*
Любовта ми към теб е излишна
като апендикс,
създава ми само болка,
когато през април
пак искам да съм влюбена
*
Някаква кучка
разнася дрипите,
които останаха от любовта ни,
дефилира с тях из мола,
сякаш е на подиум,
а толкова ми се иска
да оставя гербери
на гроба й…
*
Чувствата ми са вариации
Свиря едно и също до изнемога
Аз съм стар грамофон
Избърши всичката прах
Полепнала отгоре ми
За да летя отново
*
Забиваш думи в сърцето ми,
което отдавна е в безтегловност,
нали съм космонавт,
и търся бъдещ дом
за неблагодарници като теб,
самоубийци,
футболисти
и други любители
на кожени кецове…
*
Правя вуду кукла
с лика на сестра ми,
изрязан от предизборен плакат.
Мразя този живот,
в който всяка
тиква става депутат…
*
Всяка вечер си обещавам
да се усмихвам на утрото,
да целуна изгрева,
да търся щастието,
да помагам на другите
да заобичат вярата
в чудесата…
Заспивам умислена,
сънувам цветни сънища,
а на сутринта
се прозявам
и се събуждам в приказка-
за фалшиви рицари
и тъжна принцеса,
много демони
и няколко вещици,
предрешени като обикновени хора.
*
Мразя обещанията,
висящи във времето,
закъснението
за всяка среща
и увереността,
че жената може да чака
дооправяйки грима
на просълзените си очи
*
Самотата
е най-добрата ми приятелка,
вярна ми е,
не сваля мъжа, когото обичам,
винаги
намира време за една прегръдка,
отчаяно
повтаря колко много и липсвам…
Заедно
броим звездите на безсънните ми нощи,
кроим
планове дори за семейно огнище…
Самотата
е единствената, която не ме предава.
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017