ЦИГАНКАТА МАРИЯ
На Николай Падешев
Тя семки чопли вече на небето…
Понякога лъска с ръкави луната.
Седи в звездната прах и вика: „Проклето
да е всичко – и тук… И оттатък…
Какъвто животът, такава – смъртта ми.
Две педи душа – за какво съм ти вече.
Аз дълго до тука хомота ти влачих –
ще свърна нанякъде някоя вечер…
Ще почукам на Бога, заседнал във рая –
отдавна е вътре – пие и блудства…
Като всички мъже, и Господ е пияница –
бие жена си, а децата си – псува…
И за тебе ли, Господи, трябва да прося.
Небесни пари да броя за хляб и ракия.
Из квартала твоето древно тяло да нося –
с леген и пешкир вечер нозете да мия.
За какво си ми, Господи? За какво съм ти?
Пусни ме за малко – децата да видя…
Днес е четвъртък и пред старата болница
просят стотинки… Просят стотинки…”
БАЛАДА ЗА ДОБРИЯ ЧОВЕК
и
ВЛЮБЕНИТЕ МРАВКИ
Докато цял живот сърцето безшумно се труди
и гръбчето му – бодро – просветваше в мрака,
собственикът на сърцето живя като луд – и
отглеждаше в своята стая влюбени мравки…
По-черни от душа на търговец мравките бяха.
Със очи от стафиди… С терлици от злато.
Но се събуваха – преди да влязат във хляба,
където се любеха алчно – от лято до лято…
Но нещо се случи… Нещо невиждано стана –
намордник изплете човекът за женската мравка.
За мъжката – синджирче, букаи – от стомана.
Иззида стена помежду им – от мрака до мрака.
С камшици ги учеше после на любов към човека.
Под нозете им тънки палеше свещ – за награда.
По-мъдър беше човекът от старец на няколко
века
и добър – защото на мравки хляб е подавал…
Беше човекът… Но отдавна човекът го няма –
в сърцето му мравките днеска любовно се трудят.
Женската – със намордник – е глуха още и няма,
мъжката дрънчи със синджири и мъртвия буди…
ОЩЕ НЕЩО
за
КРАСИМИР ОБРЕТЕНОВ
Красимир ОБРЕТЕНОВ –
палач на светлината –
един светулков лъч подостря.
Подостря лъча
и
така хортува:
-Ще го набия на другаря Господ
между двете му очи,
между трите му очи,
между всичките очи
аз този лъч ще му набия.
Не помни времето, когато
ми беше Господ по съдба
и
нежничко грухтеше в небесата.
Нерез-онанист.
Дори духът си прати
вместо него да опложда,
да не би случайно
да го сецне кръстът.
И
докато духът му се потеше със Мария
той лочеше ракия
/втора употреба/
ведно с мезето
/трета употреба,/
които
му насипвах във една копанка
лично
аз.
Красимир
подостря лъча
а
ОБРЕТЕНОВ
говори:
-Ще му го набия този лъч на Господ –
стига се е правил
на сексуално-репресиран Бог…
И
докато светулковия лъч подостря –
а светулката на челото си лепва –
нещо
ми
се
звездочели
Красимир ОБРЕТЕНОВ
във
мрака…
НЕДВИЖИМО ИМУЩЕСТВО
И
I .
ето ме
превърнат
във недвижимо имущество
два кубика ужас
във очите на сина ми
два кубика тишина
във стаята
където спи жена ми
два квадратни метра
райска площ
от която вечер бившият ми дух
си къса рози
I I .
розите
са
моите любовници посмъртни
и
докато главите им красиви
се скланят над гръдта ми
нозете им обгръщат
сладострастно таза
но от него
никога
не ще поникне вече
нищо
I I I .
Синът ми
ох
синът ми
нежно се измъква
от земното притегляне
и
как неистово
растат очите му
как расте
страхът
за майка му
I V .
майка му
която денонощно скита
между райската градина
и
тишината вкъщи
и
навсякъде
м е н я м а
докато птиците
населват ореола й
със кръстни знаци
аз
изневерявам
с розите
V
една от розите
една от моите любовници посмъртни
кръстоса снощи крак
и
каза
господине аз се целувах със сина ви
и видях
как беше пребледняла
защото
червилото от устните й
бе изтрил синът ми
моят
Малък принц
се е учил
да целува
рози
V I .
а мене
светлината
ме научи
да целувам
тънките й устни
набъбваха по изгрев
и
чак по залез
ме изхвърляха на мрака
V I I .
жена ми
пали свещ
вместо
да подпали мрака
мракът се е сгушил
под очите й
готов
да я погълне
V I I I
не ти отива този мрак
и
тази тишина
не ти отиват
върви
при моите приятели предишни
и
оседлай
китарите им с вдъхновение
изрецитирай им последните ми стихове
кажи им още
че приспивам розите
те винаги са ми завиждали
I X .
но кой сега
на два кубика ужас
във очите на сирака
ще завиди
но кой сега
на два кубика тишина във стаята
където спи вдовица
ще завиди
но кой сега
на два квадратни метра райска площ
откъдето вечер бившият ми дух
си къса рози
ще завиди
X .
но
ако
случайно
купувач
се
появи
продай смъртта ми
аз
искам
да
живея
ВЛАКЪТ
На сина ми Любомир и в памет на баща ми
Сигурно ще е последна тази гара, заспала
в ъгълчето на живота,
щом не е посочил Господ в географията на ръката
други гари.
Как само се катери свирката на влака на релсите
по камертона –
как въздишат дробовете и съска въгленът
на слънцето от парата.
Аз от колко време вече този миг очаквам –
влакът да пристигне.
Във огнището сърцето си да хвърля – малко дъх
да си поеме.
Като куфар петдесет години със спомени
го тъпках и със дрипи,
а сега, с канап овързано сърцето, със мен
на тази гара дреме.
Своя морз часовникът почуква, а от другата
страна на телеграфа
баща ми чака вест от мен – с букет
от ангелски пера в ръцете.
Синът ми прати телеграма, че имал работа
и трябва да почакам,
да не хващам този влак, защото коловозите му
водят към небето.
Но ето го локомотивът със черно расо
и кадилница от мрак приижда.
Във вагоните му конски спят душите на умрелите
и си почиват…
И не можем ли с баща ми да отложим нашето
небесно свиждане,
щом влакът всеки ден товари и със някого от
тази гара си отива…
СБОГОМ
или
СИНЪТ МИ ЗАМИНАВА ЗА АМЕРИКА
Някога исках да командвам кораби.
По дочените гащи на морето
лунният кант ме изпълваше
с капитански възторзи.
Но после –
ах, после –
смъртта смъкна офицерските пагони от небето –
слънцето, луната –
и ги приши върху раменете на баща ми.
Баща ми стана капитан на своята подземница.
Преди да сгъна поредния си кораб от хартия след това,
го изпълвах с тайни знаци до баща ми.
Заповядвах му да се завърне.
През перископа на глухарчето усещах неговия поглед,
но беше рано още да се присъединя към подземната флотилия.
Римите – юнгите на паметта –
растяха със сина ми.
Римите се озверяваха към капитана си.
Отесняха книжните им кораби.
Един ден прекрачиха през палубата със сина ми
и ме изоставиха.
Побеляха стиховете ми от мъка.
Морето посиня като око
на сбил се в кръчмата моряк.
Дългобедрата зора заряза своите моряци
и пристигна тайно във съня ми.
По западния й чорап видях
да се спуска бримката на хоризонта.
Чак до вечната каюта на баща ми.
Вечната каюта на баща ми се пропука.
С единия си крак във гроба му –
с другия – в морето, виждам
как синът ми праща вече книжни кораби
от петолевки…
С морски знак…
ЧЛЕН ПЪРВИ НА БИБЛИЯТА
На Кольо Карамфилов
И беше светлина
и беше мрак
и беше здрач
от здрач
създаде Бог човека
и
човекът беше мургав
после
Бог изсече горите
Бог натроши камъните
Бог създаде за човека пустиня
и
пусна под пустинята нефт
и понеже нямаше какво да се купи
за човека Бог създаде българката
чак на седмия ден
оркестър от сто ангела
свиреше сръбска музика
в един японски ресторант
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017