RASSIM®, Стари картини. Рубенс. Леда и лебеда, 2017 – 1601. От серията Маслена живопис, отработено моторно масло/петрол върху платно, 150 x 190 см.

 

Дрънченето на алармата рязко замлъкна – дланта на Ана се беше стоварила върху бутона. Жената прокле наум безпощадния будилник, несвършилата нощ и живота си като цяло. Стана. Изми се. Среса се. Облече безупречно изгладената униформа, грабна плика с личните си вещи, слезе безшумно по петте етажа стълби, бутна входната врата и застана неподвижно на площадката пред блока. 

След няколко минути видя фаровете на служебния микробус. Още щом се качи, чу жената до вратата да се смее – щастлива била, че днес щели да работят в Гърни. Богаташко предградие. С от онези просторни къщи, в които парцалът се върти безпрепятствено по пода, да ти е драго да го размахваш. Огромни пространства, но ненатруфени. Не се бавиш излишно. А и бакшишът – ех, струва си. Не се стискат съпругите в Гърни. Дано днес да изкара достатъчно за екскурзията на малкия. От училище всички щели да ходят, само за него не било сигурно. Заради пустите му пари. Баща му нелошо печелел, но – нали е истински мъж – знаел и да харчи. С приятелите, де. Поотпускал му края понякога, че то иначе… Животът да не е само работа и работа! И удоволствия си трябват. Ех, само да можеше веднъж да отскочат до Саюлита! Да се съберат всички в ранчото, да си хапнат севиче, агуачиле, моле…

Спирането на микробуса прекъсна размечталата се на глас жена. Нали седеше до вратата – трябваше да слезе първа. А сега – на работа! – намигна тя на Ана и угаси смеха си до края на смяната.

Къщата бе огромна. Очакваше го, но все пак вътрешно изтръпна. Ана се приближи до отговорничката и внимателно заслуша указанията. Ти – втория етаж, от стълбището вдясно. Ти – започни с банята за гости до трапезарията. Ти, ти, ти…

На Ана ѝ се паднаха три от избените помещения: приземната дневна, пералното, фитнеса. Тъкмо привършваше с дневната, когато господарката на дома слезе по стълбите и видя Ана. Здравей. Как върви? Само да не забравя: барът е пълен с бутилки, които прашасват там от кой знае кога. Нали ще ги извадиш внимателно, една по една, ще ги избършеш и пак ще ги прибереш? Много са ценни някои от бутилките, да знаеш. Всъщност ще поседна тук на дивана и ще погледам, за да не стане някоя беля. А ето я и първата бутилка. Реколта 1976. Спомням си когато съпругът ми я купи. Току-що се бяхме оженили. Е, то и синът ни вече е бил напът, но не сме знаели. Видя ли горе снимката му от завършването? Какъв младеж! Красавец като татко си! Само дано да не е и такъв флиртаджия! Но какви ги говоря – баща му е отличен съпруг. Ето, това вино, както ти казвах, го купи по време на медения ни месец. Какви дни! Какви нощи бяха! Но как да ти разкажа – такива неща не се споделят. Спомените са прекалено лични, съкровени, интимни… Само дето не изтрая дълго това вълшебство. Още преди да се родят близнаците – ти видя ли техните снимки точно до стълбището? Такива деца – послушни, умни, прекрасни…  Е, понякога се опитват да ни послъгват с баща им – но то иначе какви тийнейджъри биха били? Добре, че ги родих – защото много се колебаех, да знаеш. 

Когато разбрах за секретарката, тъкмо навлизах в третия месец, още навреме. . . Но съпругът ми съжаляваше, искрено съжаляваше. И простих. А ето сега близнаците каква са ми радост. И гордост. И щастие. По-внимателно с тези бутилки! Шампанското го пазим от първата им годинка – трябваше да го отворим на рождения им ден, но тогава видях в телефона му съобщения. От секретарката. Уж вече бяха само в служебни отношения. Пак простих – че как иначе, да се разведа ли – с три малки деца, с ипотека на апартамента… Тогава купихме тази къща. Съпругът ми ме изненада. Разплаках се. И секретарката родила. Едно. Момиче. Исках момиченце… Но какво говоря – нали имам три момчета! По-добре – накъде. Защо ми е момиче? Да страда? Не, с момчетата ми е отлично. Те може и да пофлиртуват – в кръвта им е – но няма да страдат. Няма да се мъчат да раждат, да прощават, да подреждат къща… Всъщност – ти докъде стигна? Че къщата не е малка, а трябва да приключите до обяд, за да се приготвя за партито. Колегите на съпруга ми, с жените, трябва добре да ги посрещна. Чакам всеки момент от кетъринга да пристигнат. Много съм натоварена. Трябва да проверя да не се забавят с кетъринга. А ти – по-бързо, нали разбираш. Но внимателно!

Ана кимна, довърши бара и продължи със следващото помещение. Наобед отговорничката ги събра, провери работата им и ги натовари на микробуса. Госпожата не дала бакшиш. Само чек от мъжа ѝ за точната сума. Пари в брой нямала в момента.

Усмивката на жената, която отново бе заела мястото до вратата, изчезна така бързо, както се и беше появила след края на работата в къщата. Тя изсъска към Ана. Не мога да повярвам. Тази усойница, а само ми се мазнеше, накара ме още веднъж да изстържа ваната… Тъкмо се зарадвах, че свършихме. И за момчето ми. И за екскурзията. Ох, днес не ни било на късмет!

Оказа се напълно права – спукаха гума. Отбиха на паркинг до езерото Мичигън. Отговорничката обяви почивка – половин час. Докато сменят гумата.

Ана тръгна с останалите жени към брега. В плиткото плаваха няколко лебеда. Колко са красиви! Бели! Чисти! Жените им се радваха като деца. Жалко, че са неми! Ако можеха да пеят, представяте ли си – щяха да надминат всички славеи и канарчета!

Ана отвори уста, за да възрази. Аз ги чувам! Те ми пеят! Но размисли и се отказа.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.