Мартин Костов – Дървото на живота

на брат ми

най-тъжната песен
е тази
когато мълчиш
и казваш с
поглед
повече

искам
езика ми
между краката ти
да те кара
да не искаш да
спирам
да те обичам
искам
сърцето ми
да облизва твоето
искам
да те чукам
да те имам
да те губя и
да ме имаш
завинаги

искам

в очите ти
са всички отсъствия
в които не искам да се губя
усещам аромата ти
и кожата
толкова топла
толкова нежна
толкова далечна
истинска
искам я
и когато затворя очи
по устните ми
съхне алкохола
пресъхвам
умирам и ожаднявам
желая те и
отпивам отново

сън

твоите ръце
са най-топлите
завивки

дървото на живота

обичам нежността ти
да се спуска по мен
и да стига с моята
под пъпа ти
където ръцете ни
се оплитат

13.02

очите ти са
жило
мед
надежда
сутрин рано
пускаш
езика си
по мен
размазваш
спомените по
кожата ми и
с безсилие
се завивам с тях

къде са думите
и любовта
къде си ти
къде е зимата
къде съм аз
къде сме ние
двамата
умираме
не раждаме
прераждаме се
с повече омраза
сълзи и
нежност
без теб
е бедност
в мен

*
изгревът-
в нищото
си проправя
път
все по към мен

*
Понякога алкохолът замества отсъствието ти.
Но не и мириса ти. Ръцете и погледа никой не може да замести. Настръхналата ми кожа от парещият ти по мен и оставящ остатъци от слюнка език. Съблечените ми вече дрехи, твоите също. И въздухът, с който деляхме всичко.
Понякога мисля и ми се иска да си с мен, но те няма. Няма те, нямало те е и няма да те има. А сълзите гаснат. Угасват попивайки до кост, минавайки през вените и кожата ми.
Сърцето се разкъсва. Сърцето умира, сърцето го боли. А теб шибаното ми сърце обича. Мен – твоето мрази.
Пълзиш в сънищата ми, не спираш и дишаш, живееш там. В мен. А аз, вечно млад и вечно сам и вечно мъртъв. В мен си – с теб съм.

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Comments

comments