поглед към мечтаното отвъд
то се оказа тясно градско дворче
обрасло с бурени бодливи тръни и трева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.