В окото на гарвана
белият сняг
завинаги отразен.
Капка по капка
от разваления кран
времето тече.
Слънчево петно
по хладни люспи.
Пролет в рая.
Не, аз не съм ангел
и перата във възглавницата ми
не са от моите крила,
които крия…
Но понякога го сънувам.
Смъртта поклаща тежкото си виме.
Животът, с хилави крачета,
пристъпя смешно и залита,
а в мозъка му свети надпис:
“Ах, мила мамо, нахрани ме!”
Стоим и смаяно се вглеждаме:
Очакваме да дойде онова хлапе,
което “Царят гол е!” ще извика,
а пълен е пейзажът със царе.
И да си знаете, апостоли,
че видими са ви преструвките.
Когато сребърникът е един,
ще станат тридесет целувките.
Дъждът
размърдва океана,
разпенва го и подсладява,
но някъде във дълбините
той мрачен
и солен остава.
Тревата свежа е и хладна,
а пролетното утро е от тия,
в които нелогично и нахално
витае жива радостна магия.
Небето е бездънно. Обещава
разкошен ден и птича песен.
„И тази пролет ще ми падне“ –
мърмори бъдещата есен.
Черни зимни гарвани
грачат посред нивите,
за да чуят всички,
че са още живи те,
че напук на вятъра
свирещ по перата им,
че напук на зимата
и леда в крилата им,
че напук на всичко
бяло покрай тях
има черни гарвани,
с черна кръв във тях.
Когато тишината слегне
над нощната библиотека,
към своите книги
мъртвите поети
намират тайната пътека.
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017