*
чук
и сърп
и червено
колко много червено
(кръв по знамето?)
и пак пиша за нещо
на което
не съм била пряк свидетел
о, за колко много смърт
не съм и чула дори
и чувам като ехо
някакви опърпани учебници
и учители с мрачни лица
повтарят
„радвай се, че не си дете на цензурата“
*
удушена
надеждата
става на прах
и се посипва
върху кървавите
опити
на април
да бъде
септември
когато септември знае
че ще бъде
май
*
за теб ще си дам
и последния дъх
последния дъх
от въздуха на отчаянието
защото знам, че после
сърцето ти
през погледа ти
ще ме напои с покой
и може би ще мога пак
да се науча
да дишам
*
пресмятам всеки твой следващ ход
защото своите не мога
не ме бива никак
по математика
затова просто ще наблюдавам
*
мързелът
е изкуство
и тези които
не знаят какво е
не са живели истински
и един ден в живота си
*
насочвам зареден пистолет към слепоочията си
вместо куршуми – разочарование
огледалата криви да не харесам себе си
дори и когато кажеш че съм красива
зная че само ти единствен от всички
със само поглед ме четеш като книга
и зная че всеки мой образ и в снимка
дори от скръб тежък ти пак ще обичаш
но слушай лудница е в живота ми
в която никой няма усмирителни ризи
и лудница е в душата ми
в която можеш да срещнеш лед покрил огъня
и собствената ми сянка ме възпира от растеж
и всяка своя карта изигравам на сляпо
между вярно и грешно аз вечно лутам се
и първото все така скучно изглежда,
а пък второто все така силно изкушава
както в междучасие мисъл за бира
за бягане за криене от самата себе си
като малък плъх аз вра се по ъглите
и кой знае къде ли ще открия себе си
*
любовта
е пътят към нирваната
с удобните обувки на доверието
които едва докосват земята на хората
*
мозъкът ми казва да внимавам
все пак веднъж сърцето е попадало
и в студени ръце
но то май вече е хвърлило котва
и изобщо не ще да слуша мозъка
който все пак е съгласен
че на това момче кецовете му са яки
макар че са поизносени
защото думите му
винаги са по-нежни от залезите
които гледаме с него с ръцете
на единия около другия
*
любовта ни е нашата смърт
а домът в който сме свили гнездо – нашата болница
залъгваме се че бягаме от смъртта
като един друг се оперираме
със скалпела на прошката
но знаем много добре
че дори омразата си има
срок на годност
*
като мравка единствена
дъхът ти пълзи по кожата ми
като по филм
душите ни се вплитат
а после телата ни…
в 69 сънища
виждам подобни неща
и всеки път ми се иска
те да са реалност
*
виси над главата ми брадвата
на неизказаното признание
горчи ми като черно кафе в устата
но вече лежи съвестта ми в ковчег
шест фута под земята
желанието за свобода успя да ме докара
само до нашийник
добре че съм си сложила ключ на устните
и повече няма да позволя такова нещо
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017