строиш дом
за да събориш
по-лесно
себе си
зимувам там
където все още помниш
цвета
на тревата
когато си щастлив
съм мъртва
когато си нещастен
ме убиваш сам
и твърдиш
че това престъпление
може да се нарече
любов
оглуша и онемя
преди да разчетеш
смисъла на сърцето ми
по устните
сега си с гръб към мен
без сетивата
на глухонемия
не проговори
когато трябваше
всяка подритната дума
е камък в стената
пред бъдещето
пръстът на оракула
пробожда очите ти
изтичат всички безсмислици
начело с мен
празното запушваш
с новородени планове
които растат
вместо деца
отказваш се от любовта
в името на живота
и скоро разбираш
че това е най-големия гъдел
в петата
на Бог
бъди непознат
така ще ме срещнеш пак
името преди очите
думите преди устните
в тази любов
в която
плътта е просто
каприз на душата
накрая копчето изтрило
пулса на сърцето ти
ще откаже завинаги
бъди непознат
за да си спомниш
бъдещето е само
ново копче
delete
а нашето настояще
е безсмъртно
върви
когато стигнеш
до своята музика
значи
си близо
те не познават
косата ти
снимките
са метални отблясъци
само пръстите помнят
чупливия растеж
на живота
нарече ме вчера
подстрига пръските пот
около силуета ми
с острото си
безразличие
и отмина
сега те питам
потят ли се
следите в теб
и как се казват
стакатото е сричка
в душата на пианото
но ръцете ти не умеят
да четат
ти си цар на абсурда
но планетата ти е самотна
царуваш сам
над себе си
говориш много
защото нямаш нищо
за казване
паметта оцелява
като готов на всичко
убиец
търгуваш с нея
без да усещаш
че въздухът пред теб
е миниран
лудост е тишината
препълнена
с отсъствия
не си изоставен
изоставил си
това е всичко
което не искаш
да си спомняш
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017