Сн. Христиан Вачков

 

Шест години след издаването на Капиталът в 21-ви век, френският икономист Пикети публикува новия си труд Капитал и идеология. За съжаление втората му книга излезе в момент, когато пандемията с новия коронавирус започваше да затяга обръча си около Европа и Америка, и в подобсадната обстановка на аварийно мислене на труда на Пикети не се отдели подобаващото му внимание или най-малкото книгата не беше последвана от по-широко обсъждане и дебат, както иначе с право следваше да се очаква. Аз съм напълно убеден обаче, че двата труда на Пикети с течение на времето ще бъдат приети като един от най-значителните приноси към обществените науки на 21-ви век.

Първата книга, Капиталът, беше епохално постижение. Никога в историята преди това не беше съставян и проучван толкова изходен материал, нито използван такъв подход на съпоставяне и извлечение, нито такъв метод на анализ – всичко на едно място.  Благодарение на усилията на голям сътруднически екип, авторът представи ясно подредена картина от финансово-икономически статистически данни, от самото начало на събирането на такива данни до днес и от всички места по света, където са се водили такива статистики.  И дори само подредбата и съпоставянето на източниковия материал като че ли сами по себе си наложиха основния извод, който Пикети направи в анализа си, не само в национален, а и в транс-национален, глобален план: всеки път в историята, от времето на индустриалната революция насетне, когато неравенството в разпределението на общия приход на обществото започне да расте експонентно и се стигне до ситуация, в която печалбата от капитал надвишава несъпоставимо многократно печалбата от труд – това довежда до катаклизмен икономически и социално-политически срив, било то война, или катастрофален банков крах и пр.  Доказателственото богатство и точност на представения материал, безукорната подредба и скалпелно прецизният анализ – напълно освободен от тенденции към детерминизъм – направиха изводите на Пикети абсолютно неоспорими.  Даже адептите на крайния неолиберализъм нямаше как да не признаят верността на демонстрираното от Пикети и или мълчешката пренебрегнаха Капиталът, или – поне с половин уста – поднесоха комплименти на автора.

Слабото звено в книгата, за мен поне, се свеждаше до следното:  Добре, Пикети, ти казваш, че ние сега сме стигнали, а понякога и надминали, степените на неравенство от преди първата световна война, или от преди финансовия крах на 1929-та и голямата депресия, както и че кризата от 2008-ма може да се окаже само предупредителният начален трус на голяма глобална катастрофа – ами кажи тогава, може ли да се предприема нещо, за да се избегне такъв катаклизъм?  Отговорът му в Капиталът – че това предотвратяване може да се постигне чрез стръмно-прогресивен данък върху капитала и световно съгласувана и координирана данъчна система, която да премахне т.н. данъчни убежища – ако и да беше математико-икономически издържан, изглеждаше несериозен.  Щото как точно си е представял Пикети, че така здраво вкопалият се в политико-икономическата власт капитал ще вземе да облага сам себе си с данъците, за чието избягване той е създал описваните от самия автор механизми, законови пролуки и прочее машинации.  То е като да помолиш отровната змия, ако обича да вземе да ухапе себе си в името на добруването на дребните твари, които тя иначе предпочита да отравя и консумира.

Затова, когато още с първите изречения от новата си книга Пикети заявява, че Капитал и идеология е приемствено продължение на Капиталът в 21-ви век, основателно бе да се очаква в новия си труд френският икономист да поднесе именно формула или по-скоро план за решение на проблема, който първата книга убедително и тревожно разкри, но за който тя не можа да предложи разрешение, нито изход от него.  Оправдава ли Капитал и идеология това очакване?  Хем да, хем не съвсем.    

Ако Капиталът се простираше върху близо 700 страници, Капитал и идеология стига почти 1050, без да броим още 50-тина страници с индекси.  Не е никак случайно, че Пикети избира да направи този дързък пандан между своите заглавия и Капиталът на Маркс; и по размах и значимост, и по обем трудът на французина не отстъпва на Марксовия.  Дали тия 1050 страници на новата книга обаче не са около 700 страници повече от необходимите?  Аз лично смятам, че в известен смисъл това е така и дори самият Пикети допуска, че повечето му читатели ще отидат направо към последната, четвърта част, ако не и направо към последната глава и заключението.  И той не само допуска това, но го и извинява като казва, че то няма да попречи на читателя да разбере и осмисли за себе си предлагания от Пикети проект за участнически социализъм и обществен федерализъм, като заместител на капитализма.  Но бидейки вече доказалия себе си академично безупречен и усърден изследовател и автор, Пикети не може да допусне да има никакъв елемент на уязвимост нито в доказателствения материал, нито в методологията си.  Първо, той категорично отхвърля детерминизма в полза на на подробния и точен исторически преглед и анализ.  Второ, предлаганият от него проект за излизане от кризата на хиперкапитализма е базиран изцяло върху този именно историко-хронологически подход.  Тези две причини налагат на автора да започне от самото начало.  Тоест, след като Капитал и идеология е история на неравенството, тя трябва да обхване и представи всички режими на неравенство – от първите най-примитивни неравенствени системи от началото на аграрната революция до днешния глобален хиперкапитализъм.

Ето изходната позиция на Пикети:  Всяко човешко общество от историята е търсило начин да легитимира неравенството, тоест да създаде идеологическа и политическа рамка, която да оправдава и да запазва неравенството, и така да предотвратява заплахата от конфликт и срутването на цялата политико-икономическа и социална система.  От друга страна обаче, икономическият растеж и социалният прогрес на човечеството се дължат на борбите срещу това неравенство, борбите за повече егалитарност и достъп до образование, за универсални законови права и политическо участие – а не на защитата на статуквото, маскирана като апел за стабилност, не на квазирелигиозното аргументиране на неравенството и не на сакрализацията на собствеността.  Тази базисна позиция Пикети обосновава и защитава чрез пълен исторически преглед и анализ на всички разновидности и мутации на режимите на неравенство от историята на човешките общества.  Авторът започва с най-старите, по негов израз трифункционални общества на духовници, благородници и работници; минава през възникването и еволюцията на различните видове на собственически общества; спира се на робовладелчеството и колониализма; и стига до третата част на книгата, в която обстойно се разглеждат: кризите на собственическото общество от края на Стария режим до двете световни войни и Голямата депресия; половинчатия опит за егалитаризъм на социалдемокрацията; провалът на комунистическата система; и на края – възхода на неолиберализма и налагането на глобалния хиперкапитализъм.

Този толкова всестранен и всеобхватен исторически преглед, (който между другото не визира само Европа и САЩ, а цялата планета) може да изглежда прекалено тромав и академично подробен.  Обаче именно това позволява на Пикети аргументирано, с огромно богатство от доказателствен материал, с патентно характерните за неговия стил уравновесен тон, ясни диаграми и схеми и прочее да докаже тезата си, че в историята няма детерминизъм и че ролята на идеологията в нея е ключова.  Той самият отбелязва, че за разлика от Маркс и Енгелс, които виждат историята на човечеството като история на класовата борба, той я разглежда като история на борбата на различни идеологии.  Бедните, експлоатираните, тия от дъното на скалата на неравенството могат да спечелят битката, но тая победа може да установи режим, който да потъпка надеждите и въжделенията им – както стана с комунизма.  Властта, казва Пикети, е следствие, от една страна, на конкретната и често непредвидима историческа обстановка, а от друга – на наличието на доминираща идеологическа наратива, по която властта изгражда своя режим.  

В това вижда Пикети основната си задача: да допринесе за създаването на такава нова егалитаристична идеология, като отпор на тотално доминиращата вече четири десетилетия неолиберална идеология довела до триумфа на хиперкапитализма.  За автора не представлява трудност да оспори и отхвърли централната парадигма на неолиберализма – че неравенството е справедливо, защото всички имат право на собственост и на участие в свободния пазар и следователно тези на върха са там, защото са го заслужили с усърдие, предприемчивост и умения, а тези на дъното са там защото са некадърни, мързеливи и т.н.  На това Пикети противопоставя радикалните различия в достъпа до качествено образование, здравеопазване, начален капитал и прочее, както и дискриминацията по раса, паричен и социален статут, религия и други.  Той също посочва и онагледява активното разграждане на системата  и механизмите за социално подпомагане, подкопаването на държавните и обществени апарати за надзор и контрол, постоянният натиск върху законодателния процес, който измества баланса на правната система все по-надясно и прочее.  Но всичко това Пикети, макар и в по-ограничена форма, прави и в първата си книга.  А както самият той посочва, критиката на неравенството не е сама по себе си достатъчна: „Без универсална и правдоподобна, нова егалитаристична идеологическа наратива, критично нарастващите проблеми на свръх-неравенство, имиграционни напрежения и екологически разпад е много вероятно да доведат до завръщане към племенно-идентичностната, крайно националистическа политика на ксенофобски популизъм … каквато доведе до две световни войни“ 

Икономическият модел, който Пикети предлага като основа, върху която да бъде изградена тази нова наратива, той нарича участнически социализъм.  И тук е ред на един пространен цитат от книгата, защото никой няма да може по-добре от самия автор да резюмира основните параметри на този модел: „Аз съм убеден, че капитализмът и частната собственост могат да бъдат надраснати и че може да бъде създадено справедливо общество на базата на участнически социализъм и социален федерализъм.  Първата стъпка ще бъде създаването на режим на социална и временна собственост.  Това ще предполага съучастие в управлението на работници и акционери и ограничаване на гласовите права на всеки акционер до определен таван, независимо от дела акции.  Необходими ще бъдат също високо прогресивен данък върху собствеността, универсален капиталов фонд за всеки и постоянен оборот на богатството.  Този режим предполага и прогресивен данък доходи, който да финансира общественото осигуряване и основния приход, екологическто преминаване към чиста от въглероден двуокис среда и реалното образователно равенство. Световната икономика, освен това, ще трябва се реорганизира въз основа на нови универсални договори за развитие, гарантиращи социална, бюджетна и екологическа справедливост навсякъде.“

Разбира се, това е съвсем сбито сумиране на идеите на новия икономически модел, предлаган от Пикети.  В цялата четвърта част на книгата, той ги подлага на многоаспектно  разглеждане и съпоставяне, и поне на мен те ми изглеждат убедително аргументирани и осъществимостта им детайлно обоснована.  Някои от тези идеи, или техни вариации, могат да се намерят и у Пол Кругман, Адам Туз, Наоми Клайни дори в току-що излязлата книга на Янис Варуфакис Новото сега.  Остава повече от открит обаче въпросът как тези идеи ще се превърнат в мощна идеологическа наратива в среда, в която чрез собствеността си както върху традиционните, така и върху дигиталните медийни средства, неолиберализмът е в позиция на сила да моделира и манипулира посоката и тона на обществения дискурс както и накъдето поиска.  Освен това, възможно ли е тези идеи изобщо да бъдат програмно издигнати и прокарани  чрез институциите и механизмите на политическия процес, когато този процес все повече се превръща в димна завеса и хвърляне на прах в очите; когато цялата политическа система бива все повече разклащана, подкопавана и разтуряна посредством прийомите на лобизма, разграждането и потискането на гражданското участие в политиката, и опримчването на политическите партии във финансово зависимост от притежателите на капитала, или с други думи – притежателите на същинската политическа власт.   На тези въпроси Тома Пикети отговор не дава. 

 

Вж. по темата също Тома Пикети и колективДоклад за неравенството в света. Резюме (16.03.2020) (бел. ред.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.