Надежда Иванова – И ми се остава никъде

Лице се държи
както бомба със закъснител –
твоите няколко секунди живот
се равняват на
трескави мисли,
жалки съжаления
(какво за бога правя тук?),
озъртания през рамо,
примиреност?
съдба?
А смъртта ти
създава живот.
(сега разбра ли защо за бога
си тук?)

русалка

нима пред богатството
на вселенската вода
избираш прост моряк?

корабокрушенец

акостирах право
в косите ти.

Тази наша среща
съвсем не беше среща,
надали и ти така си я усетил,
но аз видях в очите
почти твоите (но години по-
късно)
една изгряваща звезда,
в очите на баща ти.
Ти не знаеш, но може би
той е предсказал,
може би той е вече видял,
а за мен остава само
малката надежда, че и ти
след няколко години
ще ме погледнеш
със същата звезда.
Ще я позная.

не разбрах защо
Животът ме има
за парцалена кукла,
подмятана нагоре-
надолу, наляво-
надяс-
но разбрах, че
е нужно време за
Пролет, дивите рози
цъфтят едва края на май.

Ти не чу
как плача,

затова заваля.

Тази нощ сънувах
едни заровени
в косата ми пръсти
и тихия страх
чии са

Горова

Моята сестра
държи,
стиска яростно ръката ми,
докато вървим по пътя на бурята.
Преплита пръстите ни
при всеки гръм
и мълчаливо ме прегръща,
смее се кротко,
когато пищя от малка жабка.
Изпива болката ми
като старо тежко вино.
Целува бузите ми и намира
зеленото в очите, зеленото,
което съм изплакала.
Тя обича горите.
Усмихва се леко,
иначе ще се пречупя.
И аз се усмихвам.

Вървим, през мисълта ми
пробягва сянка и
сестра ми я улавя,
затваря я в сърцето си и
плаче преди да заспи.
И аз.
Вървим и по пътя
виждам любовта, която
беше всичко и
никога не беше.
Моята сестра
държи,
стиска яростно ръката ми,
сърцето ми се чупи и
тече в зелено.
Горско зелено.
Винена болка.
Тя обича горите.
По чаша за мен, по чаша за нея
от старото тежко вино,
докато вървим по пътя на бурята.

Мой приятел жестоко
ме излъга, категоричен
беше, че познава любовта.
Как ще те познава?
Нима е виждал загорелите
ти на слънце рамене?
И е чувал най-дълбоката
нежност на гласа ти?
Не вярвам.
Очите ти са само мои
и усмивката,
и бръчките,
и първите ти, и последни дни.
Аз съм твой и всичко в теб
е мое. И пак си чужда.
И в други ден отново
някой мой приятел
ще ми сподели, че те познава
и няма да му повярвам.
Никой не те познава така,
както ми се ще да можех аз.
Никой не те познава, любов.

туп-туп,
туп-туп,
това е ясно.
но ето ти тайна –
понякога сърцето ми
забравя всякакъв
ритъм и се чува
бърз лудешки танц –
туп-туп, туп-туп,
твоето име,
туп-туп, туп-туп,

туп – твоето име – туп.
туп-труп.

Двамата с теб
не сме създадени за
половин бутилка вино,
половин разговор
и половин любов.

Разбираш ли?

алкохолизъм

вод(и ме към нашето място)ка
у(мирам без да те виждам)иски
би(ла ли си така самотна)ра
м(ислиш ли и ти за мен)ента
ко(га ще те видя отново)няк
д(али ще ме дочакаш)жин
ви(новен съм за всичко)но

барманът от час се мръщи
(но още те обичам)

Ходи ми се до
края на света
и ми се остава
никъде

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X