RASSIM®, Едно от лицата на аутизма. Портрет на моята племенница. 2015. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху хартия, 30 х 21 см

 

Стига де, не изглеждам така, това не е вярно – снимките са пипани.
Нямам такива бръчки, сенки пък съвсем, ами тая гуша?
Този ще му хвана апарата и ще му го набутам…, да не казвам къде!
Пък може и така да си изглеждам, кой знае?!
Някой да ми обясни как става така – до преди година се обръщаха към мен на г-це, викаха ми гадже, а сега само дядовците ми смигат?
Какъв е този женски организъм, защо е така създаден?
Възможно ли е да се скапеш за месец?
Унизително е, но ще си призная – влизам много рядко в магазин, заобикалям ги всячески, особено в такива с любезни продавачи на дрехи. Ще питате – защо.
Страх ме, че ще чуя звучното и шумно – “кажете госпожо“, или още по-ужасното – “виж там жената какво иска“, но най-страшно от всичко е – “мадам, имаме и като за вас“.
“Мадам“ е най-ужасното обръщение, виждам, че си стара, но не знам точно колко, това значи “мадам“.
Страшно са дискриминационни тези разграничения в езика.
Какво пречеше да се намери една форма за жените, например госпожа и това е, да няма госпожица.
Ама тогава може и още по-лошо да стане – ще почнат – “момичето е преди вас госпожо“, знам си аз, справедливост няма!
Та на темата за магазините и как стана така, че ще се срещам с мъж, с който някога не бих и помисляла да разговарям.
Влизам вчера тихо и предпазливо в един от кабелните оператори с надеждата да не ме види някой от персонала преди да дойде реда ми.
Напразно – фитнат момък се провиква от другия край на помещението – “какво ще обичате госпожо“.
“Само за плащане на сметка“, шепна.
„Разбира се госпожо„, казва шумно и троснато младежът – “кажете вашето егн госпожо“, натъртва на последното вече стабилно намръщен.
След минута взиране в монитора младежът изправя глава със сияещо изражение:
– Мадам, договорът ви е изтекъл, и тогава започна най-страшното.
От магазина се втурнаха няколко огромни месести девойки и две още по-здрави момчета. Изскочиха като с магическа пръчка, така и не видях откъде.
Обградиха ме и няма мърдане.
– Госпожо, започна първата – имате уникалния шанс да гледате двойно повече за двойно по-малко пари.
– Мадам, поде втората – сметката ви ще падне с цял лев и тридесет стотинки в замяна на още сто нови канала.
– Не притискайте жената, скастри ги третата – тя жената знае, че за нея това е по-изгодно и веднага ще подпише.
– Ама, аз само за плащане на сметка, мънкам.
Тогава групата стесни кръга без процеп към изхода.
– Абе, госпожо вие май не разбрахте – двойно повече за по-малко, нервно изкрещя здравичкият младежът и леко повдигна ръка, свита в юмрук.
В главата ми кънтяха като ехо думите – жената, госпожата, жената, госпожата, мадам, мадам, мадам.
Трябваше бързо да се измъкна и лекомислено направих трети опит да откажа.
– Не гледам телевизия и мисля да се отказвам от услугата.
– Залостете вратата, изкрещя най-дебелото момиче, другото през зъби заговори в лицето ми – какво, не искате още сто канала, така ли, вие да не сте луда госпожо, че не искате повече за по-малко?!
– Чакай, тя жената разбра и ще си подпише, спря устрема и най-тихата.
Както и да е подписах, на излизане чух само:
– Ей, такива лелките са най-лесни, защото са страхливи.
И така към мадам, госпожа и жената се прибави и най-страшното – лелка.
Вървя, олюлявам се и се подпирам по сградите, в главата ми гърми последното – лелка, лелка, лелка.
Почти се свличам, когато пред мен изскочи някакво момиченце с широка усмивка, опулени очи и листовки.
– Госпожо, пробвали ли сте нашата козметика, има уникален моментален подмладяващ ефект.
Чувам само “подмладяващ“ и тръгвам след нея.
Влизаме в една зала, цялата от стъкло. Там ме оградиха три-четири порцеланови Снежанки.
– Да настаним удобно дамата, за да може да се потопи в магията на “Чироку“.
Легнах на нещо като шезлонг, пуснаха един огромен екран над мен и започнаха въвеждането. Чувах само почти шаманското приглушено говорене на мек женски глас.
– “Чироку“ е козметика, която реновира клетките в дълбочина и им помага да се регенерират, тя може да свали видимо десет години от женското лице.
Нека започвам с диагностиката на състоянието на вашата кожа, каза Снежанката с нежния глас и насочи нещо като микроскоп към лицето ми.
– Кожата ви е много уморена, загубила е плътност и еластичност над 60%. За демонстрацията ползваме нашата супер лупа мега плюс.
На екрана се показаха някакво огромни вдлъбнати линии, подобни на дълбоко разорана нива. Успоредно втора снимка показваше три тънки чертички.
– Ето го вашето лице, на първата, втората снимка показва как трябва да изглежда то спрямо възрастта ви и типа кожа.
– Кое е моето, тези ями там, дълбоките, тъмните?!
– Да, това са леките бръчици около очите.
– А онова дето зее като кратери?!
– Това са линиите около устата, да състоянието не е добро, но ви уверявам, че само с три втривания с козметиката на “Чироку“ за месец можете да компенсирате разликата и кожата ви да изглежда като на първата снимка.
– Колко струва “Чироку“?, изкрещях.

В същата секунда една от феички долетя с таблет.
– Общата сума е 5500 лева, но предлагаме чудесен лизинг. Можете да плащате по 230 лв. месечно, но какво е това в замяна на едно напълно ново лице.
Сумата ме изплаши и понечих да стана от стола, но той се наклони още назад, лампите пак загаснаха и пуснаха нова прожекция.
– Освен бръчиците около устата, които ви презентирахме не ви показахме увисването на шията и смъкването на брадичката. С това темпо след година е възможно те съвсем да загубят вида си.
– Стопппп, спрете, къде, къде да подпиша, ще изплащам, ще изплащам “Чироку“ – какво пък, казах си – няма да ям година.
Тръгнах си с подписан лизинг и торба козметика. Сумата беше убийствена, затова и леко ми се виеше свят от шока.
Прибрах се смазана, правейки равносметка на почивния си ден – три пъти госпожа, няколко пъти мадам и жената, една лелка и загробваш лизинг.
И тъкмо мислех да се изкъпя и да се намажа с “Чироку“, когато телефонът звънна.
– Как си мацка?, Дани, моята приятелка, и тя е за “Чироку“, но по-малко й пука.
– Намерила съм едни страхотни пичове, адски са забавни, ще се скъсаш от смях – довечера сме на пиано бар, идваш ли да се натряскаме и да куфеем на стари песни?
– Еми, то какво друго ми остава, освен да се напия, за да не мисля за вноската и другото, мисля си – идвам.
Дани има сериозен проблем с реалността, затова винаги е щастлива. Вижда нещата нереални – по-големи, по-красиви, по – забавни. Доста е неправдоподобна, затова не подхрани надежда у мен.
Естествено – вечерта мина ужасно!
Веселите пичове се оказаха, както предполагах, досадни стари пияници, търсещи аванта.
Единият явно се чувстваше длъжен да ме ухажва и разказа няколко инфантилни мръсни вица, пробва се и с комплименти, които свършиха зле:
– Обичам възрастта у жените, придава им загадъчност, ми казва.
Викам си, абе тоя защо ми говори за възраст, откъде му хрумва тази асоциация.
– Жена не е хубаво да се пита, но на колко си, пита ме все пак.
– Колко ми даваш?, не знам защо го изплесквам.
– Към четиридесет и една, но си адски запазена, евала, за твоята възраст си егати и гаджето.
– Тъпак, тя е на тридесет и шест, сръгва го Дани.
– Аааа, исках да кажа, заеква той – абе, я дай две бири, повече не се обади.
Въпреки конфузната ситуация се запътихме групово към силно рекламирания пияно бар.
Да си бях пила вкъщи!
Като ни обградиха едни млади, дългокоси лъвици, едни лъскави, апетитни – изглеждахме като масата на родителите.
Естествено направих, каквото се очакваше – напих се.
Пия и правя равносметка – значи, за един ден – сто пъти госпожата, поне пет жената, сума мадам, диагностика на съсипана кожа, задлъжняване на години и един комплимент, който се доближава до обида. Спирам с излизането, особено от офертите на Дани.
И когато вече всичко ми се размазваше и едва държах очите си отворени, слушайки спомени за някакво студентство, представяно като “най-лудото“, свързано с безконечни пиянства, практики и жени, пред мен цъфна Стоянчо.
Ей така от никъде се появи Стоянчо.
– Емка ти ли си, променила си се, но те познах. От няколко години ти издирвам профил във фейсбук, телефон, ама нищо не намирам, а ето сега те срещам.
Стоянчо беше влюбен в мен от първи до седми клас, говореше се, че и после си останал, запечатал някакъв момчешки блян и дори като студент продължавал да пита за мен.
Как се подигравахме с бедния Стоянчо аз и моите приятелки. Ние бяхме отворени, красиви, желани, а той влюбен и застрелян.
Сега обаче е различно – Стоянчо е хубав, младее, има бизнес с компютри, а аз една най-обикновена госпожа, мадам, че и лелка.
Че като скокнах, като го подхванах:
– Стоянчо, как си, как е съпругата ти?
– Разведох се Емка, не потръгна.
– Аууу, колко жалко, беше прекрасна, ликувам.
– А ти как си?, пита ме.
– Ооо, страхотно, работа, жилище, купони, изобщо живот, не се спирам – помниш ме.
– Да, последния път те чаках над час, вкочених се, още помни тенекията, която му вързах за забавление, мисля си.
– Младежки истории, сега съм различна, сериозна, пораснах.
– Еми, добре, Еми, сещам се за теб често, искаш ли да се видим.
Ще искам къде ще ходя, мисля си и направо тръгнах да го каня, но се спрях, да не ми проличи отчаянието.
Разбрахме се за вторник, сега отивам да мажа “Чироку“, за експресния ефект.
Ще звънна на баба ми да се похваля – на всички семейни сбирки не пропуска да се доближи до мен и да шепне – “да не изпуснеш последния влак, че после няма“.
Ще й кажа – “бабо, на перилата съм на последния вагон, но ще се вкопча така, че няма да отлепи от гарата без мен “.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.