Октавио Пас – Орел или слънце?

 

Уастекска дама

Обхожда бреговете гола, здравословна, току-що излязла от банята, току-що родена от нощта. На гърдите й горят бижута, откъснати от лятото. Слабините й са покрити с увехнали треви, сините, почти черни треви, които растат по ръба на вулкана. В корема й орел разперва крилете си, две вражески знамена се сплитат, почиват водите. Иде отдалеч, от влажните земи. Малко са съзрелите я. Ще разкрия тайната й: денем е крайпътен камък, нощем река, течаща по хълбока на мъжа.

 

Затворникът
(Д. А. Ф. дьо Сад)

 

à fin que … les traces de ma tombe disparaissent
de dessus la surface de la terre comme je me flatte
que ma mémoire sʼeffacera de lʼesprit de hommes…

Завещанието на Сад

 

НЕ СИ се изличил.
Буквите на твоето име все още са рана, която не се затваря,
татуировка на позора върху нечии чела.
Комета с тежка и блестяща диалектическа опашка
прекосяваш деветнадесети век с граната истина в ръка
и се взривяваш достигнал нашето време.

Маска, която се усмихва под розово домино
изработено от клепачите на екзекутиран
истина раздробена на хиляди огнени отломки
какво идат да кажат всички тези гигантски фрагменти,
това стадо айсберги отплуващи от перото ти и в открито море поемащи курс
към безименни брегове
тези фини хирургически инструменти за изрязване на сифилистичната язва Бог
този вой, който прекъсва величествените ти разсъждения на слон
тези свирепи повторения на повреден часовников механизъм
целият този ръждясал инструментариум за изтезания?

Ерудитът и поетът
мъдрецът, литераторът, влюбеният
маниакът и бленуващият премахването на гибелната ни действителност
се боричкат като псета над останките на творбите ти.
Ти, който бе срещу всички
сега си име главатар знаме.

Надвесен над живота като Сатурн над децата си
проследяваш с втренчен любовен поглед
обгорените бразди оставени от семето, кръвта и лавата.
Телата едно срещу друго като бесни небесни светила,
направени от същата субстанция като слънцата.
Това, което наричаме любов или смърт, свобода или жребие
нима не се нарича катастрофа нима не се нарича хекатомба?
Къде е границата между спазъм и земетресение,
между изригване и съвъкупление?

Затворник в замъка си от планински кристал
прекосяваш галерии, спални, подземия
широки дворове където лозата се увива о соларни колони
прелестни гробища където танцуват недвижните черни тополи.
Зидове предмети тела те повтарят.
Всичко е огледало!
Твоят образ върви по петите ти.

Човек е обитаван от мълчание и празнота.
Как да утолиш този глад
как да приглушиш и населиш празнотата му?
Как да се изплъзна на образа си?
В другия се отричам, утвърждавам, повтарям
само кръвта му удостоверява моето съществуване.
Жюстин живее само заради Жулиета,
жертвите пораждат палачите.
Тялото, което днес принасяме в жертва
нима не е Бог, който утре ще жертвопринася?
Въображението е шпората на въжделението
царството му е неизчерпаемо и безкрайно като скуката
неговото опако, близнака му.

Смърт или наслада, наводнение или повръщане
есен подобна на заника на дните
вулкан или чресла
повей, лято подпалващо жетвата
небесни тела или кучешки зъби
вкаменелата грива на ужаса
червената пяна на въжделението, касапница в открито море
сините скали на делириума
форми образи мехури гладът да бъдеш
мигновени вечности,
извънмерности – твоята мяра на човека.
Дръзни:
бъди лъка и стрелата, тетивата и стенанието.
Съновидението е взривоопасно. Избухни. Бъди отново слънце.

В твоя диамантен замък образът ти се раздробява и възстановява неуморен.

 

Орел или слънце?

Почвам и почвам отново. И не напредвам. Щом стигна до фаталните букви, писалката отстъпва – неумолима забрана ми затваря пътя. Вчера, облечен в генерално пълномощно, пишех с лекота върху всеки наличен лист: парче небе, зид (неустрашим под слънцето и погледа ми), ливада, друго тяло. Всичко ми служеше: почерка на вятъра, на птиците, на водата, на камъка. Юношество, целина, разорана от фикс идея, тяло, татуирано от образи, сияещи белези! Есента пасеше големи реки, трупаше блясъци по върховете, ваеше изобилия в Мексиканската долина, безсмъртни фрази, изсечени от светлината в чисти блокове почуда.
Днес се боря сам с една дума. С принадлежащата ми, с тази, на която принадлежа: ези или тура, орел или слънце?

 

 

Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Octavio Paz, Libertad bajo palabra. Obra poética (1935-1957), México, D. F.: Fondo de Cultura Económica, 2003.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

 

Мария Георгиева-Монтеро – Двукрил прозорец

*
двукрил прозорец
между двете ми лица
нищо

 

*
двама в дъжда
гонят се сянката
и нейното куче

 

*
мушица
трепва
ръката ми

 

*
по три торби
в ръка
двете с клошарката

 

*
благовещение
лети срещу вятъра
пеперуда

 

*
стъпки зад мен
вятърът търкаля
сухо листо

 

*
такава любов…
забива нокти и ме гледа
с котешките си очи

 

*
толкова много цветя
пеперудата
… на бодил

 

*
вятър в тополата
… а облаците
не помръдват

 

*
дълбока нощ
луната изплува
от пяната на облаците

 

*
дълъг следобед
къщата бавно обраства
със сенки

 

*
ръждива релса
олюлявам се на косъм
от калта

 

*
тиха молитва
господи кога ще млъкнат
продавачките на свещи

 

*
шепа фъстъци
колко им трябват
на врабчето и стареца

 

*
отдръпват се тихо
чува ли ги слепецът?

 

*
сиамска котка
крехка е вазата
от син порцелан

 

*
пръски туш
политат в синята мъгла
стотици косове

 

*
йерихонски тръби
събужда ме водопроводът
посреднощ

 

*
приятелка от детството
на старата катерушка
сврака

 

*
хоро
топла е земята
под родопските терлици

 

*
призрачно слънце
в мъглата блуждае
сянка… на птица?

 

*
дъждовно…
колко ли капки остават
до влака?

 

*
неделен следобед
примижваме
на слънце с котката

 

*
море от хълмове
носят се на талази
гласове на гайди

 

*
планинска гара
слизат тихо
мъглите

 

*
далечен лай
над пустото поле
залез

 

*
дълбок сняг
между дърветата пътеки
светлина

 

*
самолетна следа
по разнищените облаци
се спускат птици

 

*
висок прозорец
дълъг е коридорът
към светлината

 

*
вечер на свещи
разказваме си истории
за неплатени сметки

 

*
шарена сянка
по слънчевите петна
божи кравички

 

*
сутрешна луна
циганка замита
парче геврек

 

*
таен обожател
гадаем
по почерка

 

*
ясно небе
сипе се сняг
само под вишните

 

*
трепти въздухът
над полето
синя пеперуда

 

*
повалена топола
над мътната река
кръжат два корморана

 

*
синьо небе
въздухът и раницата
все по-леки

 

*
сергия за сърца
окъснелите влюбени
не подбират в тъмното

 

*
нерешен спор
настъпват се обувките ни
в антрето

 

*
условен рефлекс
поглеждат го – вика
топли гевреци

 

*
киша и кал
шляпа пред мен
сврака

 

*
сянка слънце сянка
равният ход
на коня ми

 

*
блеснало слънце
усмихва ми се
непозната старица

 

*
тъмносиньо
в здрача се сливат
небето и Витоша

 

*
сняг на пух
ту горе ту долу
черната вранка

 

*
запознанство
преплитат се
каишките на кучетата ни

 

*
изпит
внезапно млъкват
свраките вън

 

*
кокичета
събрали глави си шушукат
три момиченца

 

*
зимна градина
сред бели хризантеми
мъгла

 

*
есенен плаж
небето почернява
от щъркели

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Явор Цанев – В окото на гарвана

В окото на гарвана
белият сняг
завинаги отразен.

 

Капка по капка
от разваления кран
времето тече.

 

Слънчево петно
по хладни люспи.
Пролет в рая.

 

Не, аз не съм ангел
и перата във възглавницата ми
не са от моите крила,
които крия…

Но понякога го сънувам.

 

Смъртта поклаща тежкото си виме.
Животът, с хилави крачета,
пристъпя смешно и залита,
а в мозъка му свети надпис:
“Ах, мила мамо, нахрани ме!”

 

Стоим и смаяно се вглеждаме:
Очакваме да дойде онова хлапе,
което “Царят гол е!” ще извика,
а пълен е пейзажът със царе.

 

И да си знаете, апостоли,
че видими са ви преструвките.
Когато сребърникът е един,
ще станат тридесет целувките.

 

Дъждът
размърдва океана,
разпенва го и подсладява,
но някъде във дълбините
той мрачен
и солен остава.

 

Тревата свежа е и хладна,
а пролетното утро е от тия,
в които нелогично и нахално
витае жива радостна магия.
Небето е бездънно. Обещава
разкошен ден и птича песен.

„И тази пролет ще ми падне“ –
мърмори бъдещата есен.

 

Черни зимни гарвани
грачат посред нивите,
за да чуят всички,
че са още живи те,
че напук на вятъра
свирещ по перата им,
че напук на зимата
и леда в крилата им,
че напук на всичко
бяло покрай тях
има черни гарвани,
с черна кръв във тях.

 

Когато тишината слегне
над нощната библиотека,
към своите книги
мъртвите поети
намират тайната пътека.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Делиян Маринов – Другият бряг отвъд хоризонта

Ферхат

Вечерта тъкмо се беше спуснала над Хомс, носейки така желания хлад след изтощително жежкия ден. И макар от юг да се носеше ароматът на пушек, който последните месеци бе станал перманентен, внезапно появилият се бриз прочистваше въздуха и носеше малко свежест.
И надежда.
Четирите хлапета, намиращи се на покрива на високата административна сграда в една от спокойните части на града, бяха легнали по гръб, така, че главите им да се допират. Децата бяха дошли тук, не само заради спокойствието, а и защото светлинното замърсяване беше по-малко и им позволяваще да наблюдават звездите.
– Фер, Нев, Сали, виждате ли ето онези звезди? – най-слабото от децата изпружи ръката си нагоре, сочейки.
Другите започнаха да кимат
– Проследете внимателно фигурата, която ще ви опиша.
Дясната му ръка се движеше, чертаейки мисловна линия между по-ярките звезди. Когато линията се затвори, оформяйки причудлива фигура, приличаща на смачкан ромб, детето проговори отново.
– Ето тук се намираме ние.
След което младежът обърна глава на запад, където звездите се виждаха малко по слабо и започна отново да рисува въображаеми линии от една точка към друга. Останалите го следяха внимателно и мълчаливо.
– Нали знаете, това второто, което ви показах, какво е?
– Да – обади се 4-годишният Ферхат, най-малкият в групата. – Това е далечната магическа страна, където царуват доброто и любовта…
– И където хората не е убиват, а се уважават и си помагат. – прекъсна го сестричката му – Невин.
– И където няма глад! – завърши Салахадин и после, почесвайки се по челото, допълни. – И където ще открием семейство.
Детето, което досега чертаеше се усмихна едва бегло.
– А виждате ли пространството между тях. Това е морето, което ни дели. Морето, което ще прекосим…
– Ще успеем… Мурад каза, че корабът отпътува в другиден, на сутринта. Ето защо ние имаме тази вечер. – рече слабото хлапе и се изправи, като Нев и Сали последваха примера му.
Само Фер остана легнал. Той беше най-малкият и макар да умееше да преджобва туристите от Големия Пазар, нямаше достатъчно умения, опит и ловкост, за да излезе по улиците на Хомс вечерта. Ето защо той трябваше да остане тук.
Няколко минути, слекд ато другите тръгнаха, детето започна да усеща студ. И страх. Ето защо се свря наполовина в единствения голям кашон, който имаха и прегърна оръфаната си кафява мечка.
Погледа малко появяващите се светлини на централната част на града, никнещи секунда след секунда. Там, горе, където бяха по-големите му братя и сестра му. Очите му започнаха да се пълнят с влага.
Трябваше да бъде силен! Заради тях.
Ето защо върна взора си обратно към звездното небе и започна да чертае с него формата на мечтаният приказен свят.
Който щеше да ги избави…

 

Салахадин

Екбир беше най-дългият булевард в центъра на града, както и най-оживеният. Огромна върволица от най-разнообразни хора, местни и чужди, постоянно пъплеше от единия край до другия. Вечерта беше прохладна и хората бяха излезли, всеки търсещ своето място, без значение дали е кръчма, бардак, ресторант, или някоя денонощна бакалия за дрехи и джунджурии.
Салахадин беше коленичил точно в централната част на Екбир, в близост до джамията. Тъмнокожото хлапе беше навело глава и беше протегнало напред дясната си ръка с отворена шепичка. Хората, дори да го забелязваха, бързаха да го подминат. Някои отвратени от недъгът му, но повечето просто незаинтересовани. При все това, имаше и такива, които оставяха по някоя друга лира.
След като прецени, че е минал горе-долу час, Салахадин вдигна леко закачулената си глава и започна да брои подаянията. Беше събрал само 33 лири. Почти нищо.
Момчето обърна глава надясно и видя, намиращото се на няколко разкрача друго просяче, което също броеше парите от просията си. Със сигурност бяха повече.
Салахадин въздъхна, прибра, монетите в джоба на скъсаните си панталонки и наведе глава. Постепенно мислите му започнаха да го връщат до онзи ден, преди 2 години, когато го бяха хванали да краде и му бяха хвърлили ужасен бой, който беше деформирал цялото му лице.
Няколкочасовите ритници не бяха обаче единственото наказание. Ето защо, двамата мъже, го отведоха в къщата си и бяха нарязали зверски ръката му. Дотолкова, че накрая му беше останал едно малко чуканче, стърчащо от лявото му рамо…
За тях може и да беше справедливо, но за него не.
Беше гладен. Трябваше да оцелява.
И все пак спомените го разплакаха. Ръката му продължи да стърчи напред, очаквайки малко надежда от чуждите и студени хора.
Нощта щеше да е дълга, но щеше да свърши. А с нея и нещастието.
Защото магическата страна ги очакваше…

 

Бахзад

Следеше го от поне половин час. С пъстрите си дрехи, окичени с различни златни накити, не беше трудно, нито да го забележи, нито да тръгне след него. Жертвата или бе прекалено глупава, за да си позволи толкова явно да демонстрира богатствата си по опасните улици на Хомс, или беше прекалено самоуверена, за да смята, че е недосегаема. Което със сигурност значеше, че е опасна.
Ето защо Бахзад не си правеше илюзии, че ще преджоби лесно зеленикаво-червеното сако на спокойно разхождащия се в източната част на Екбир мъж.
Изминаха още няколко напрегнати минути, в който набелязаният вървеше с бавна и кротка походка. По едно време беше започнал да се оглежда и на Бахзад му се наложи да се покрие, за да не бъде забелязан. За слабото и дребно за възрастта си момче, това не беше особено трудно. Още повече в мрачните и неосветени кътчета, които всяка улица притежаваше.
На малкия крадец му трябваха няколко удара на сърцето време, за да осъзнае, че той и „жертвата” му са се озовали в дилърската част на Екбир. Ето защо се беше оглеждал мъжът.
Минаха още няколко мига и до него се приближи друг, висок и гологлав.
Сега беше моментът за Бахзад. Хлапето се прокрадна внимателно към жертвата си, която беше улисана в разговор. Добре оттренираните стъпки и движения се случиха за секунди. Ръчичката му потъна в мекият страничен джоб на голямото сако и напипа нещо правоъгълно.
С неверотна пъргавост, Бахзад извади портфейла на жертвата и хукна с всички сили към добре в противоположната посока, към добре познатите странични улички на булеварда, където щеше да открие. Момчето беше сигурно, че мъжът го е усетил, но нямаше да успее да го докопа.
Защото Бахзад беше най-бързият.
Момчето бягаше и бягаше, като чак няколко минути по-късно спря за да си поеме дъх и да се огледа. Изглежда мъжът не беше успял да го подгони.
Бахзад разгърна портфейла и започна да брои намиращите се вътре пари.
Над петстотин лири! Щяха да им стигнат!
Сърцето на младежът заби силно! Лицето му се озари с триумфална усмивка.
Утре щяха да потеглят. Към мечтаната страна…
Бахзад усетих нечие чуждо присъствие и бързо хвърли портфейла настрани и прибра банкнотите в гащите си.
– Я да видим, какво е набарал малкият крадльо. – чу се гласът на случайно изникнало от улицата по-високо момче.
Натрапникът беше заобиколен от още трима. На видима възраст бяха около двадесет.
– Не си прави труда да ги криеш. Вече те видяхме как ги броиш!
Бахзад не беше глупак. Знаеше, че по-големите момчета ще го ступат и ще му вземат всичко. На улицата често се случваше така. Само през последната седмица го бяха отарашили три пъти след успешен набег.
Ето защо Бахзад се приведе. И побягна.
Другите тръгнаха след него. И докато се опитваше да се измъкне от преследвачите си, детето започна да усеща, как банкнотите започват да падат през крачолите на панталона му…

 

Невин

Стаята се отвори с добре познатият трясък, характерен за Али, който всяка вечер беше изнервен за нещо и обичаше да блъска и удря.
Невин беше седнала кротко на леглото и още оправяше грима си. Не беше очаквала новият посетител толкова скоро. Тази вечер бараката на Али беше препълнена…
Докато оправяше кестенявите си, меки като кадифе коси, момичето хвърли поглед на новопристигналия. Беше възедър и плешив, а по голото му теме и дебелите бузи се стичаха реки от пот. Али й хвърли свиреп поглед, а после се обърна към клиента и му се усмихна раболепно.
– Твоя е за час. Ако ти хареса, винаги можещ да си доплатиш.
Едрият мъж я огледа от глава до пети, след което бръкна в джоба на ризата си, вадейки няколко смачкани банкноти.
Али кимна одобрително и побърза да ги остави насаме.
Посетителят тръгна бавно към момичето.
– На колко си, детето ми? – попита я.
– На 12, господине.
– Ще бъдеш ли послушна? – попита, разкопчавайки ризата си.
– Както винаги, господине?
– Откога не си яла? – след ризата, беше време за панталона му.
– Два дена, господине.
– Значи, можем да опитаме и други нещица – вече беше на сантиметри от нея.
– Да, господине! – отвърна му покорно и се опита да прикрие отвратената гримаса на лицето си.
Когато имаше късмет, Невин попадаше на парфюмирани и мили клиенти. Но в повечето случаи, утайките, които идваха в бардака на Али бяха точно като този.
В тясната стаичка беше неимоверно задушно. Посетителят й започна да докосва малките и настръхнали гърди.
Невин затвори широките си бадемови очи и започна да мисли за приказната страна, която им предстоеше да посетят утре.
Защото това щеше да е последната й нощ като проститутка.

 

Фер

Слънчевите лъчи на новият ден окъпаха лицето му и го пробудиха.
Те винаги се връщаха малко след зазоряване и тази сутрин не бе по-различна.
Момченцето погледна двамата си братя и сестра си и по усмихнатите им, макар и белязани от умора лица, разбра.
Бяха успели.
– Хайде, Фер – рече Бахзад – Ела да ти покажем нещо.
Детето се надигна енергично и се хвърли в разтворените обятия на Невин.
Преди да слязат от покрива на сградата, четиримата запоследно погледнаха няколкото кашона и разхвърляни до тях дрипи. Беше дошло времето да напуснат.

Беше им отнело ден, докато стигнат до Тартус.
Четиримата се намираха на брега на морето и гледаха към необятния хоризонт. В дясно от тях се намираше товарният кораб, на който щяха да се качат и те – нелегалните имигранти от Турция за Европа. Мечтаната земя.
– Дали ще ни приемат там? – попита Салахадин – Чувал съм, че хората имат друг цвят на кожата, че вярват в други богове и че живеят съвсем различно.
– Да се надяваме – отвърна му Бахзад и го прегърна през рамо.
Четиримата погледаха още известно време разбиващите се в брега вълни. Морето беше бурно. Бризът му носеше свежест. Мръсните улици и миризът на пушек бяха зад тях.
Откриващият се хоризонт беше като врата за тях към новия свят. По-добрият свят.
– Ще открием семейство и приятели там, нали? – попита Фер, обръщайки глава към Невин.
– Да. И никога повече няма да гладуваме. И да страдаме. Защото там е различно. Там няма войни, няма бедност. И хората ще ни обичат…
От кораба се чу сигналният звук. По палубата му започна да се забелязва трескаво оживление.
– Време е. – рече Бахзад и откъсна погледа си от морския хоризонт. Тяхното спасение.
След което, заедно с братята си, се насочиха към върволицата от хора, които бяха започнали да влизат в кораба.
Слънцето на новият ден тепърва изгряваше. А с него започваше и промяната…

„Те ще ни обичат…”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Владимир Сабоурин – Култът на Сина в епохата на държавно-олигархическата му възпроизводимост

 

Този текст коментира централната теза на „Кой изобрети нашите бащи?” на Елка Димитрова (в. „Култура”, бр. 12, 31 март 2017).

Във ФБ коментар на Е. Димитрова от 31.03.2017, 16:15 ч. към мой пост, реагиращ на публикацията й във в. „Култура”, авторката твърди, че „текстът е критика на патернализма … И това е очевидно”.

Критика на патернализма ли е наистина „Кой изобрети нашите бащи?” и очевидно ли е това?

Тук предлагам прочит на „Кой изобрети нашите бащи?”, в който виждам ясната прицеленост на критиката на патернализма в един култ на Сина.

На бащините фигури Е. Димитрова противопоставя в текста си една-единствена синовна, която задава телеологията на литературноисторическата схема на текста й. Тази синовна фигура е снабдена с високи литературноисторически инсигнии. „И така, през 90-те, в един дух, който фигуративно може да бъде означен и през заглавието на етапното поетическо „събрано“ на Георги Господинов – като „балади и разпади“, – стигаме до сплит от носталгии по някакво минало, трансцендирано отвъд режима, от една страна, и кипежа около постмодерното, от друга.” (курсив в оригинала)

Духът на 90-те е постфигуриран в поетически сборник на синовната фигура, която води критиката на патернализма на Е. Димитрова. Този поетически сборник на 39-годишния в момента на издаването му автор е определен като „събрано” в презастраховащи се кавички и като „етапно поетическо” събрано – в невръстна синовна възраст.

От едната страна са критикуваните бащи, от другата – един Син, снабден с ключовата сила да определя духа на цяло десетилетие още преди достигането на бащина поетическа зрялост. Самата възможност за подобна зрялост е проблематична в литературноисторическата схема на Е. Димитрова, разчитаща на един персоналистичен култ на Сина.

Снабденият с горните инсигнии Син се появява още веднъж в текста на Е. Димитрова, този път като миротворец, всуе носещ мир на бащите и по-малките си в поезията събратя: „добронамереният жест на Георги Господинов на 20-годишнината на Вестника (2011) да изтъкне, че не на всяка цена отношението към бащите трябва да съдържа и измерението отхвърляне”, „жестът му да засвидетелства признателност и зачитане към основателите на вестника – съзнанието, че може, по-иначе може (много преди да се е случило всичко онова от 2016); или, фройдистки казано – цивилизоваността над инстинкта…” (курсив в оригинала). Мироносният и миротворящ Син е фройдистки школуван, но още на млади години се пази от Маркузе. И лошите бащи и по-малки събратя нямат очи да видят и уши да чуят провъзгласяването още тогава на култа на Сина.

Подобна заявяваща се като самоочевидна критика на патернализма от позициите на учредяването на един култ на Сина се облича в широка литературноисторическа и етнокултурна мантия: „българската култура открай време мисли себе си през някаква патриархално-махленска своещина, през обживяния родов калъп”. Култът на Сина трябва да преодолее, да цивилизова този местен патриархат „най-малкото защото литературата много отдавна е наложила статута си на професионално и отявлено индивидуализирано – авторско, занимание”.

Това самопревъзмогване на патриархалната култура в култа на Сина й би звучало като литературноисторическо разбиване на широко отворена врата, ако „отявлено индивидуализираното” занимание на Сина не бе придобило през 10-те години отявлено държавно-олигархични измерения, съпътствани с налагането в литературното поле на пряко биологично бащинство, предавано по пряка кръвна линия от Сина-в-ролята-на-биологичен-баща.

След биологическото налагане на литературното Му бащинство по пряка кръвна линия и декорирането на Сина с държавен орден учредяваният от Елка Димитрова култ на Сина най-малкото трябва да се преразгледа в чудотворните му потенции да захранва някаква критика на патернализма.

Син, чийто култ бива признат официално от Държавата и който вече династично предава по пряка кръвна линия литературно бащинство, е просто един недостигнал литературна бащина зрялост персонаж, осигурил си преди навършването на 50 години официален култ в Държава, срещу чиято олигархична конституираност самият Той като неин Син наскоро красиво протестира, а после получи орден от Нея.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

редколегия:

Владимир Сабоурин – Две поеми (06. 04. 2017)

Васил Прасков – Нямо кино (27. 04. 2017)

ПОЕЗИЯ

Александър Иванов – По истински случай (27. 04. 2017)

Божидар Пангелов – Събота (22. 04. 2017)

Василия Костова – Небесните сметища (26. 04. 2017)

Венцислав Арнаудов – Цветница (09. 04. 2017)

Виктор Иванов – Мръсна поезия (27. 04. 2017)

Георги Николов – Първи балкон на небето (15. 04. 2017)

Денис Олегов – Утопия (15. 04. 2017)

Иван Такев – Разстреля любовта ни като Чаушеску (23. 04. 2017)

Мартин Костов – Дървото на живота (22. 04. 2017)

Ружа Велчева – Великден (09. 04. 2017)

Ружа Матеева – Не си изоставен (09. 04. 2017)

Стефан Гончаров –  София, моя любов (27. 04. 2017)

Стефани Гончарова – На изток от образа ти (22. 04. 2017)

ПРОЗА

Ивайло Мерджанов – Слънчевия демон (26. 04. 2017)

ПРЕВОДИ

Ернесто Карденал – Псалом 18 (версия по Книга на Хваленията, Псалом ХІХ, превод Бубер/Розенцвайг) (Превод от испански Владимир Сабоурин) (08. 04. 2017)

Октавио Пас – Орел или слънце? (превод от испански Владимир Сабоурин) (02. 04. 2017)

Октавио Пас – Разхвърляни камъни (превод от испански – Мария Георгиева-Монтеро) (05. 04. 2017)

КРИТИКА

Владимир Сабоурин – Култът на Сина в епохата на държавно-олигархическата му възпроизводимост (01. 04. 2017)

СВОБОДНА СЦЕНА

редколегия:

Николай Владимиров – Искам да те убия от секс (27. 04. 2017)

Ива Спиридонова – Високи са думите (21. 04. 2017)

Габриела Балева – 1:11 (17. 04. 2017)

ПОЕЗИЯ

Адриана Христова – Под тази напукана кожа (14. 04. 2017)

Айча Заралиева – Апендикс (25. 04. 2017)

Александра Устамитева – Посветено (20. 04. 2017)

Ана Димиева – Виси над главата ми брадвата (24. 04. 2017)

Анастасия Пейчева – Не почука на вратата (20. 04. 2017)

Анет Атанасова – Пластове (10. 04. 2017)

Анна Христова – Документи (20. 04. 2017)

Ая Бсесо – Лъжи (13. 04. 2017)

Блага Запрянова – Цветът на очите (11. 04. 2017)

Божидарка Божинова – Отречено бъдеще (08. 04. 2017)

Валентина Йоргова –  Желание (25. 04. 2017)

Валерия Начева – Сезони (22. 04. 2017)

Ванеса Димитрова –  Любовта ти е нашийник (25. 04. 2017)

Ваня Данева – Термити (03. 04. 2017)

Велислава Кандова – Поиска да те опитомя (14. 04. 2017)

Венелин Бараков – Дъждът е друг живот (06. 04. 2017)

Веселина Ангелова – Цех (21. 04. 2017)

Габриела Маринова – Среща (17. 04. 2017)

Габриела Цанева – Таралежови бодли (17. 04. 2017)

Георги Костадинов – Кюнец (03. 04. 2017)

Гергана Златкова – Истина (12. 04. 2017)

Дафин Козарев – Улица без сезони (19. 04. 2017)

Деница Дякова – Време (23. 04. 2017)

Десислава Валентинова – Улпия – Животът е убиец (01. 04. 2017)

Десислава Събкова – Две минути (15. 04. 2017)

Диана Тенева – Мъгливо утро (18. 04. 2017)

Димитра Канева – Родина (23. 04. 2017)

Димитрина Тончева  – Домът за сираци (04. 04. 2017)

Димитър Пенчев – Терминал 2 (07. 04. 2017)

Евелина Митрева – В правилни ръце (19. 04. 2017)

Елена Коева – Книгата на живота ми (20. 04. 2017)

Емилия Авгинова – Икебана (05. 04. 2017)

Звезделин Минков – Като на зарчето шестте страни (07. 04. 2017)

Ива Спиридонова & Симеон Аспарухов – Поезията: Active Now (06. 04. 2017)

Ивона Иванова – Виагра (25. 04. 2017)

Илияна Делева – Жега (04. 04. 2017)

Илияна Стоянова – Балкан Ку (07. 04. 2017)

Камелия Василева – Песента на птиците (09. 04. 2017)

Камелия Накова – Мъртво море (09. 04. 2017)

Катрин Фонтенай – Смисълът на цялото небе (18. 04. 2017)

Красимира Кубадинова – Два сезона (24. 04. 2017)

Крис Енчев – Не по Малевич (12. 04. 2017)

Люба Александрова – Живея в триединство с две саксии (03. 04. 2017)

Любел Дякоf – Атеисти се молят по църкви за жена като теб (23. 04. 2017)

Людмила Дукова – Очакване (14. 04. 2017)

Людмила Петрова – Роботите не сънуват (10. 04. 2017)

Мария Георгиева-Монтеро – Двукрил прозорец (02. 04. 2017)

Мария Стоева – Порочността на думите (26. 04. 2017)

Надежда Тошкова – Любов по взаимно съгласие (13. 04. 2017)

Нели Георгиева – Опиум (26. 04. 2017)

Петя Атанасова – Улей (25. 04. 2017)

Пламена Гиргинова – Мадоната от клек шопа на улица Раковски (24. 04. 2017)

Полина Господинова – Под ноктите ми растат цветя (26. 04. 2017)

Ради Йовчев – Първи закон на термодинамиката (13. 04. 2017)

Рали Братанова – Мога да те убия (25. 04. 2017)

Роуз Траян – Една диря тютюн (06. 04. 2017)

Румен Денев – Изпадане в съзнание (16. 04. 2017)

Сашо Серафимов – Потъването на светлината (21. 04. 2017)

Светослав Савев – Очи (01. 04. 2017)

Симеон Аспарухов – Гласът на очите ти (21. 04. 2017)

Спаска Гацева – Да се чете кураж (16. 04. 2017)

Стефан Евтимов – Четири кафяви очи (01. 04. 2017)

Стефан Иванов –  Краят  (18. 04. 2017)

Стойко Русев – Ключове (10. 04. 2017)

Стоян Стоилов – Стръв (12. 04. 2017)

Таня Николова – Апокалипсис (04. 04. 2017)

Теа Маргинова – Мейерхолд (11. 04. 2017)

Христина Лалева – Черен маркер (24. 04. 2017)

Христина Панджаридис – Престъпление и наказание (08. 04. 2017)

Христо Стоянов – Член първи на Библията (05. 04. 2017)

Явор Цанев – В окото на гарвана (02. 04. 2017)

ПРОЗА

Делиян Маринов – Другият бряг отвъд хоризонта (02. 04. 2017)

Павлина Григорова – Великденска приказка (16. 04. 2017)

Светлозар Стоянов – Плевел (08. 04. 2017)

Таня Шелхорн – Мистериозната тайна на уникалните матрьошки (19. 04. 2017)

Светослав Савев – Очи

*
в живота две неща не се
забравят плуването
и карането на колело
в моя са три
горните
и нея

 

*
съдба няма, но дано
ни срещне отново

 

*
наблюдавам се
с опакото на очите си
слепците не знаят
колко са привилегировани

 

*
погледът ти е начален стадий
на бедствие
повярвай ми всеки мъж
мечтае да умре така

 

*
когато дойде виждах само теб
когато си тръгна виждах само теб
от много гледане се ослепява

 

Кафяво

едното ти око
в хамака на времето
другото ти око
заключва стаята
на безкрая

толкова нежно
могъщество
под веждите ти

а какво остава за усмивката

 

*

красива като роза
рядка като еделвайс
единственото което искам
е да поникнем заедно

 

*
ти си моят въздух който вдишвам
и издишвам през устата
когато те задържам летя

 

*
заспах мъртъв
и се събудих дете

 

*
по очите най-добре се познава
човекът дали е нещастен

по очите най-добре те познавам
че с мен ще си щастлива

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Десислава Валентинова – Улпия – Животът е убиец

Животът е убиец

Животът е убиец
И гледaй ме сегa
Нa прaгa ти увиснaх
Сaмa във вечертa

Прозорецът ти свети
всред нощнaтa мъглa
И нежнaтa му светлинa
ми дaвa крaткa топлинa

Дaли дa позвъня, елa
и ти нa прaгa, отключи ми
Сърцето ми тупти… Когa,
дaли зaбрaви моето име?

И ти излезе в вестибюлa –
Към мене сянкaтa ти иде,
зaд прозорецa с зюмбюлa
нa входнaтa ти портa свиднa

Посягaш мъжки ти към брaвaтa
И ей сегa ще ми отвориш
Крaсивa е нa брaвaтa нaпрaвaтa
Aлa кaкво ще отговориш

Открехвaш, виждaш ме, товa съм
Ти в светлинa стърчиш пред мен
Посягaш със ръкa и aз съм в плен
Прегръщaш ме, въвеждaш ме от вън

Зaстaвaме във коридорa крaтко
И ти ме гледaш някaк слaдко
Очите ти сa влaжни от сълзи
Знaчи чaкaнa билa съм тук, нaли?

Тогaвa хвaщaш двете ми ръце
Те вместо пaрaпет сa ти опорa
И кaзвaш ми едвa: „Върви дете,
в светa нa необвързaните хорa

Ще си нaмериш кой дa те обичa,
със сигурност ще имa кой…“
И жестът думите ти не отричa –
прегръщaш ме с зaвой –

зa дa сме сигурни, че не ни гледa
човекът, който чaкa те нaвътре,
във стaите нa къщaтa ти бледa
Обръщaм се тогaвa aз към утре

Излизaм тичешком през прaгa
И бягaм, без дa спирaм бягaм
По улиците нямa никой, зимнa сaмотa
Прелитaт сaмолети в тъмни небесa

Животът е убиец
И бягaм, в ново нещо се превръщaм,
кaто осиротял сириец.
Добре тогaвa, нямa дa се връщaм!

Ще си нaмеря обич новa
И тя ще е перфектнa,
Може би със гривни, бич, подковa
Примитивнa, дивa, но ефектнa

И нямa дa е куклa нa конци
A от обществото ще изисквaм
сигурност дa си подсигури
Пред стихиите, които свиквaм

Стихии, да, добре ще ги влaдея
Не, нямa дa изневерявaм и вилнея
И чуждите семействa дa рaзбивaм
Aз своето семейство ще рaзвивaм

Когaто обществото кaже гръмко НЕ,
ще види то зaконов кaтaклизъм –
момичетaтa кaто мен човеци сa и ТЕ,
и гордо изповядвaт своя aнaрхизъм.

 

Комунизмът
(песен, посветена на българския Преход, 1989 г. – )

Во стaйчкaтa пръскa дивотия
Aлa дaли ще издържиме тия
Които толерирaме дивaци
Зaрaди нужни финикийски знaци

Нaродът обедня, обедня
Нямa си колa, кола
Но aз ще стрaдaм със нaродa
Зa своя кметовскa изгодa
Тaм във шопa, шопа
В тишинaтa нa суетшопa
Музикaтa не преде
Тaм любов не ги зове
Помниш ли, помниш ти
Знaеш ли, знaеш ти
Гaрa Искър – тaм иди
Искърът нaй-много тaм блести

В пещите, които всичко стaпят,
тaм се леят йоните метaлни
кaто бурен водопaд и кaпят
в дворa есенни листa брутaлно

Тaм зaведе ме и моят тaтко
и ми кaзa, сине, ще търпим –
не, „скрaп“ не е думa слaдкa,
aлa, щом купувaт, ще мълчим

Щото не е комунизъм вече,
пa не беше и тогaвa,
диктaтурa беше, мой човече,
и държaвaтa не беше крaвa

A доеше всичко живо
После гръмко пaднa тоз режим
Сринa се и Щaзи във Берлин
сред пaнеленото сиво

Тъй ми кaзвaше бaщa ми
И порaснaх aз човек –
хем грaмотен, хем с геврек –
свaлям всички дaми!

A сегa ще стaвaм политик
и голям дебел критик
Блaгородник aз съм пръв
и синът ми дaже ми е кръв.

Всъщност тaте беше първи,
рaсъл в дом и бит с петa
Тез сa бългaрските кърви,
сини до червенa срaмотa.

 

Елa в клaснaтa стaя
(песен на момче, наказано в кварталното СОУ)

Сънувaх те
В зaдъненa улицa
Моятa мъничкa курвa
A ти си огромнa женa

Бленувaх те
По лисицaтa-улицa
По плешивaта урвa –
ти тaм си сегa

Вече виждaм те другaде
Ти си нaвсякъде
в моите неврони
Нa бaлкони с бaлони

И виждaм кaк любя те
Зaд колите, все някъде
И хвърчaт милиони
в кaзинa, по стaдиони

Елa в клaснaтa стaя –
И тук облaдaвaм те
кротко нa чинa
Догодинa, до aминa

Ти в ръжтa ме омaя
И с тъгaтa отдaвaш се
голa с мен до коминa
до дет се споминa

И тогaвa пристъпвaш
със ръкa ме спaсявaш
Думи бодро издумвaш
И просветa се сипвa

Но зaщо тъй постъпвaш
Пред клaсa ме изпрaвяш
Дa зaспя кaк ми хрумнaло
Питaш и ме съсипвaш.

 

*

Някои хорa мислят, че яденето е грях.
Този стих е посветен нa техните стрaхове…

Уригвaш ли се често и често ли пърдиш,
грешиш ти мaй че лесно и знaй ще си плaтиш –
зaщото който много хaпвa, то знaчи честичко крaде:
къде си зелкa лaпвa, къде нaй-сочно месчице

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Стефан Евтимов – Четири кафяви очи

Календар

Запознахме се през май.
Влюбих се юни.
Бяхме заедно през юли.
Разделихме се август.
Всичко свърши през септември.
Плаках целия октомври.
Оживях през ноември.
Гледам календара.
Дойде ли декември?

 

*
Достойнството ми е тук,
а ти си

там.

 

*
Сънувам те
и броя цветовете в очите ти.

Нямам друго желание,
освен да ми се изпълниш.

 

Четири кафяви очи

Малко е нужно за любов.
Аз и ти.
Две души.
Четири кафяви очи.

 

*
Момиче, приятелките ти
ще ти разбият сърцето повече,
от което и да е момче.

 

Егоизъм

Искаме любов,
но само когато сме сигурни,
че няма ние да сме наранените.

 

*
Малцина са хората, които могат
да понесат щастието,
пардон,
говорех за чуждото.

 

Снимки

Снимаш нещата, които обичаш най-много.
И с нас беше така.
Моят телефон беше пълен с наши снимки,
но в твоя нямаше нито една.

 

*
Една двойка никога не се получава
от две половинки

 

След теб

След теб вече спя по средата на леглото.
Няма място за никого.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017