Barbaria.net

by New Social PoetryNo Comments

Ния Пушкарова, fingerprint, 29×21 cm, print

 

Когато лионските тъкачи се надигат през 1831 година с оръжие в ръка, буржоазията създава своята класова памет. Спомня си за нашествието на племената, които нападат Римската империя, наречени варвари, защото езикът им звучал като шум. Тъкачите от Лион също не говорели език, който да е разбираем за буржоазията. В хилядолетната борба между цивилизация и варварство революцията се изразява на език, който не е на господарите, език, който Империята на цивилизацията не може да схване. Всеки път, когато експлоатираните класи са се надигали в историята, те са били носители на същото варварство, на същата човешка общност, насочени срещу експлоатацията. Barbaria е място в паметта, където се съхранява хилядолетната история на нашата класа от първобитните общности до световната човешка общност. Barbaria е място, което се разгръща в борбата, всичко онова, което остава неразбираемо и неусвоимо от капитала. Barbaria е там, докъдето не достига езикът на господарите.

 

Cuando los tejedores de Lyon se levantaron en armas en 1831, la burguesía hizo memoria de clase. Recordó las invasiones de esos pueblos primitivos que asaltaron el Imperio romano y que llamaron bárbaros, porque su lengua sonaba como el ruido. Tampoco los tejedores de Lyon hablaban una lengua que pudiera comprender la burguesía. En la lucha milenaria entre la civilización y la barbarie, la revolución se expresa en una lengua que no es la lengua de los amos, una lengua que el Imperio de la civilización no puede alcanzar. Cada vez que las clases explotadas se han levantado a lo largo de la historia, han llevado consigo la misma barbarie, la misma comunidad humana contra la explotación. Barbaria es un lugar en la memoria. Es allí donde se guarda la historia milenaria de nuestra clase, desde las comunidades primitivas hasta la comunidad humana mundial. Barbaria es un lugar que se despliega en la lucha, es todo aquello incomprensible, irrecuperable para el capital. Barbaria es allí donde no llega el lenguaje de los amos.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Стиф Лазаров – Examination of the impact of mass culture on the role of art in the work of Theodor Adorno

by New Social PoetryNo Comments

 

Art was and still is an essential part of the human civilization and is in the fundamentals of culture. Art was there even before it was recognized as such – for example the cave paintings done by the prehistoric people. For those people, the paintings were not „art“ as we understand the term today, but just a pure form of expression and maybe communication – scenes from the everyday life of the cave people, which tell stories for given events, such as hunting. Although prehistoric people were not aware of their artistic inclinations, art was playing a role in their lives as a form of expression. After the prehistoric period, religion started to play significant role in people’s lives and communities. And with religion, the role of art changed – art was consumed by religion. Art’s role was mainly religious, and it was used in various rituals and processions. Works of art were known to bare something divine within them – for example Maya people or African tribes, which believed that by making a what will we call it a piece of art, the artist instills extra-human forces into traditional forms and materials.[1] No matter its purpose, art still was a part of ancient societies, despite probably not being acknowledged for its aesthetic characteristics. People from the Antique period, though, admired art and its aesthetic values. Their art was a sign for their societies being civilized and culturally rich. An example is the Greeks, which were known for their sculptures, architecture, drama etc., and although their art also had a religious motive, they were moved aesthetically by it. The Greek had two types of art – Apollonian and Dionysian which served different purposes for the society. The Antique age was significant for the evolution of art and its contribution to culture and society. After that comes the Medieval age where art again serves mainly a religious purpose. Most of the art in Europe during that age was Christian art and it was used both for spreading the religion and for enlightening the illiterate – those who could not read gained their knowledge about Christianity through icons and paintings so they could comprehend the Christian narratives. At this point, art was an inseparable part of culture and civilization and had a big impact over people’s lives and ways of thinking. One may say that art was used in a way to control people and to equalise their thoughts and understanding of the world. By the end of the Medieval age and during the Rennaissance, and more significantly during the Enlightenment, art was „liberated“ from religion’s grasp and became more secular. Art became more and more inaccessible for the working class and it was created mainly for the entertainment of the middle class and the royalties. I believe art’s role at this point was to distinguish the working class, which were believed to be incapable of admiring it and of acknowledging its aesthetic values, from the wealthy who believed that they had congenital ability to understand and appreciate art. With the birth of mass culture this was no longer the case. During the 20th century, art was commercialized and brought up to the lower class. Art became simply a form of entertainment, modified by the culture industry in order to standardize people’s interests and make them easier to control and manipulate. This idea was brought up in Theodor W. Adorno’s essay „The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception“. My essay will look at Adorno’s cogitations, written in that work of his and discuss the impact of mass culture over art.

Adorno thinks that 20th century art is cursed by sameness and mediocrity. There are a few possible reasons for that curse. One of the reasons is, one can say, obvious – business. The wealthy and powerful realized that an easy way to make money is through people’s entertainment, in other words through their form of escapism. The workers need entertainment in order to escape from the dull and inevitable reality of their workplace. People had been put in the position of workers for the rich, without having a choice of avoiding this position, since this most likely will result in starvation. So, the only option they are left with in order to bare the mental pain accompanying their existence as slaves of the system is entertainment, in particular entertainment found in public art. However, public and accessible art, like radio and cinema, is created and shown to people by the culture industry, a term used by Adorno to describe the system which dictates the norms and rules of culture in the 20th century. He believes that the culture industry does not meet the public’s wishes, and I must add that, it rather dictates their wishes, it fabricates their taste and deceives them into thinking that their interests are natural, while they are being imposed by the culture industry. Art has become a commodity within the mass culture, and this commodity is being sold really well since it is the main form of escapism for the worker. Adorno thinks that the competition in art in the 20th century is false, and that it does not make a difference which radio station one is listening to, or which film one is seeing, since they all are products of the culture industry and they all have the same motive within them.  Art was brought to the level of being merely a tool for making profit, and workers are merely consumers of this tool. The cruel paradox of modern society is that workers receive salary from the system, and the money they put aside for their own entertainment goes back to the same system and the worker is left with nothing but a small amount, needed for their survival in order to keep on making profit for the capitalists. In my opinion, art is crucial for mental health like food and water are crucial for physical health, so it is inevitable for the working class to consume the commodity known as art. Adorno states that the whole world is passed through the filter of culture industry.[2]  By this he means that, unlikely theatre, film does not create illusions of a reality outside the world people live in, on the contrary, it aims to represent the life people live and thus becomes something opposite of art and entertainment. As I said, people seek entertainment in art in order to escape the reality, but with the art that is being produced by the culture industry, they are reminded of their lives and roles in the society and are denied their escapism. Despite that fact art is still being sold to the people and they hopelessly seek a form of salvation in it. This leads me to the second reason for art’s sameness and mediocrity. While art is being used for profit by the wealthy, it also has another purpose. I believe this purpose is erasing any idea of revolt against the system. Adorno talks about this in his essay and he states that amusement provided by the culture industry is a form of escape but not from reality, but from the last thought of resisting this reality.[3]  When people tend to seek for amusement in art, it is supposed that they want a break from the routine they are put in every day. But unfortunately, art reminds them of their lives, and they start to think that their reality is not as bad as they thought it was since they liken themselves to the characters represented in the illusionary reality of art. Culture industry may have created an image for itself of something that sublimates culture and people; on the contrary, it suppresses both creativity in art, since all artists must follow the model given by the culture industry in order to succeed, and people and their imagination. Adorno says that an off-duty worker experiences after-images of the work process and the only option they are left with is to adapt to this in the leisure times. For real amusement and relax, one does not need to do anything, which leads to boredom. One does not need one’s own thoughts and reactions, since everything is already prescribed by the culture industry[4]. Here Adorno gives an example with cartoons. Within the culture industry, cartoons show the idea to the audience that in order to live in the modern society, one should forget about any resistance against it and should accustom to the way things are. There is no room for revolt in the age of mass culture. The violence that is depicted in the cartoons or in the stunt films is turned into violence against the spectator. On a subconscious level the spectator gets used to the punishment and obedience shown in the amusement, and all signs of revolt created during their worktime are erased during the worker’s leisure times. Adorno says that the art produced by the culture industry is so close to the reality that people would not feel deprived if the radio stations, for example, were shut down, since art no longer has the function of distraction. The only functions art was left with are to be sold and to create a false feeling of distraction. The reason for this maybe, as Adorno states, is that the industry is interested in human beings only as customers and employees.[5]  Tragic art has also undergone changes. Unlike in Ancient Greece, where tragedy provoked philosophical questions in the audience and made them realise that no one is immune to tragic events and acted as a relief by making people understand that even the nobles were vulnerable, the culture industry transformed tragedy into a threat to people, reminding them that they should obey and there is no point of revolt. As Adorno says, tragic fate becomes the just punishment into which bourgeois aesthetics has always longed to transform it.

In his essay, Adorno talks about two different types of art – „Light“ art and serious art. „Light“ art is what he calls the accessible, straightforward and simple art meant for the mass, while serious art is basically the bourgeois art, the type art which is meant for people who do not spend their time in the production line and have enough time to appreciate its aesthetic values. Adorno dismisses the idea that the „Light“ art is a form of decadence. The culture industry tries to combine „Light“ and serious art, but still there is a distinction between peep shows and Karl Kraus and both extremes are embarrassing to society. „Light“ art is meant for people from the working class who are thought to be incapable of appreciating serious art. Adorno thinks that as long as art was expensive, it kept citizens within some bounds. I think the author had to mention that culture industry underestimates the working class. The ordinary workers were never given the chance to engage with serious art and the invention of „Light“ art was merely a form of disparagement of the working class. Instead of classification of art as „Light“ and serious, I believe there should be only „art“ and everyone should be able to appreciate it. For me the only acceptable form of „Light“ art is educational art used in leftist propaganda. In The Revolutionary Spirit in Modern Art, Diego Rivera talks about how „art for art’s sake“ or „pure art“, which is an equivalent of Adorno’s term „serious art“, has a political context, despite claiming the opposite. He talks how there is a lack of „proletarian art“ and argues that people must be educated with such type of art, in other words a type of „Light“ art.[6] But the difference between Adorno’s term and Rivera’s idea is that the latter believes the proletariat should develop artists on its own, without waiting on the bourgeois to allow them to interact with works of art. Adorno does not mention that there could be „Light“ art within the modern society which does not come from the culture industry but from the people themselves. Mass culture would not have a major impact on such art since this type of art would not be used by the workers for entertainment and escape from reality, but it will educate people and show them the reality (which the culture industry shows) from a different perspective, a perspective which would make one think about one’s situation and way of life instead of making one wanting to forget about reality. It is true, however, that proletarian art in Rivera’s idea may be considered as manipulation of the notion of art. Proletarian art is not „art for art’s sake“ and is not meant to be admired in a way serious art would be. One can conclude that it does not own aesthetic qualities, but has the same impact on people like serious art. It can be described as „false“ or „fabricated“ art since it’s not art in its pure form and does not have the same aims as serious art. „Light“ art produced outside the culture industry, in other words created by the working class, aims to spread a message of awareness. It also aims to educate people about the leftist ideology, for example USSR or Mexico propaganda art (Picture 1 & 2). As one could expect, culture industry fights against such type of art. As Adorno says, what is destroyed as truth outside the sphere can be reproduced within it as lies. Culture industry stigmatizes art produced outside its „sphere“ as a threat to the balance which the liberal culture tries to preserve. [7]

Mass culture has a great impact on art and that is in favour of the people with influence and wealth. The workers have been left without any true form of entertainment, the entertainment itself became its opposite – it became boring. While art had the aim to boost the spectator’s imagination, the culture industry transformed it into something that blocks one’s imagination. Beauty is no longer a quality of art which one has to appreciate, but is what the culture industry produces. Art is no longer the honest expression it used to be, but is merely a commodity that has to be sold to the consumers, which are the workers. The only thing that was able to make one forget about the system became an essential part of this very system. Adorno succeeded in his critique of the culture industry and explained in a detailed manner the changes under which art has undergone within the age of mass culture. Art has lost its value and instead of developing the spectator’s mind, it ties down one’s imagination and ability to analyse reality in order to make one easier target to control and obey the system, avoiding the chance of collapse of that system.

 

Picture 1:

 

Picture 2:

 

[1] Carloyn E. Tate, “Public Art: Aesthetics and Artists” in Yaxchilan: The Design of a Maya Ceremonial City (Austin: University of Texas Press, 1992), 30

[2] Max Horkheimer and Theodor W. Adorno, “The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception”, in Dialectic of Enlightenment (London: Verso Books, 1997), 126

[3] Max Horkheimer and Theodor W. Adorno, “The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception”, in Dialectic of Enlightenment (London: Verso Books, 1997), 143

[4] Max Horkheimer and Theodor W. Adorno, “The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception”, in Dialectic of Enlightenment (London: Verso Books, 1997), 136

[5] Max Horkheimer and Theodor W. Adorno, “The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception”, in Dialectic of Enlightenment (London: Verso Books, 1997), 145

[6] Rivera, Diego. “The Revolutionary Spirit in Modern Art.” The Modern Quarterly Vol. 6, No. 3 (Baltimore: Autumn 1932): 51-57. Reproduced in Anreus et al, Mexican Muralism, 322-325

[7] Max Horkheimer and Theodor W. Adorno, “The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception”, in Dialectic of Enlightenment (London: Verso Books, 1997), 134

 

Bibliography:

Carloyn E. Tate, “Public Art: Aesthetics and Artists” in Yaxchilan: The Design of a Maya Ceremonial City (Austin: University of Texas Press, 1992), 29-31

Max Horkheimer and Theodor W. Adorno, “The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception”, in Dialectic of Enlightenment (London: Verso Books, 1997), 120-167

Diego Rivera, “The Revolutionary Spirit in Modern Art.” The Modern Quarterly Vol. 6, No. 3 (Baltimore: Autumn 1932): 51-57. Reproduced in Anreus et al, Mexican Muralism

 

Сергей Рожин, Пирони, масло на платно, 28 х 46 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Златомир Златанов – Принцовете на плебса

by New Social PoetryNo Comments

 

Днес масите нямат социологическа реалност. Сякаш изцяло са подведени под фетишистката фантазия за самоостойностяващ се обект. Например, електоралната маса, на която приписват и вменяват какво ли не, анализират до дупка, и въпреки това тя си остава непроницаема и непредвидима.
Електоралната маса като процесорен обект на мнително самотрансцендиране между хаотичност и сценарно манипулиране, както капиталът, този автоматичен субект, третира хаоса на стойността във фетишистки макиаж.
Масите могат да мислят, казва Бадиу.
Съжалявам, но масите са по-интелигентни и двулични. Те държат на своята немисъл и неекзистенция.
Фактически те отхвърлят културата, базирана върху философски картезиански субект с неговите еманципаторни дискурси и оперативни фикции, като парадоксално по този начин ги спасяват от преднамерения им субективизъм почти с хайдегериански жест.
Те дори спасяват ресентимента от самия него. Защото какво би станало, ако ресентиментът се реализира?
И масите, и нейните анализатори изпитват неописуемо наслаждение от взаимния си провал.
Само по този начин те се измъкват от двойното обвързване и блокаж през иглените уши на неотношение и несъучастие. Социалната връзка не съществува, също както сексуалната.
Ето какво вдъхва живот в смъртта на всички социални и сексуални революции.
Провалът на еманципиране на този странен масовиден обект е част от активна и оригинална стратегия на самите маси – бруталният факт на колективно отмъщение и отказ да участват в препоръчаните идеали.
Бодрияр го нарича „отмъщението на обекта”.
Фатална стратегия може би. И бездруго в по-голямата си част масовият електорат е един неразбираем Бартълби с още по-неразбираем отказ за сътрудничество. Бартълби – неизменният онтологически саботьор.
Масите не са субект. Нито пък обект. Но се оказват конвектор на всичко. Вместо доброволен слугинаж те са във фаза на принудително необслужване на нищо извън себе си.
Какво казваше Татчър? Почти същото като Лакан – обществото не съществува, има само семейства, фамилии, роднинства и т. н.
Цели столетия единствената институция при българите е бил кумът, пише Иван Хаджийски.
Масите не са този обект на хегелианска или марксистка диалектика, обречен да се превърне в субект чрез самоалиенация.
Обектът на масите избягва всичко това – той е преди голямата диалектика на желания, както и ще оцелее след нейното изчезване. И това е неговият реванш, да не задържа нищо и да преминава безнаказано отвъд всеки морализиращ ресентимент.
Понякога болестите на цивилизацията произтичат от твърде успешна сублимация.
Масите са пазители на несублимирано наслаждение в една хтоническа екзистенция на неекзистенция. В един атемпорален дискурс, където парадоксално всичко е временно и трябва да се консумира на мига.
Неолибералните биополитики ще им доставят и зрелището, и консумацията до степен на неразличимост между тях.
Картезианският момент е мит. Работническото cogito не съществува другояче, освен във формата на присвояването си от тези, които го отричат.
Въпреки структурните промени в капиталистическия макиаж от подчинение към съучастие на масите в споделена икономика, все още продължава да властва метафизичната стратегия на субекта в доминантното му позициониране.
Никога не концептуализирайте масите като субект – това им е противопоказно. Просто се старайте да разсейвате „отмъщението на обекта” чрез имуно-терапията на сменящи се управления и власти.
Властта е това, което охранява празното място на властта, както масите охраняват празното си безсубектно сърце.
Социалната връзка е фетишистка илюзия.
Лисиците на Макиавели винаги са го надушвали по безпогрешен начин.
След Бодрияр ще се заговори по-софистицирано за „общност без общност”, какъвто е прочутият израз на Нанси.
Конвенциалното разбиране за общност е за нещо, което работи, което работи съвместно.
Сега ще контрират това с непреводимия термин désoeuvrement, неработещото и неопериращото като проспект за общност, която винаги предстои.
Не работят наследствените връзки и афилиации, чувството за принадлежност, колективизмите, идентичностните белези, тотализиращите понятия.
Едно креативно правене от деактивираното неправене – твърде френско, нали? Но неволята, която неизменно подгонва българина, не е ли същото бездеятелно ядро на всяка дейност?

Както най-важните технологии днес са алгоритми на изчезване, така масите са призрачно втъкани в пърформанса на естествения си подбор като друго изкуство на изчезване и омитане без следи.
Каквито и да сме, нищо не може да ни бутне и провали – това е самомнението на текучествените маси.
Може да бъде сринато само това, което иска да падне.
Но за масите е недостъпно желанието за самосрив. Нихилистичната воля да пожелаеш нищото им е напълно чужда. Те са абонирани за хиперконформизъм, оборудван от конфликтни поетики и хетерогенни наративи.
Това е тяхната обективност, отмъщението им на обект.
Как масите отговарят на невъзможната претенция – бъди автономен, познай себе си, бъди отговорен?
Като децата. Те са безгрижните деца на небитието.
Кажеш ли им да са послушни, те съчиняват всички практики на непослушание.
Кажеш ли им – сега ти решаваш за себе си – изведнъж изпадат в пасивност, меланхолично униние, инфантилизъм, идиотизъм.
Масите в несубективна акция, която не търси признанието на другия, мелодрамата на другостта, а попива всичко и го отразява във всички посоки като кристал.
Безотговорна маса, самозаинтригувана и разсеяна. Тя иска само спектакъл, както някога народът не е искал нищо друго, освен народен съд.
Но сега съдът е най-големият спектакъл.
Масата предава вярата в своята собствена истина и в истината на другия. Тя е носител на несъзнаваната истина за липса на каквато и да била истина.
Тази фатална стратегия е скалата, в която се разбива вълната на ресентимента, който сякаш се моли да бъде спасен от самия себе си.
Един самоподдържащ се цикъл на интериоризирана вина, който рекрутира индивидите като отговорни морални субекти, липсва. Масите са виновни без вина. Невинни без невинност. Волеви конвектори на неволята.
Тук ли е моментът да говорим за плебейското без плебеи от попътната забележка на Фуко? Плебейското е дифрактирано и размесено навсякъде и във всичко.
Плебсът също не е социологическа реалност. Има само определено плебейско качество или плебейски аспект във всички тела, души, индивиди, пролетариат, буржоазия, навсякъде в разнообразие на форми и екстензии, енергии и несводимости.
Плебейското като шопската твърдоглавост извън закона и властовите отношения, плебейското като техен циничен лимит, ъндърграунд, дезангажиране. Да става каквото ще, таковал съм им макята.
Плебейското е магическият кристал на масите, лайбницианска анти-монада, картезианско анти-cogito.
И все пак масите преди всичко са обект на експлоатация и самоексплоатация. Колкото и да е уязвено от плебейската си сянка, работническото cogito е факт.
Превръщайки се в певец на плебейската опърничавост като съпротива срещу всички опити за еманципация, борба и протести за справедливост и социално равенство, Бодрияр, каквито са подозренията, изпада в капана на философската си плебейщина.
Вярно, че интелектуалните дискурси се оплитат в друг капан на пасторална парадигма на социалното, в спинозистки утопични проекти за социализиране на капитала.
Плебейското анимира масите в сянката на тяхната социализация, но дали е твърдата скала и кристал на обречен шопски хтонизъм вероятно е само едностранчива метафора.
Като антидот могат да се посочат Антонио Негри и италианските автономисти като теоретици на сингуляризираните множества в композирането им в полето на общото, на работнически движения и протести, които само временно изглеждат обезсилени.
Или пък безкомпромисният застъпник на работничеството Ален Бадиу, една интелектуална фигура от най-висок мащаб.
Негри си представя нещата другояче – в машинното обкръжение на капитала изниква комунистическият субект на множествата-multitudes, преодолели закона за стойността и произвеждащи с работа своята сингулярност като материално потвърждение на еманципиране.
На тази възможност за комунизъм като трансверсална организация на свободни индивиди, технологически обезпечена съобразно научния прогрес, не друг, а самият Дельоз е реагирал с потресен тремор.
Новите механизми, технологии и аранжименти на машинни асемблажи, имплицирани от неговата философия, съпътстват не толкова комунистическо бъдеще, колкото напредналите режими на контрол.
Това, което Дейвид Харви нарича натрупване чрез лишаване от собственост (accumulation by dispossession), означава не толкова генериране на нови богатства, колкото овладяване на съществуваща собственост и пари, предимно от публичния сектор, чрез легални и криминални средства в ситуации, където легалността е размита и неясна.
Натрупването чрез лишаване означава субективна деституция на почти всички обществени прослойки и на по-голяма част от хората.
Харви има предвид неолибералния режим и неолибералната контрареволюция, осъществени на Запад в края на 70-те.
Но не разчитаме ли същите характеристики в българската ситуация от самото начало на демократични промени? Прословутите заграбвания и грабежи, заграждания и смяна на собственост, сенчести олигарси с публични средства, примитивни заменки, изобретателни мошеничества от всякакъв вид, симулация на социално слабите и нежелание да се сключи договор с капитала, ограбване на социалната рента и на евро-пари, грантовете на неправителствените организации с манипулативна цел…
Мълчанието и пасивността на масите все още се смятат за алиениращ ефект на циничната и умъртвяваща система на симулация и дезинформация, на които е възможно и може да се даде истински отговор и символна съпротива.
Бодрияр, напротив, е разбирал тази инертна пасивност и индифирентност на масите като стратегия на съблазняване и символно предизвикателство.
„Ние нямаме претенции” – и тъкмо с този бартълбиански жест ще зачеркнем вашите подмолни идеологически намерения за невидимото ни заробване.
Но и обратното е вярно – ние ще ви служим като не ви служим.
Когато няма алтернатива и никакъв потенциал за реализиране, способността за реверсивност и контингентни обрати се поема от самата система.
Политическата система днес се гради на откровена симулация и преиграване. Политическата воля за репрезентация е изоставена като утопия на платената прослойка от самопровъзгласили се възпитатели и нелегитимни бащи на нацията, които в подсъзнанието си продължават да ни третират като плебс и негоден материал.
Тогава не е ли съблазняваща стратегия да им се каже: Хайде, ние сме този извечен плебс на земята. Опитайте се да ни третирате и манипулирате, за да се провалите за кой ли път!
Само че в симулацията на провалите си политическите върхушки изпробват не по-малко изобретателни и съблазнителни стратегии на биовласт, наложено консуматорство, привлекателен мениджмънт и т. н.
Те всъщност отдавна са част от глобалното шарлатанство на либералния свят. Всичките им интелигентни усилия са вложени в корупция и кражби, във възпроизводство на клептокрация.
На тяхното самозабравяне какво друго може да се противопостави в крайна сметка, освен теорията за иманентна справедливост – все някога ще се провалят и издънят, ще дойде видовден.
И това също е част от плебейската реверсивност на системата, на всяка една система.
Плебейска контрареволюция на бившата номенклатура, която дублираше демократичните преобразувания от самото начало. Плебейска в буквалния смисъл, когато прехвърляха пари и активи на шофьорите и секретарките си, на роднини и близки.
И защо не ги спряхте? – беше попитал цинично един генерал.
Милионите, които не спряха малцина. Масите – абсолютно индиферентен обект.

Масите, нарочени за суверен, фактически са заети със суверенно експулсиране на своята отговорност, с преобръщането си в непроницаем обект и в още по-непроницаемо отмъщение на обекта.
Масите отиграват символното убийство на политическата класа, политическата класа регенерира своя Франкенщайн.
Безсилието на клептоманите да станат капиталисти е строго пропорционално на безсилието на низшите прослойки да влязат в реални капиталистически отношения.
Това е двойният блокаж, double bind, в който сме заклещени
Едните разсипват банки и активи, за да консолидират капиталите си, другите трупат банки на гняв или холестерол.
Работниците мечтаят да се отвържат от хватката на капитала, капиталистите мечтаят еманципиране от труда, като го заместят с машини.
Както бившият номенклатурчик не е способен да стане капиталист, така бившият тоталитарен работник е неспособен да се превърне в постфордистки работник.
Срещата между две неизкласили класи е фатално разминаване.
И какво друго им остава освен да приложат атавистични фатални стратегии?
Не заслужават да им правим капитализъм.
Не заслужават да им работим тук и затова си вдигаме парцалите.
След като няма нито индустриална база, нито масов потребителски пазар, актуализираната схема на Троцки за комбинирано и неравно развитие на капиталистически отношения отново е в сила.
Дори пейзажът тук е като руския – потьомкиновски магистрали и обезлюдяващи селища покрай тях.
Инвестициите на Европейския съюз дойдоха като манна небесна за травеститската номенклатура, под най-неуязвимата и атрактивна форма на чисти пари.
Държавната бюрокрация, която ги дистрибутира, получи своя върхов момент на оргазъм, пълна реализация на бюрократична утопия.
Някога доктор Желев бе написал за златното време, което настъпва за българската интелигенция.

То дойде, но за българската клептокрация.

Изгубила външна суверенност, държавата консолидира в себе си остатъчните ресурси на насилие, за да се стовари с цялата си мощ върху стопяващото се население.

Един бивш шеф описа ситуацията в туристическия бранш така – има една мутренска част и една част на постмодерен феодализъм.
Васалната държава като дистрибутор на европейските пари е спойката между тях, бюрократичен конвектор.
Този маниер на налагане на напредничав спекулативен капитализъм в по-малко развити региони създава условия, които Троцки опитваше да теоретизира със закона на комбинирано развитие – очертаване на отделни стъпки, амалгама на архаични с по-съвременни форми.
Ускорено строителство на пътища и забавено равитие на капиталистически класови отношения, особено в аграрната област.
Чуждият капитал създаде противоречията и колизиите на различни социално-исторически структури и опити, внасяйки светкавично нови икономически отношения в една застояла и непроменлива среда, като тласка хората от глухата провинция към големите или чужди градове с периодичен трансфер на популации по целия свят.

Стратегическото усвояване на българската неразвитост и несимултанност от страна на западния капитал има за ефект концентрираща се власт вътре в клептократската държава, докато същевременно Брюксел отслабва нейния авторитет да управлява, нейната суверенност.
Колаборацията на една локална слаба държава с чуждия капитал и европейските инвестиции се оказа причина и следствие за слабостта на местната капиталистическа класа. Тази класа е пихтиеста и в зачатък, в същото състояние както несформиращото се гражданско общество.
И тогава държавата наистина се превръща в конвектор на мафиотско брожение.
Те наистина нямат друга цел, освен да управляват, като крадат, и да крадат, като управляват, в един порочен кръг на реверсивност.
Интелигенцията като една същностно паразитна фракция, клъстер, струпване, лишена от автономна значимост в социалното производство, малочислена и икономически зависима, неохотно или яростно осъзнава своето безсилие и търси масивна социална опора, на която да се облегне.
Кой ще предложи поддръжката си? Държавата, фондации, дружества, спонсори и благодетели паразитират върху паразитната интелигентска прослойка, както и обратното. Паразити паразитстват паразити.
Друга интелигентска група започва да присвоява назадничави, обсолетни или архаични теми, жанрове, наративни средства и слогани като средства за артикулиране на своята перспектива и фрустрация с местните условия. Такъв отговор не може да им се даде от актуалната ситуация, като се има предвид структурното подчинение на капиталистическо развитие, зададено отдалече, от Европейския съюз.
Назадничав месианизъм, който рови в архива на Възраждането и други архаични форми, противопоставяйки това на нереализиралата се буржоазна класа.
Фасадна поддръжка на българския дух като претекст за провинциална безметежност.
В този процес на фолк-рециклиране може да се открои специфично културно измерение на комбинираното неравно политическо развитие, случващо се като налагане на форми, жанрове, медии, практики, въведени от напредничавите глобални културни пазари, върху възкресените назадничави локални и традиционни съдържания.
Употребата на преработени културни елементи от фрустрираната прослойка, която желае напредничава агентура, но е държана в регионално подчинение, може да се онагледи от вариативност на форми, от промоцията на национална имагинерност и възстановяване на диалектни езици до фасцинация с фолклор и примеси на предмодерни форми с модерни значения
Така се стига до мазалото на чалгата и шоу-спектакли от типа Слави Трифонов. Потискащо е да наблюдаваш как юпита, префасонирани в западен маниер, млади служители и чиновници, white-collar workers отиват да се разчувстват на Йованке. Да разпуснат, какъвто е жаргонът им.
Едно имагинерно връщане чрез преработена фантазия за далечно минало през опцията за настояща катастрофа.
Съживленчеството на архаични елементи не е отклик на реални социални условия, на комунална собственост и етос, а отговор на икономическата криза и объркани социални отношения.
Тази ситуация Блох нарича „едновременност на неедновременното” като ефект на посткомунистическо комбинирано и неравно развитие.
Фредрик Джеймисън пише: Трябва да се гледа на модернизма като на уникално кореспондиращ с неравния момент на социално развитие или това, което Ернст Блох нарича simultaneity of the nonsimultaneous,” the “synchronicity of the nonsynchronous” (Gleichzeitigkeit des Ungleichzeitigen).
Тоест, ко-екзистенция на реалности от радикално различни моменти на историята.
Културна критика на модерната капиталистическа цивилизация в името на предмодерни стойности – това вече се е случвало при революционния Романтизъм и дори при психоаналитическото учение на Фройд, който ревитализира едиповските митове.
Целта не е връщане към миналото, а detour през миналото по пътя към нови утопични фигури.
Осъвременяване на несъвременното като ефект на посткомунистическо комбинирано и неравно развитие, оргиастично желание за подчинение, за магическа бюрократична екзистенция под нечие покровителство. Търсене на минали етапи на съзнание, омраза към разума, изпадане във фолк-хтонизъм.
България днес е класическа държава на шизо-темпорално смесване, несимултанност, несинхронност.
Обективна неедновременност – слабо индустриализирани работници се сблъскват с нови технологии.
Субективна неедновременност или несимултанност, когато средните слоеве са неспособни да придобият това, което същите класи на Запад, middle stratum, го могат.
Всичко това поради комбинираното и неравно развитие на късния капитализъм.

Едните със защитено бъдеще в сегашното, защитена техно-благословия за юпита, които още Дельоз осмиваше.
Другите – с култура на натрупана атавистична ярост.

Край на историческата хомогенност и стадиен детерминизъм. Несинхронност, bad timing и ресентимент, който реверсира в amor fati.
Скоростта, бруталността, интензивността и подавляващата власт на индустриализация и модернизация драстично променят източноевропейските общества, техните политически системи и йерархия на стойности.
Историята е къща, където има повече стълби, отколкото помещения – това е причина да признаем мулти-темпорална и мулти-пространствена диалектика, способна да закопчае вариативност от всевъзможни резултати и изходи, тъй като капиталистическата история няма закони или предопределени лица, пише Блох.
Колективните отговори на логистиката на капитала може да приемат различни форми, които са контингентни спрямо организацията на различните класи във вариращи времена и места.
Но българската грамотност е примитивна и еднозначна, на тролско равнище, както по всичко личи. Упражненията в безобразно постколониално писане са по-скоро самоанализ на истерични симптоми. На словесен боклук, където истината и езикът са несъвместими. И където плебейските писари не са вписани нито като субекти, нито като обекти: pulp-fiction, боклук, криминале.
Политическата култура дори не е на равнището на гърци или сърби.
Култура, която демонстративно се е отказала да се сравнява с други култури, изобщо не е култура, а фантомен опортюнизъм.
Неспособността за истински революции, културни авангарди, младежки контра-култури допринасят за превръщането ни в класическа държава на неедновременност, на постколониален нарцисизъм и посткомунистическа параноя.
Тези атавистични и плебейски обрати се дължат на това, че България е структурно зависима от други по-могъщи сили, на които дори не е помислено някакво противодействие, освен нихилистично отрицание от най-долна проба.
Поставете българските капиталисти до Илън Мъск. Каква капиталистическа реалност имат тези капиталисти? Никаква.
Политици, криминални босове, патриотари, псевдо-интелектуалци и всякаква паплач се угояват с крадени европейски пари, докато пледират за национално достойнство и суверенни изяви. И това е плебейското подшиване на българския профил пар екселанс.
Поне да бяха заковали процента на кражба – двойно, но не и петорно.
Ще се намери ли кой да ги спре?
Масите са безучастни като хор на гръцка трагедия.
Те са безсъбитийни, конфигурация на prevent-event в термините на Ларуел.
В абстиненцията си на спящи гиганти ги облъчват единствено вълните на космическо унижение.
Останалото е шутовщината на Ноеви ковчези.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Златомир Златанов – По повод случая Кръстева

by New Social PoetryNo Comments

 

Опитвам се да си спомня италианския вариант на изречението „Какво иска жената”.
Какво иска Юлия Кръстева? След като самата е заявила, че желанието винаги е перверзно. Добре, нека да й обещаем всичко, каквото иска. Тя иска да излезе чиста от една abject-ситуация? Чиста, макар Дерида да казва, че никой не е невинен, а какво мисли Дерида за Юлия ще го спестим.
Тя никога не е имала нищо общо с тоталитаризма, освен епизодични биографизми, нищо общо с чувствителните селяни, с гадните болници, уморили баща й. Ние обаче имаме – цялата гадост, болните панкреаси, мъртви родители и т. н.
Кръстева ни превъзхожда, макар дори да не сме неин адресат, щом обяснява какво значи кръст на славянски или може би Ставрогин на руски, по-скоро гръцки. Това е факт, тя ползва руско наследство и нищо българско в своите книги. Оттам и обвиненията във високомерие, според мен несправедливи.
Поне някои от нас сме преживели същото – антиедиповска смяна на бащи, потекло, криза на наследяване – никой не иска да е българин.
Всички искаме да сме Запад – тази проклета дума кой ли я съчини, както се пита Ален Бадиу, доколкото може да му се вярва.
Кръстева осъществи Запада, тя е западен човек, това е безспорно. Доколкото знам, само Жижек има това самочувствие на двеста километра оттук да се нарече така. Дори си спомням клипчето в Ютюб, където той говори, но камерата дава само язвително трептящото ъгълче на устната на една жена, която го слуша – коя е тя може да се провери.
Просто е неудобно да се каже името Кръстева, тя е аналитик, шринк, единствената българка-слушателка на лекциите на Лакан.
Но какво казва той в началото на всяка лекция – единственото, на което искам да ви науча, е да не гледате сериозно на себе си.
Уви, Юлия не е послушала своя ментор – тя гледа сериозно на себе си.
Тя е докосната от случая Юлия Кръстева, но не и травмирана. Разбира се, няма как, травмата е изначална и по правило пропусната, тоест съчинена. Тази имагинерна сервилност в момента на огледалото, когато корпс морсел – пак френски израз – получава гещалт под нечий неподозиран надзор.
Изводът – всички сме неумишлени агенти на системата, която и да е.
Ние не вярваме на комичния случай с нейното досие – ченгета, които пият сливова, гадни служители на посолство и т. н.
И това, че е лепнала да „живее народната власт” на една пощенска картичка, наистина го приемаме за подигравка от нейна страна.
Наистина.
Разбира се, това което пиша, може да се приеме за иронична свръхидентификация. Как да се бориш с лъжата, освен като я обърнеш против самата нея, да акцентираш силата на фалшивото и т. н. Но дори и да не беше това, стилът винаги е предразсъдък, мъжки при това.
Тоест, всяка чувствителност е ефект на фалическо писмо, патриархално-цинично и анти-феминистко.
Но нали залогът на писането при Юлия Кръстева е бил точно в това – да промени нещата, мъжкия свят, изобщо света, западен, източен.
И сигурно е успяла, не само защото е в класацията на първите сто.
Само че не и тук, в нашето подценено subaltern класиране, относно нейното разясняване на случая Юлия Кръстева.
Моето обяснение е просто. Всяка държава създава своята диаспора. При гърците дори е било обратно – полисната диаспора създава същинския полис в метрополията. Субститутът е оригинал, какво по-деридианско от това.
Юлия Кръстева е била в диаспората още от крехките си години, била е вълнуващият пример на несъществуващата българска диаспора, на която не е успяла да придаде политическото й значение. Което би могло да послужи като упование за чувствителните селяни. Не само не го е направила, но не й е минавало дори през ум, както личи по всичко. Как така ще служи за аван-пост на една abject родина? Работила е за западния си рейтинг и за нищо друго.
Нито за миг не й е минало през ум да деконструира проклетата дума Запад, а направо се е бетонирала в нея, нищо че се изкарва бордер-лайн феномен.
И явно внимателно е следила такива като Жижек и компания в техните напъни за западняшко асоцииране – клипчето в Ютюб все още е актуално.
Приветстваме те, Юлия, в своята безнадеждност, в своето невъзприемане на сериозно.
Само че защо ти си толкова сериозна остава непонятно, предвид не нас, а ментора Лакан.
Какво иска жената ли, която и да е жена? Пред нас се изправя един мрачен континент. Феминистка диаспора може би? Или интрузивната събитийност на джендър-трабълс, както по всичко личи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Манифест нової соцiальної поезiї

by New Social PoetryNo Comments

 

1. Поезія, яку ми створуємо, є політичною в найвищому значенні, однозначно розрізняючи друга та ворога. В момент нашого становлення як група поетів наші чіткі і непереборні вороги є: (а) лайфстайл література у всіх її варіантах; б) література, яка паразитує на університетській інфраструктурі; і (в) комерційно орієнтовані спроби гібридного інцесту між пунктами а і б.

1.1. Під „лайфстайл-літературою“ ми маємо на увазі контрольований механізмами попиту і пропозиції продукт, в якому автор з більшим чи меншим ступенем усвідомленості прагне задовольнити потреби створені „культурою самого себе“, орієнтованої на споживача, іншими словами, – міраж в пустелі, що ми можемо „зробити“ своє я з споживчих товарів та послуг. Авторський аспект у таких продуктах виявляється опосередкований і скорочений через очікування, чиє здійснення передбачає відмову від естетичної, а часто і від етичної автономності створенного суб’єкта. У цьому сенсі лайфстайл-літературу можна розглядати як коммерсіальний еквівалент постмодерної концепції „смерті автора“, в якій цей тип літератури зустрічається і сором’язливо співіснує з „високим“ (університетським) постмодернізмом.

1.2. Двом партнерам: з одного боку, лайфстайл-літературі, а з іншого, академічному постмодернізму, є через що соромитися не тільки один перед одним, але і перед читачами. Проте, в більш делікатній позиції, находиться література натхненна постмодернізмом, яка паразитує на університетській інфраструктурі. Незважаючи на теоретичне алібі про рівність «високого» і «низькиго», найвищий партнер пари не може позбутися залишків нечистої совісті, особливо коли потрібно покладатися на виступи лівих, акі в актуальні в академії на Заході. Зрештою, – навіть якщо риторика залишаються лівою -, найбільш теоретичний партнер звертається до легітимації, характерної для неоліберального ринку, для оцінки лайвстайл продуктів : «найпопулярніший болгарський письменник», «найпопулярніший болгарський письменник за кордоном», та інших комерційних рейтингів успіху. Окреме питання полягає в тому, наскільки цей успіх є справді комерційним або базується на звичайному для болгарського суспільства олігархічному дотриманні приватних інтересів та приватизованих державних ресурсів.

1.3. Під «літературою, що паразитує університетську інфраструктуру», незважаючи на нюанс кольорової коннотації поняття «паразитичний», ми розуміємо, перш за все (і не принизливо) соціокультурний факт економічної необхідності письменника залежати від заробітних плат за його роботу як викладач (або докторських стипендій), які незважаючи на їхній низький рівень, все ще відносно стабільні, що не передбачає де-факто 8-годинний робочий день. Якщо ви не готові на практиці для того, щоб продавати свої твори і самого себе в якості письменника, університетська робота є законним і гідним вибором для письменика. Неприйнятний паразитичний аспект перешкоджає і перекриває ситуацію, коли університетська інфраструктура (вільне розпорядження приміщеннями, доступ до засобів масової інформації та компетентних журі через академічні кваліфікації і звання, зрештою, набір аудиторії студентів, яким ви часто викладаєте лекції та у яких навіть може ще не пріймали іспити). використовується для викривлення конкурентного літературного середовища на користь викладачів університетів, акі виникають одночасно з поетами.

1.4. Настав час зіткнутися з тим, що є, мабуть, найважливішим питанням, яке виникає перед визначенням політичного питання яким є відмінність між другом та ворогом. Питання на мільйон доларів: чому нам потрібно мати ворогів? Відповідь проста, мабуть, надзвичайно проста: десятирічний мирний перехід у літературі з кінця 1990-х рр. перетворив відмінності «друг-ворог» у важливий акт відновлення продуктивної напруженості в літературній сфері. Руйнування політичної системи, розпочатої Симеоном II, має власний еквівалент у літературній системі: перетворення радикального та політичного потенціалу постмодернізму 90-х років в кар’єрно-орієнтований, деполітизований корпоративний ресурс, придатний для м’якої взаємодії з лайвстайл літературою з метою досягнення комерційно оптимальних гібридів. Повертаючись до радикальної політизації у літературній сфері, ми відкрито заявляємо нашими ворогами деполітизовану постмодерністську / неоавангардну академічну корпоративну лайвстайл літературу та їх комерційно-оптимізованих гібридів.

1.5. Наскільки ми живемо в рамках культури віктимізації, ми знаємо, що статус-кво мирного переходу в літературі, яку ми оголошуємо нашим ворогом, не втратить можливість назвати себе нашою «жертвою». Це не буде ні першим ні останнім разом, коли багаті та символічні багаті та могутні приймають маску жертви. Насправді вся культура мирного переходу побудована старими соціалістичними елітами базується на блокуванні кожної спроби вираження свободи через ляку тим, що будуть «жертви». Ми знаємо, що вони брешуть і що захищаючи привілеї, боячись за них, вони приймають маску жертви. Ми підтверджуємо, що за маскою «жертви» ховається статус-кво мирного переходу в літературі, група нерозбірливості лайвстайла та академії – наш ворог.

2. Нова соціальна поезія, народження якої ми оголошуємо в цьому маніфесті, насамперед, є поезією відновленої фігури автора – реабілітованого після лайвстайлно-академічного споживання його «смерті». Зарозуміла комерціалізація концепції Роланда-Барта – є де-факто підписання її смертного вироку. Комерційно оптимізовані гібриди між лаійвстайл літераторую і літературою «високого» академічного постмодернізму практично незворотно вбили та поховали революційно-анархічний потенціал ідеї «смерті автора». У цій ситуації ми заявляємо про воскресіння автора як останнього гаранта можливості для етичних дій, тобто для свободи. Фільм обертається перед нашими очима, в якому теоретичні штовхання в плачі автора в літературній сфері мало алібі для позиціонування його продуктів в помаранчевому прилавці влади у вигляді засобів масової інформації, присяжних, грантів, перекладів, державних нагородів. Цей автор дійсно мертвий і він вже смердить. Хай живе автор як остаточна гарантія свободи!

2.1. Відновлення фігури автора як суб’єкт який може нести відповідальність етичного плану спрямовану на серці темряви режиму мирного переходу: немає правди – ерго акт «робити» в літературній і науковій кар’єрі академічна, історія літератури написана самими нами, доки ми створюємо літературу, ми граємо матч і, водночас, сигналізуємо пенальті в ньому. Якщо в 90х релятивизация поняття істини була в ігровому режимі, таким чином, підриваючи догматичну «істину» ідеології старого режиму, в 2010 році цей лайвстайл-акадамічний релятивізм набув реально-політичні і реально-економічні розміри корпоративної приватизації суспільного літературного ресурсу. У цій ситуації, ми за літературу істини, яка є загальним терміном нашого розуміння нової соціальної поезії. Засновники гри закінчили її самі з їх академічною істиною апаратника та лайвстайл ікон. Нова соціальна поезія як література істини, нашою волею є повернути свободу літературі від апаратних академічних ігр та лайвстайлно-комерційного траура / комерційної забави до смерті.

2.2. Поезія 90х  в пікових досягнення, в своїх найбільших досягненях, пов’язаних з іменами Ані Ілков і Златомір Златанов ніколи не відмовилялася від естетики піднесеного, як передачою між літературними і політичними умовами в недобудованому поекті модернізма. Академічний постмодернізм, який посилається на ці поети, як їх вчителі, особливо засвоює дискурсивну гру та ігри з постструктуралістским жаргоном, залишаючи по заду свою потужну естетику піднесеного, чия кінцева екзистенціальна ставка ставка є  на політичне. Симптом є дрейфом, який збільшується з прогресом мирного переходу в 2010 році від тепла до естетики піднесених до відверто комерційним обіймам естетики краси. З найуспішнішим гібридом між академічним постмодернізмом і лайвстайл літературою естетика краси стає комерційною неодмінною умовою, пропонуючи і політико-реальний рецепт «протестуюча людина прекрасна» – безпосередньо введений в PR-кампанії Міністерства внутрішніх справ Болгарії проти протестів влітку 2013р. Нова соціальна поезія категорично і в переважній більшості має естетику піднесеного як засіб повернення політичного радикалізму до літератури та суспільства , деморалізованого естетизуванням політичного у рамках комерційної гібридизації академічного постмодернізму та лайвстайл літератури.

2.3. Естетика піднесеного є світським лейтенантом богослов’я в суспільно-історичному контексті (комп’ютерної технології, біотехнології і т.д.) видалення контексту трансцендентності і безповоротного розмежування сфер цінностей в рамках цивілізації. Свобода, яку ми хочемо повернути до літератури немислима без безкомпромісної вимоги автономності поезії по відношенню до ідеології ринку, уряду і науки. Але цієї автономії недостатньо для реалізації умов, до яких ми прагнемо, щоб запанувала свобода. І реабілітація автора в якості етичного суб’єкта як і концепція літератури істини немислима без трансцендентних основаннь. Ми бачили на власні очі літніх людей де веде грайливе припинення суб’єкта і істини, в кінцевому підсумку фундамент може бути тільки трансцендентальним – безпосередньо в обкладинці гри в академії та комерції. Без етичного (відповідального) суб’єкта та істини, чиї кінцеві підстави є трансцендентними, немає соціальної справедливості. Без гніву справедливості немає поезії.

Переклад з болгарської на українську мову: Аліна Врабій

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Александър Блок – Кой погуби Революциятя? (Из „Бележниците“)

by New Social PoetryNo Comments

 

26 септември 1901

Когато родното се сблъсква във вековете, винаги се случва мистическото. Така Пушкин се сблъска с Петър*. Щом се заеме с Петър – веднага зазвучава тайното. (…) „Тук има тайна“**, защото истинно родното се засреща във вековете и като засрещнали се облаци, поражда мълния. Има други светове.

* Петър I (1672-1725) (б. пр.).
** В. Соловьов, „На паметта на А. А. Фет“.

 

19 май 1906 [Шахматово*]

В първия кръг на Дантевия ад няма болка, а само скръб [тоска]. И това се смята за „милост на небето“. А ние търсим болката, за да избегнем скуката [тоски]. Освен това скръбта при Данте е светла, „въздухът е тих и ням“ – какво по-ужасно за нас?

* Наследственото имение на Блок (б. пр.).

 

18 март 1908

Кинематографът е забрава, изкуството – напомняне.

 

11 декември 1908

Гневната зрялост още дълго има да я чакаме.

 

29 юни 1909, вечерта  [Бад Наухайм*]

…Музиката е най-съвършеното изкуство поради това, че тя в най-висша степен изразява и отразява замисъла на Архитекта. […] В музиката няма „настояще“, тя най-ясно доказва, че настоящето е само условен термин за определяне на границата (несъществуваща, фиктивна) между миналото и бъдещето. […] Музиката сътворява света. […] Музиката предшества всичко, което обуславя.

* Немски курорт (б. пр.).

 

8 юли 1909, преди да падне нощта, в пристройката

Руската революция* приключи. Без остатък изгоряха всички главни или чашите на човешките сърца се разплискаха и виното пак се разтвори в цялата природа – и отново ще мъчи хората, които го проляха, с неизповедимото. Цялата природа отново се омагьоса, веднага след като се разомагьосаха хората.

* Първата руска революция от 1905-1907 г. (б. пр.).

 

[Първата половина на август] 1909

Културата трябва да се обича така, че гибелта й да не е страшна […].

 

[Ноември-декември] 1910

Аз съм се родил през Средните векове. Затова Възраждането за мен е червено, страшно.

 

21 февруари 1914

Защо обаче те ме обичат? Заради миналото и настоящето, опасявам се, че не е заради бъдещето, не заради това, което искам.

 

13 април 1914

Вечерта тревожност. Кинематограф. Нашите улици. Вятър.

 

24 април 1914

Разхождаме се тихо в топлата, влажна мъгла.

 

14 май 1914

Страстна бездна и над нея се носят откъслечни мисли за бъдещето – дух божий. – Вечерта заваля дъжд.

 

25 юни 1914

Слънцето и луната – еднакво червени кълба.

 

3 ноември 1914

За да разплетеш нещата, трябва да затихнеш.

 

22 март 1915

Страстите могат да променят човека – даже мозъка, качеството на темперамента, всичко.

 

10 ноември 1915

Подивяване – това е думата…
И тъй, подивяване.
Черна, непрогледна киша по улиците. Лампите – през две. Качват пиян войник на файтон (ще го обесят?). Озлобени лица на „обикновените хора“… бродят в цивилно и униформа. Тяхното царство. Те, „унизените и оскърбените“ – тайно тържествуват. […]  Младите са самодоволни, „аполитични“ – просташки и вулгарно.

 

14 февруари 1916

Нашето време е време, когато това, за което мечтаеш като за идеал, трябва да се въплъщава сега. Школа на стремителността.

 

6 март 1916

Днес най-сетне разбрах ясно, че отличителното свойство на тази война е, че е невелика (невисока). Тя е просто огромна фабрика на пълен ход и в това е съдбовният й смисъл. […] Предметът на възхищение е извън пределите на тази война, а предметът на негодуване седи зад параван, няма лице, затова шамарът остава неударен.

 

25 март 1916

Тези дни си мислех, че не е необходимо да пиша стихове, защото прекалено умея да го правя. Трябва тепърва да се изменя (или – наоколо да се измени), за да получа отново възможността да преодолявам материала.

 

28 юни 1916

С „литературата“ нямам връзка и се гордея с това.

 

14 април 1917 [Москва]

Среща с Люба в революционния* Петербург. […] Нямам ясен поглед върху случващото се, при положение, че по воля на съдбата съм направен свидетел на велика епоха. По воля на съдбата (не със собствената слаба сила) аз съм художник, т.е. свидетел. Нужен ли е художникът на демокрацията?

* Февруарската революция (8-16 март 1917 г.) (б. пр.).

 

18 април (1 май*) 1917

Да се пътува така, както аз сега пътувам – в първия ден на Интернационала, в годината на близкия глад, месец и половина след падането на самодържавието!

* По нов стил (б. пр.).

 

1 май 1917

…Ние (целият свят) страшно сме свикнали да лъжем. Нужно е нещо съвършено ново.

 

7 май 1917

Най-силно впечатление прави тронната зала*, макар че целият килим е съдран от стъпалата, а самият трон е махнат, защото войниците са искали да го счупят.

* В Зимния дворец в Санкт Петербург (б. пр.).

 

13 юли 1917 [Влакът на Приморската ж.п. линия за Озерки*]

Буржоа се нарича всеки, който е натрупал каквито и да е ценности, пък били те и духовни. Натрупването на духовни ценности предполага предхождащо натрупване на материални. Това е „произходът“ на догмàта, но въпросът за γενεσις-а, както това му е присъщо, бързо отпада и първата формула остава като догмат.
Този догмат възкръсва във всяка революция под влияние на напрегнатостта и изострянето на всички свойства на душата. Появата му ознаменува високият подем, излитането нагоре на дъската на люлката, когато тя още малко и ще се превърти над горната греда. Докато дъската не се е преобърнала, това е минута, увличаща духа. Ако се преобърне – това вече е гибел. Затова догматът за буржоата е един от най-крайните и страшни в революцията – нейната най-висока напрегнатост, когато тя е готова да погуби самата себе си.
Задачата на всяко временно правителство** е да удържа люлката от превъртане, да следи обаче размахът да не намалява […] и да води страната през цялото време по ръба на пропастта, като не й позволява нито да падне в пропастта, нито да отстъпи на безопасна и нестръмна пътека, където тя ще затъгува в пътя си и където Духът на Революцията ще отлети от нея.

* Курортно село в близост до Санкт Петербург (б. пр.).
** „Временно правителство“ е наименованието на правителството, управлявало Русия между Февруарската революция, последвана от абдикацията на Николай ІІ, и Октомврийския преврат (б. пр.).

 

1 януари 1918

Страшен студ, млада луна отдясно над Казанската катедрала. – Привечер тревога (нещо се подготвя)…

 

3 януари 1918

По улиците плакати – всички на улицата на 5 януари (на разстрел?) – Привечер – ураган (неизменен спътник на превратите). – Цялата вечер Есенин вкъщи.

 

4 януари 1918

Александрийският театър. „Бедността не е порок“* (1-во представление). Трябва да се ходи пеш – хлъзгаво, студено, тъмно, далече (стар съм). Няма трамваи.

* Пиеса от А. Н. Островски (б. пр.).

 

6 януари 1918

Интелигенция и революция* (χαλεπα ȋα χαλα**). – Привечер – циклон. – Слухове, че са разпръснали Учредителното събрание в 5 сутринта***. (То все пак се събра и избра за председател Чернов.) – Болшевиките отнеха на дебела старица, стояща на ъгъла, по-голямата част от вестниците.

* Заглавие на програмна статия, върху която Блок работи по това време (б. пр.).
** всичко прекрасно е трудно (гр.), χαλεπὰ τὰ χαλά – грешка в оригинала (б. пр.).
*** По разпореждане на Ленин сградата на Таврическия дворец е затворена след закриването на заседанието в 4:40 на 6 януари. Пред входа е поставен караул с картечници и две леки артилерийски оръдия (б. пр.).

 

7 януари 1918

„Vie de Jésus“*.

* „Животът на Исус“ (фр.) – книга на Ернест Ренан (б. пр.).

 

8 януари 1918

Целият ден – „Дванайсетте“*… Убити (в болницата) Шингарьов и Кокошкин**… Всички вестници освен болшевишките отново се отнемаха. – Слух за убийството на М. И. Терещенко…*** Мама е много потресена от смъртта на Шингарьов и Кокошкин. Предлага ми да не ходя при нея няколко дена. – През деня – разходка при затопляне на времето. Спокойно е в града. – Цялата вечер пиша. Завършена е статията „Интелигенция и революция“ […]. Тези дни, като лежах в тъмнината с отворени очи, чувах бучене, бучене – мислех си, че започва земетресение.

* На 8 януари Блок започва работата над поемата Дванайсетте (б. пр.).
** Членове на ЦК на партията на кадетите, убити от революционни моряци. Убийството им се смята за първия акт на Червения терор (б. пр.).
*** Меценат, собственик на издателството „Сирин“, министър на външните работи на Временното правителство (б. пр.).

 

10 януари 1918

Мама прати Евангелието, а Люба* с кърпа на глава замина с Анушка за Сосновка** – за провизии. – Двайсет години пиша стихове. […] Почти не дават хляб. Съветът на Народните Комисари осъжда саморазправите***…

* Съпругата на Блок, Любов Дмитриевна Менделеева, дъщеря на химика Дмитрий Менделеев (б. пр.).
** По това време предградие на Петроград (б. пр.).
*** Убийството на Шингарьов и Кокошкин, за което Блок споменава в предходната бележка (б. пр.).

 

11 януари 1918

…На Знаменския площад – мъгла, не се виждат уличните лампи, на две крачки не виждаш човек. В низините (на Офицерска) – синя, пълна луна.

 

13 януари 1918

При мама. Колко й е зле, какво да се направи? – Привечер тъга. Бродих, бродих… Затопляне, вятър.

 

14 януари 1918

Интервю за вестник „Ехо“ (по телефона): може ли интелигенцията да се споразумява с болшевиките… […]. В стаята е влажно. Бушува вятър (пак циклон?).

 

15 януари 1918

…„Дванайсетте“ ми не помръдват. Студено ми е. – Нима работата е в Луначарски* или дори в Ленин? Та това е „краят на историческия процес“.

* Анатолий Луначарски, първият нарком (народен комисар) на просвещението (б. пр.).

 

16 януари 1918

Вечерта при мама. Мокър сняг!

 

18 януари 1918

…Бехтерев*, Казаринов и аз смятаме, че трябва да се работи с болшевиките. – „Ужасът“ на нощния вестник и улица. Работниците сами за себе си работят как да е и крадат. И тази истина разбери.

* Владимир Михайлович Бехтерев (1857-1927) – психиатър, основоположник на рефлексологията (б. пр.).

 

19 януари 1918

Първият ми фейлетон в „Знаме на труда“*. От сутринта до 1 часа никой никъде не можеше да намери вестника. Работниците крадат от собствения си вестник, нощем играят карти. – Първите достоверни известия за революцията в Германия…

* Вестник на Левите есери, в който Блок публикува статията „Интелигенция и революция“ и поемата Дванайсетте (б. пр.).

 

22 януари 1918

Звъня Есенин, разказа за вчерашното „утро на Русия“ в Тенишевската зала. Гизети* и тълпата крещели по негов, на А. Бели** и мой адрес – „изменници“. Не подават ръка. Кадетите и Мережковски*** страшно ми се сърдят. Статията*** била „искрена“, но е „невъзможно“ да се прости“. – Господа, вие никога не сте познавали Русия и не сте я обичали! Истината боли.

* Александър Алексеевич Гизети – есер, литературовед (б. пр.).
** Андрей Бели (б. пр.).
*** Дмитрий Мережковски – поет, романист, религиозен философ и обществен деец. Той и съпругата му Зинаида Гипиус инициират бойкота срещу Блок след публикуването на статията „Интелигенция и революция“ и поемата Дванайсетте (б. пр.).
**** „Интелигенция и революция“ (б. пр.).

 

25 януари 1918

…Телефонно обаждане от Ал. Ник. Чеботаревская* (моят фейлетон** бил „бомба“, помагал съм на онези, на които не бива, „Сватбата на Фигаро“, френска революционна литература)… Размисли, размисли и планове – толкова много, че пречи да се заемеш с нещо стабилно. А би трябвало да пиша своето (Исус***).

* Александра Николаевна Чеботаревская, сестра на съпругата на Ф. Сологуб, една от „близките до душата“ на Блок, която се присъединява към бойкота срещу него след статията „Интелигенция и революция“ (б. пр.).
** Статията „Интелигенция и революция“ (б. пр.).
*** Неосъщественият проект „Животът на Исус“ (б. пр.).

 

28 януари 1918

„ДВАНАЙСЕТТЕ“.*

* На 28 януари Блок завършва поемата Дванайсетте, започната на 8.01.1918 (б. пр.).

 

29 януари 1918

Азия и Европа. Разбрах Faust. „Knurre nicht, Pudel“*. – Войната е прекратена, мир не е подписан**. – Страшен шум, нарастващ в мен и наоколо. Този шум е чувал Гогол (за да го заглуши – призивите му към семейния ред и православието). […] Днес аз съм гений… В редакцията на „Знаме на труда“ […]. Стихотворението „Скити“…

* „Не ръмжи, пуделе“ (нем.), фраза от Фауст на Й. В. Гьоте (б. пр.).
** Преговорите за сключване на сепаративен мир с Германия (Брест-Литовския мирен договор). Стихотворението „Скити“ е отклик на тези събития (б. пр.).

 

17 февруари 1918

Люба съчини стих: „Шоколад Миньон си плюскаше“* на мястото на унищожения от нея „Павета с роклята метеше“.

* Стих от поемата Дванайсетте, 5 строфа (б. пр.).

 

18 февруари 1918

Че Христос върви пред тях* е несъмнено. Не е там работата „дали те са достойни за него“, а е страшно това, че пак Той е с тях – и друго засега няма. А трябва Друго – ? – Измъчен съм от някого. Или раждам, или съм уморен.

*Визира се финалът на Дванайсетте: „Във венец от скреж от рози –/ Там отпред: Исус Христос.“ (превод Вл. Сабоурин) (б. пр.).

 

27 февруари 1918

Съседите продължават да съскат, да се стряскат и да шушнат слухове:. „Сутринта немски аероплан хвърляше прокламации: „Ние ще сме тук утре или в събота“. (Аз видях руски хидроплан.) „Луга е превзета, немците идат“. – „Ах, немците няма да дойдат?“ – „Значи ще колят буржоата?“ – Аз: „Или обратното“. – Той: „Как така?“ – Аз: „Като при Парижката комуна“. – Той: „Но това са били французи, а тук – един дявол знае кой“ (казва руски морски офицер). – Кишаво.

 

28 февруари 1918

Леля* е нещастна – пак е паднала в преспа, разсипала чантата, отнесена от трамвай. […] Отново – 10 години лъжа. А след това – старост, бездарност.

* Мария Андреевна Бекетова – сестра на майката на Блок, първият негов биограф (б. пр.).

 

3 март 1918

„Дванайсетте” в „Знаме на труда”. – Квартирният декрет*. Разговори за пренасянето на мама и разместванията… […]. „Отвратителният – социалистическо-еснафско-болшевишки рай” (казва Иванов-Разумник** по телефона)…

* 3 март 1918 г. е рожденият ден на съветския феномен „комуналка” („комунална квартира”) – принудителното нанасяне на квартиранти, „уплътняване”, насочено срещу неемигриралите притежателите на апартаменти (б. пр.).
** Псевдоним на Разумник Василевич Иванов (1878-1946) – завеждащ литературния отдел на лявоесеровския в. „Знаме на труда”, в който излизат статията „Интелигенция и революция” и поемата Дванайсетте (б. пр.).

 

9 март 1918

О. Д. Каменева (комисар на Театралния отдел) казала на Люба: „Стиховете на Александър Александрович („Дванайсетте“) са много талантливо, почти гениално изображение на действителността. Анатолий Василевич (Луначарски) щял да пише за тях, но не бива да се четат (на глас)*, защото в тях се възхвалява това, от което ние, старите социалисти, най-много се боим“. Марксистите са умни – може и да са прави. Но къде остава пак художникът и неговото безприютно дело?

* Съпругата на Блок е актриса и прави публични четения на поемата (б. пр.).

 

8 април 1918

…Р. В. Иванов… Чèте ми откъси от статията* си за мен (сравнява „Дванайсетте“ с „Медния конник“**)…

* Статията е препубликувана в книжното издание на поемата (б. пр.).
** Поема на Пушкин (б. пр.).

 

17 април 1918

Аз вече съм стар, и без друго ми е трудно да си изкарвам хляба. Не мога повече да слушам разговорите на умни и глупави, млади и стари – ще умра от глад. – Затихвам, затихвам…

 

21 април 1918

…Настъпва истински глад. В комисариата по просвещение продължават празните приказки. Брегът на Нева е задръстен от хора, а реката – с военни кораби, започвайки от дредноути и свършвайки с миноносци и подводници. По средата стои яхтата „Щандарт“. Магазините пращят от провизии и цветя, недостъпни като цена.

 

30 април 1918

Нито храна, нито пари…

 

1 май 1918

Сутринта в съпровод на военна музика маршируваха под образцов строй от времената на Николай ІІ* войници и моряци с акуратни червени кърпи…

* Последният руски император, разстрелян заедно със семейството си от болшевиките (б. пр.).

 

13 май 1918

Люба рецитира „Дванайсетте“. Отказаха да дойдат Пяст*, Ахматова и Сологуб**.

* Владимир Пяст – руски поет-символист, един от четиримата „истински приятели“ на Блок, който се присъединява към бойкота срещу него след публикуването на Дванайсетте (б. пр.).
** Виден представител на руския символизъм (б. пр.).

 

16 май 1918

…Лебедовата песен на революцията?

 

13 юни 1918

У нас е Р. В. Иванов. Разказа между другото, че Егоров, свещеникът на църквата Въведение Богородично*, е говорил в проповедта си след службата за „Наш път“** и „Дванайсетте“ (Христос е там, където не го чакат)…

* Введенская церковь (Храм Введения во Храм Пресвятой Богородицы) – църква в Санкт-Петербург, принадлежала по това време на обновленците. Разрушена през 1932 г. (б. пр.).
** Списание, в чийто първи брой излиза статията на Иванов-Разумник за Дванайсетте (б. пр.)

 

29 юни 1918

…Днес лош късмет – откраднаха ми парите от джоба и още нещо, за което не пиша. (Среща с Пяст, който „не подаде ръка“. След случилото се (вероятно) е заразно.)

 

7 юли 1918

Новина за убийството на Мирбах*… Цял ден стрелба в Петербург**. През нощта не пускаха трамваите през Троицкия мост. Обстрелване на Пажеския корпус***. Вечерната Красная газета. Аз съм подивял и окончателно не чувствам политиката.

* Вилхелм фон Мирбах – посланик на Германската империя в Русия, чието убийство от леви есери на 6 юни е провокация, целяща възобновяването на войната с Германия (б. пр.).
** Убийството на Мирбах е сигнал за въоръженото въстание на Левите есери срещу болшевиките. Смазването на въстанието маркира прехода към де факто еднопартийна система (б. пр.).
*** В Пажеския корпус се е разполагал щабът на Левите есери, подложен на артилерийски обстрел и щурмуван (б. пр.).

 

21 юли 1918

Печатът на смъртта се потвърждава. На село умират от глад по 1-2 човека на къща. Хляб няма от Великден. Не сеят (изяли са го). Червеноармейците казват, че наличното ще се дели (но няма почти нищо). Ядат вмирисано зеле и вмирисана риба. – Червеноармеецът, мутрата му, панталоните, семките. Но – все още ПО-ДОБРЕ от Шулман*.

* Съсед на Блок, олицетворавящ за него „стария свят“, „буржоазността“ (б. пр.).

 

5 август 1918

Всички буржоазни вестници са закрити. – Подреждане на стари писма.

 

10 септември 1918

…Дъжд. Не излизам от вкъщи (отчасти – нито ботуши, нито галоши).

 

7 ноември 1918

Празнуване на Октомврийската годишнина. Вечерта с Люба – на мистерията-буф на Маяковски в Музикалната драма* (към 6 през служебния вход). […] Празник. Вечерта – пресипналата и скръбна реч на Луначарски, Маяковски, много неща. Този ден няма да го забравя никога.

* Операта на Санкт-Петербург (б. пр.).

 

19 декември 1918

Уморително заседание. Крънкане за дърва за огрев… Толкова съм измъчен, че крещя на Люба. В „Починката“* на рецитала на Люба беше Луначарски.

*“Привал комедиантов“ (1916-1919) – артистично кабаре в Петербург, където съпругата на Блок прави рецитали на Дванайсетте (б. пр.).

 

20 декември 1918

Ужасът на студа. Плюскам – парите изтичат. Животът става чудовищен, уродлив, безсмислен. Навсякъде грабят. […] Дойде мама – гладна.

 

31 декември 1918

Липсват предмети от първа необходимост. Това, което има, е на откачена цена. – Студ. Минувачите мъкнат някакви чували. Почти пълен мрак. Някакъв старец крещи, умирайки от глад. Свети една ясна и голяма звезда.

 

1 януари 1919

Невиждана липса на храна и невиждани цени.

 

14 февруари 1919

…Вест за вчерашния арест на Р. В. Иванов. Колективно писмо до председателя на Извънредната комисия* Скороходов**.

* ЧК (б. пр.).
** Тогавашният председател на Петроградската ЧК (б. пр.).

 

15 февруари 1919

Вечерта след разходката заварвам комисаря Булацел и конвоен. Обиск и арест*.

* След нощ в ареста и разпит Блок е пуснат на свобода на 16 февруари (б. пр.).

 

19 април 1919

…Излязох след падането на нощта. Безредна стрелба дълго преди великденските камбани. Мъртъв град. Езичниците псуват и стрелят, а християните унило с гладни гласове пеят в Благовещенската църква: „живот даровав!“*

* Из Тропар на Пасха: „Христос воскресе из мертвих,/ смертию смерт поправ/ и сущим во гробех живот даровав.“ (б. пр.).

 

20 април 1919

Студена пролет в мъртъв град. Двама пияни комисари с бутилка спирт хвърчат във файтон, прегърнати. – Занимания със стихове. Мъка. Кога ще свърши това? – ВРЕМЕ Е ДА СЕ СЪБУДЯ!…

 

3 май 1919

…Но вече нищо не мога да правя. – Кой погуби революцията (духа на музиката)?

 

4 май 1919

Поработих това-онова. Но да работя истински вече не мога, докато на шията виси новата примка на полицейската държава…

 

15 юни 1919

При мама имаше обиск през нощта. Заповед за изключване на всички телефони. Люба трябва да стърчи до вратата. Дъжд. Мъка. Пак очакват обиски в сградата.

 

26 юли 1919

…Телефонът и разходките след 1 часа през нощта забранени.

 

15 октомври 1919

През нощта – обиск (у нас)… Забранено е всичко (лавките, театрите, телефоните).

 

20 октомври 1919

…Необикновен залез. Четири изстрела от броненосеца пред прозорците. – Настинката не минава. Иде глад, несравним дори с доскорошния. – Броненосецът стреля през нощта.

 

25 октомври 1919

Режа мебелите. През нощта – разместване на мебели.

 

17 ноември 1919

До какви предели ще стигне отчаянието? – Счупено за огрев шкафчето – детството мое и на мама.

 

29 ноември 1919

Безделно… Гъст сняг зад прозорците. Вечерта – на 39 години.

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Якоб Таубес – Революция и трансценденция. За смъртта на философа Херберт Маркузе

by New Social PoetryNo Comments

 

Да се говори за Херберт Маркузе ще рече да се мисли за студентския бунт от края на 60-те. Не можем обаче да кажем нищо, заслужаващо споменаване, за студентския бунт, разпрострял се като пожар от Калифорния чак до Свободния университет [СУ][1], без да споменем ментора му Херберт Маркузе. Озовал се като немски емигрант в южната част на Калифорния, той преподаваше в последните години в Сан Диего, същевременно обаче от средата на 60-те бе хоноруван професор в СУ. Така географските центрове на студентския бунт се свързват и като академични средоточия в живота на късния Маркузе. Истината е, че това, което експлодира през 1967-а в Берлин, десетилетия по-рано бе програмирано в творчеството на Маркузе.

С няколко груби щриха бих искал да назова онази констелация, която направи възможно свързването на студентския бунт с идеите на Маркузе.

Маркузе започва като студент на Мартин Хайдегер във Фрайбург. За него Маркузе казва вече в късните си години, че той е бил единственият професор по философия, говорил от немска катедра през 20-те години, „който можеше да мисли”. Хайдегер обуславя също така подривната критика на Маркузе спрямо формите на знание и познание на Запада като логика на господството. Докато Хайдегер се заема строго иманентно, като че ли филологически с разрушаването на западната мисловна традиция, Маркузе превръща едрите му филологически банкноти в дребните пари на икономиката и политиката.

Център на тежестта на изследванията на Маркузе от самото начало бе сферата на естетиката като царството на свободата и фантазията. Перспективата на младия Маркузе, който защитава докторска дисертация върху „романа за художника” [Künstlerroman], определя и последните изказвания на стария мислител върху „перманентността на изкуството”. За този, който е запознат с промените на Маркузе, е учудващо колко константни са неговите теми и възгледи през всички метаморфози на външната и вътрешната му съдба. Ученикът на Хайдегер става марксист и принадлежи към първите тълкуватели на Ранните съчинения [Jugendschriften] на Маркс, видели бял свят през 1932 г. Амалгамата от марксизъм и екзистенциализъм в нейната оригинална фаза е свързана с името на Маркузе. Югославските, френските и по-късно немските копия не прекрачват очертаното във фундаменталното прозрение на младия Маркузе.

През 1932-а Маркузе напуска Германия и установява в Женева – първата спирка на емиграцията му – контакт с Франкфуртския институт, с Хоркхайме и Адорно. Интенцията на една теория на критиката, която се занимава в качеството си на критическа теория с анализ на настоящето, бе общата основа на сътрудниците на Института. Позицията на Маркузе в този кръг обаче бе ясно определена и отличена. Маркузе се отличаваше от главите на Франкфуртската школа по това, че когато той казваше Хегел, имаше предвид Хегел, че назоваваше Маркс поименно и говореше за марксизъм там, където другите използваха шифровата дума Критическа теория.

По време на американската емиграция в полезрението на Маркузе попада творчеството на Фройд. Както през 1932-а той бе първият, който установява връзка между Маркс и Хайдегер, така в Америка той спада към първите, конструирали триъгълника между марксизъм, екзистенциализъм и психоанализа.

Продължава да е поразително, че въздействието на Маркузе както в Съединените Щати, така и във Федералната република първоначално изхожда не от харизмата на личността му, а от текстовете му. Вярно е, че Маркузе изнася през 1956 г. във Франкфурт две лекции в рамките на юбилеен конгрес за Зигмунд Фройд, в които се застъпва за един подривен прочит на консервативното учение на Фройд за нагоните. Но и немският превод на неговото тълкуване на Фройд Ерос и цивилизация[2], публикуван през 1957-а, остава незабелязан.

Едва след като в началото на 60-те дискусионният климат в университетите се променя, тезите на Маркузе биват дискутирани в рамките на малки групи от рода на берлинския клуб Аргумент. Маркузе се оказва в съзвучие с интересите на един авангард, искащ да се освободи от субтилните и комплексни рефлексии на Франкфуртската школа и да извлече с оглед на практиката по-еднозначни следствия от Критическата теория.

Повратна точка е участието на Маркузе в Хайделбергския социологически конгрес през 1964 г. Поканен заедно с други чуждестранните научни величия, за да почете Макс Вебер, докладът на Маркузе върху „Индустриализация и капитализъм” се превръща в разчистване на сметките с този най-голям ум на къснобуржоазната епоха. Маркузе изнася в Хайделберг не просто доклад, но в неговите рамки и чрез него се случва събитие: Новата левица получава чрез този ритуал на „отцеубийство” достъп до академията. Случилото се бе ритуал на „отцеубийство”, защото Веберовият възглед за индустриалното общество като „клетка на подчинението” се влива във вирулентната критика на Маркузе на „едноизмерния човек”. Радикалният опит на Маркузе за освобождение чрез тотално отрицание на съществуващия ред на света може да се разбере единствено във Веберовата перспектива на една безизходна „клетка на подчинението”. Възприемането на света като висша „подчиняваща система” по необходимост отвежда под формата на противостоене до постулата за скок и взривяване на реда на този свят. Понятието „трансценденция” броди като призрак из иначе общоупотребимата марксистка лексика на Маркузе.

1967-а бе един кратък момент на конюнкция между авангарда на берлинските революционни студенти и Херберт Маркузе. Една година по-късно, когато в сянката на Парижкия Май Маркузе говори пред претъпкания Auditorium maximum на Свободния университет, отстоянието между двете страни веднага се забелязва. Темата „История, трансценденция и социална промяна”, към която той стриктно се придържа въпреки вълните от ентусиазъм и очаквания лекцията му да се превърне в пролог на революционни акции в града, се възприема от студентския авангард като провокация.

Още през 1968-а в „анти-фестшрифта” под редакцията на Юрген Хабермас, посветен на 70-та годишнина на Маркузе, марксистите се обръщат срещу тезата му за чистата революционна трансценденция и доста добре формулират разликата й спрямо тяхната ортодоксална теория на революцията: при критиката на Маркузе „единствено шансът на Страшния съд” изглежда е налице, за да е възможен съд над „този свят” на късния капитализъм. Ортодоксалните марксисти надушват, че „големият отказ” на Маркузе е равнозначен на духовно оттегляне от света, че неговата визия е прицелена „краевременно” апокалиптично, т.е. исторически нереализируемо, в „изцяло Другото”, т.е. в нещо напълно различно от революцията. Критиците му усещат, че при целия си ортодоксално-марксистки тон Маркузе си остава аутсайдер, аутсайдер и в рамките на Новата левица. Почти на крачка да стане неин катедрен пророк в констелацията на 1967-а, той избягва това изкушение посредством духовна аскеза, за да влияе през последните си години в по-малки кръгове, където се опитва да дешифрира изцяло Другото в „перманентността на изкуството”.

Ключовата дума на Маркузе е „трансценденция”. Той проследява официалната традиция на философията от Йония до Йена и предявява сметката за фантазмите на немския идеализъм от Кант до Хегел, защото чете тази традиция не просто като културна ценност, а като капаро за едно по-добро бъдеще.

„Дер Тагесшпигел”, 31.07.1979

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

[1] Freie Universität Berlin (FU) (б. пр.).

[2] В немския превод заглавието първоначално е Ерос и култура (1957), променено по-късно на Нагонова структура и общество (1965) (б. пр.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Manifest de la Nova Poesia Social

by New Social PoetryNo Comments

 

1. La poesia que fem és política en el sentit absolut de distingir inequívocament entre amic i enemic. En el moment de la nostra formació com a grup de poetes, els nostres distingits i no renegociadors enemics són: (a) la literatura lifestyle en totes les seves variants i (b) la literatura paràsit sobre la infraestructura universitària, així com (c) els intents comercialment orientats d’híbrids entre les esmentades abans a i b.

1.1. Per „literatura lifestyle“ ens referim al producte controlat pel mecanisme de l’oferta i la demanda, en el qual l’autor amb major o menor grau de consciència tracta de satisfer les necessitats creades per una „cultura de si mateix“ orientada al consum, en altres paraules seria el miratge desèrtic, del fet de poder „fer“ el nostre jo a partir de productes i serveis de consum. El moment de l’autor en els productes així creats és promediat i reduït per expectatives, la satisfacció de les quals suposa una renúncia estètica – a sovint inclús ètica- de l’autonomia del subjecte creador. En aquest sentit la literatura lifestyle pot ser vista com un equivalent comercial de la concepció postmoderna de „la mort de l’autor“, en la que aquest tipus de literatura es creua i cohabita tímidament amb „l’alt“ (universitari) postmodernisme.

1.2. Els dos socis – la literatura lifestyle d’una banda i el postmodernisme acadèmic a l’altra- tenen de què avergonyir-se (silenciosament) tant l’un davant l’altre, així com davant dels lectors. Però en una situació encara més delicada està la literatura d’inspiració postmoderna, que parasita l’infraestructura universitària. A pesar de la coartada teòrica de l’anivellament de „alt“ i „baix“, el soci més alt de la parella no es pot alliberar de restos de consciència culpable, especialment quan ha de confiar en l’últim dels discursos actuals d’esquerra acadèmica occidental. A final de comptes – tot i quan la retòrica és d’esquerres- el soci configurat més teòricament acudeix en realitat a les típiques legitimacions comercials neoliberals per tal d’avaluar la lifestyle producció: „l’escriptor búlgar més venut“, „l’escriptor búlgar més publicat en l’estranger“, i d’altres classificacions d’èxit comercial. Una qüestió diferent és fins a quin punt aquest èxit és realment comercial o si es basa en l’habitual per a la societat búlgara fusió oligàrquica dels interessos privats i recursos estatals privatitzats.

1.3. Per „Literatura parasitària sota la infraestructura universitària“ entenem que, tot i l’acolorida connotació de l’adjectiu „parasitària“, entenem sobretot (i no pejorativament), el fet sociocultural de la necessitat econòmica de l’escriptor en dependre de salaris d’ensenyament (o beques de doctorat) tot i encara que siguin baixos, segueixes sent relativament segurs, la qual no implica l’acte de la jornada diària de 8 hores. Si no estàs preparat per vendre la teva pròpia escriptura, el treball d’universitat és una opció legítima i digna per a l’escriptor. L’aspecte parasitari inacceptable es fica i es sobreposa quan s’utilitza la infraestructura universitària (lliure disposició de locals, accés als mitjans de comunicació i jurats de la competència a través dels rangs acadèmics i els títols, en definitiva, la contractació d’una audiència d’estudiants, que sovint ensenyem i fins i tot esperem poder-los examinar), tot això es fa servir per a la distorsió de l’ambient literari competitiu a favor dels acadèmics, exhibits al mateix temps com a poetes.

1.4. Ara és el moment d’afrontar, potser, la qüestió més important que sorgeix a l’hora de definir la diferència política entre amic i enemic. La pregunta d’1 milió de dòlars és: per què són els nostres enemics? La resposta és senzilla, potser sorprenentment senzilla: La transició pacífica a la literatura després del final dels anys 90 va convertir en la promulgació de les distincions „amic-enemic“ en un acte vital en la reconstrucció de la tensió productiva del camp literari. La degradació del sistema polític iniciat per Simeó II, té el seu equivalent exacte en el sistema literari: la transformació del potencial polític radical del postmodernisme dels anys 90 en un recurs de carrera acadèmic-corporatiu despolititzat, amigable amb l’aparellament pacífic amb la literatura lifestyle per tal d’aconseguir híbrids comercialment òptims. Tornant a la politització radical en el camp literari, anunciem obertament el neopostmodernisme/neovanguardia despolititzat acadèmic i corporatiu, la literatura lifestyle i els seus híbrids comercialment optimitzats, com a nostres enemics.

1.5. Mentre vivim en el marc d’una cultura de la victimització diligentment cultivada per cada govern consecutiu, sabem que l’estatus de la transició de pau en la literatura que declarem ser el nostre enemic, no deixarà escapar l’oportunitat de denominar-se a si mateix com a „víctima“. No serà ni la primera ni l’última vegada que els rics o simbòlicament rics i els governants, es calcen la màscara de la víctima. De fet, tota la cultura de transició pacífica, construïda per les velles socio-elits, es basa en el bloqueig de tota manifestació de llibertat a través de l’amenaça de que hi hauran „sacrificis/víctimes“. Sabem que menteixen, que defensant els privilegis, lluiten per ells, adoptant la màscara de víctima. Diem que, darrere de la màscara de la „víctima“ s’amaga l’estatus de la transició pacífica en la literatura, la promiscuïtat grupal del lifestyle i l’academicisme – el nostre enemic.

2. La nova poesia social, el naixement de la qual anunciem ací, és abans de tot la poesia de la figura rehabilitada de l’autor – rehabilitada després de la consumació academicista i lifestyle de la seva „mort“. La descarada comercialització de la concepció Roland-Barthes és la signatura de facto de la seva sentència de mort. Els híbrids comercialment optimitzats entre lifstyle literatura i „alt“ postmodernisme acadèmic en la pràctica irreversibles han matat i soterrat el potencial revolucionari i anarquista de la idea de „la mort de l’autor“. En aquesta situació, declarem la resurrecció de l’autor com l’últim garant de la possibilitat d’actes ètics, això és, llibertat. Davant els nostres ulls veiem la pel•lícula, en la qual el rebuig teòric i puntada de peu de l’autor a la cuneta del camp literari era una coartada per al posicionament dels seus productes en el quiosc taronja fosforescent del poder sota la forma de mitjans de comunicació, jurats, subvencions, transferències, ordres de govern. Aquest autor està realment mort i ja fa pudor. Visca l’autor com últim garant de la llibertat!

2.1. La rehabilitació de la figura de l’autor com a subjecte, amb la capacitat de ser responsable en un pla ètic, és un objectiu destinat al cor de la foscor del règim de transició pacífica: no hi ha cap veritat – ergo actuem, „treballem“ per la nostra carrera literària i acadèmica, la història literària acadèmica s’escriu per nosaltres mateixa, mentre que al mateix temps fem literatura, jugant el partit i alhora xiulant els penals d’aquest. Si en els anys 90 la relativització del concepte de veritat fos a manera de joc, soscavant les „veritats“ dogmàtiques de la ideologia de l’antic règim, durant el 2010 aquest relativisme lifestyle- acadèmic va guanyar dimensions polítiques-reals i econòmiques-reals en la privatització corporativa del recurs literari públic. En aquesta situació nosaltres estem a favor d’una literatura de la veritat, que és el terme genèric de la nostra comprensió de la nova poesia social. Els creadors del joc el van acabar per si mateixos, amb la veritat dels seus buròcrates acadèmics i les seves icones lifestyle. La nova poesia social com a literatura de la veritat és la nostra voluntat de tornar a la llibertat literària lliure de maquinària acadèmica i el lifestyle comercial tristesa/diversió fins a la mort.

2.2. La poesia dels anys 90 en el seu màxim triomf, relacionat amb els noms d’Ani Ilkov i Zlatomir Zlatanov, mai ha renunciat a l’estètica de el sublim com una transmissió entre el literari i el polític en el projecte inacabat de la modernitat. El postmodernisme acadèmic, que es refereix a aquests poetes com els seus mestres, sobretot assimila el joc discursiu i el joc amb els argots postestructuralistes, deixant al fons la seva potent estètica de el sublim, de la qual la seva última obstinació existencial és el polític. Simptomàtica és la deriva que va augmentant amb el progrés de la transició pacífica dels anys 2010, des de la tebiesa cap a l’estètica de el sublim fins a l’abraçada comercial cada vegada més oberta de l’estètica del que és bell. Amb l’híbrid més exitós entre el postmodernisme acadèmic i la literatura lifestyle l’estètica de la bellesa es converteix en una condició comercial sine qua non, oferint inclús receptes polític-reals tipus: “ el manifestant és bell“, directament implicades en la campanya publicitaria del Ministeri d’Interior en contra de les protestes de l’estiu del 2013 . La nova poesia social categòrica i contundentment compta amb l’estètica de el sublim com un mitjà per tornar al radicalisme polític en la literatura i la societat desmoralitzada per l’estetització de el polític dins del marc de la hibridació comercial de l’academicisme postmodern i literatura lifestyle.

2.3. L’estètica de el sublim és un lloctinent secular de la teologia en una situació sociohistòrica (informàtica-tecnològica, biotecnològica, etc.) de retirada de la transcendència i de la diferenciació de camps de valors fonamental i irrevocable dins del marc de la civilització occidental. La llibertat que volem retornar a la literatura és inconcebible sense la insistència inflexible en l’autonomia de lo poètic front les ideologies del mercat, l’estat i la ciència. Però aquesta autonomia no és suficient per adonar-se de les condicions de l’oportunitat de llibertat que estem buscant. Tant la rehabilitació de l’autor com a subjecte ètic, com el concepte de la literatura de la veritat, són impensables sense motius trascendent. Vam veure amb els nostres propis ulls, envellint, fins on ens porta la suspensió lúdica del subjecte i la veritat, de qui el fonament final deu ser únicament transcendental: directament a la retribució del joc en l’acadèmia i el comerç. Sense subjecte ètic (subjectat a la responsabilitat) ni veritat, els últims fonaments dels quals són trascendent, no hi ha justícia social. Sense ràbia de justícia, no hi ha poesia.

09-09-2016 Sofía

 

Versió en català per Marina Generó

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

新しい社会詩のマニフェスト

by New Social PoetryNo Comments

 

1. 私達が作成する詩歌は、味方と敵間の明瞭な境界線の絶対に具体的な感覚で政治的である。 今私たちが詩人のグループを結成する瞬間、私達のはっきり定義され、和解が不可能な敵は次のとおりである: a）すべての明示された生活様式の文学およびb）大学下部組織を離れて、またa）とb）間の雑種の近親相姦にc）商業的に方向づけられた試み寄生虫によって住んでいる文学。

1.1. 私達は消費者志向の「自己の文化によって」作成される要求に演説すること意識のシークのより大きいですか少しある程度への著者が要するにその砂漠の蜃気楼。私達「私達自身を」消費者財貨サービス」からの「作成できる需要と供給」のメカニズムによって制御されるプロダクトであるために「生活様式文学」を理解する。 プロダクトの著者の時は実現が創造的な実体の審美的な–および頻繁に倫理的–自主性の否定を要求する予想によってこうすれば低下し、減る作成した。 この意味では生活様式の文学は「このタイプの文学が会い、「一流の」（大学）ポストモダニズムと恥じて同居する著者」の死のポストモダンの概念の商業等量とみなすことができる。

1.2. 一方では生活習慣の文学と他方では学問的なポストモダニズムの両方のパートナーがお互いの前に（言い表せない）恥があり、読者の目の前にもその理由がある。しかし、ポストモダニズムに触発された文学は、大学のインフラストラクチャーに寄生して生きるため、より微妙な立場にあるといえる。理論的には「高」と「低」のレベルアップのアリバイがあるにもかかわらず、夫婦のより高いパートナーは、特に左派の談話の現実に頼る必要があるとき西洋アカデミー。最終的には、レトリックが左翼であっても、より理論的に頼りになるパートナーは、実際に新興市場の正当化に典型的に頼っている。これは、ライフスタイル制作の見直しにとって典型的なものである。 „ブルガリアの最大の売り上げ“ライターは海外で最も出版されている。別の問題は、この成功が実際にブルガリア社会のために、民間の利益と民営化された国家（終わりの社会の終わりに）資源の寡占的な融合に基づいて、本当に商業的であるか、それに基づいているかということである。

1.3.「寄生的」という記述が多彩であるにもかかわらず、「大学構造から派生した文学」によって、社会文化的に与えられたものであることが分かった。 8時間の労働日を必要としない教員給与（またはPHD補助金）の形で比較的安全である。実際にあなたの文章を自分自身を作家として売る準備ができていない場合、大学の仕事はライターにとって正当で尊敬できる選択である。受け入れがたい寄生的側面は、大学のインフラストラクチャー（施設の無料利用、学術的資格と称号による施設へのアクセス、メディアへのアクセス、競技審査へのアクセス、頻繁に教える学生の募集と募集、さらに検討することを期待している）は、同時に詩人として出てくる大学教師に有利な競争的文学の場を歪めるために採用されている。

1.4. 味方と敵の分離という政治的定義の中で、おそらく最も重要な質問に直面する瞬間がある。 100万ドルの質問：なぜ我々は敵を必要とするのか？ 90年代後半の文学における10年間の平和的な移行は、文学分野における生産的緊張の再建のための重要な行為である「友情 – 敵」の区別につながった。シメオン2世によって始まった政治システムの発展は、文学的システムと全く同じである。90年代のポストモダニズムの政治的ポテンシャルが、非営利の職業志向の学術的企業資源に変容した。商業的に最適なハイブリッドを達成することを目的とする。急進的な政治化を文学の分野に戻し、私たちは、非腐敗化学問 – 企業ポストモダニズム/新アバンギャルド、ライフスタイル文学、商業的に最適化されたハイブリッドを敵として公然と宣言する。

1.5. 私たちが犠牲者の文化の枠内で生きていて、後続の各政権によって勤勉に育まれている限り、我々が敵として宣言している文学における平和的移行の現状は、それ自体を宣言する機会を失うことはない、 私たちの犠牲者として。 本当に象徴的に豊かで強力な人が犠牲者の仮面を採用したとき、それは最初か最後かにはならないのだ。 実際、古い社会主義エリートによって構築された平和的な移行の文化全体は、「犠牲者」が存在する恐れのある戦術を使用して、自由のためのあらゆる動きを阻止することに基づいている。 私たちは彼らが嘘をついており、特権を守っていて、脅かされていることを知っている。 私たちは、犠牲者面（ぎせいしゃづら）の背後には、平和的な文学移行の現状、ライフスタイルとアカデミーのグループの混乱、つまり敵であることが分かっている。

2. 私達がマニュフェストの中でここに宣言した新しい詩は、とりわけ彼の「死」の生活様式学術の全体消費の後で元へ戻される著者の元へ戻された図の詩歌–宣言する新しい社会的な詩歌である。 ロラン・バルトの概念の横柄な商業化は死刑執行令状の事実上の署名である。 生活様式の文学と「最高」学術のポストモダニズム間の商業的に最大限に活用された雑種は事実上「著者の死」の考えの革命無政府主義者の潜在性を殺し、埋めた。 この場合私達は倫理的な行為のための最終的な保証–すなわち自由として著者の復活を宣言する。 フィルムは文学的な分野の溝に著者の理論的な蹴ることが力のオレンジ ライト販売ブースの彼の製品の位置のためのアリバイ、媒体を装って、陪審、補助金、翻訳だった私達の目の前に、州賞回転する。 この著者は全く死んで、既に悪臭を放つ。 長く著者は自由の最後の保証として住んでいる!

2.1. 倫理的な文脈で責任を負うことができる主題の作者の姿をリハビリすることは、平和な移行体制の暗闇の中心にある目標である：真実はない – 私たちは行動する、私たちの小柄な試合を演じると同時に、ペナルティキックを授与するように、我々の文学的および学術的なキャリアでは、学問的および文学的な歴史が自分自身によって書かれている。 90年代に真理観の相対論がゲームモードに変わったとすれば、旧制度のイデオロギーの教義の „真理“を損なうならば、この学術的ライフスタイルの相対主義は、企業の真の政治的、社会的文学資源の民営化。このような状況では、新しい社会詩を認識するための一般的な用語である真実の文献を宣言する。ゲームの創始者たちは、彼らの学問的な党官僚真実とライフスタイルのアイコンで、それ自体を終了した。真実の文学のような新しい社会詩は、学問的な党官僚ゲームやライフスタイルの商業的な娯楽/喪服から死に至るまで、文学の自由を文学に戻したいという希望だ。

2.2. アーニー・イルコブさんとズラトミー・ズラタノブさんの名前に関連した90年代の功績は、モダニズムの未完成のプロジェクトという文脈で文学と政治の間の伝播として崇高な美学に戻ったことはなかった。これらの詩人を先生に頼っている学術的なポストモダニズム、とりわけその中から抜粋したゲームとポスト構造主義の専門用語で遊んで、その究極の実存投資が政治的である崇高なものを残している。症状は、美しさの美学のますますオープンな商業的抱き込みに向かって、崇高な美意識から離れて、2010年代の平和的な移行の進展とともにより強くなりつつある。学術的なポストモダニズムとライフスタイル文学の間で最も成功したハイブリッドで美容の審美は商業的条件に変わってきた。それは内戦PRキャンペーンに直接参加している「抗議者は美しい」という現実の政治処方を既に提案している新しい社会詩は、学問的ポストモダニズムの商業的ハイブリダイゼーションの範囲内で政治の審美化によって崩壊した文学と社会における政治的急進主義への復帰手段としての崇高な審美性を断然かつ力強く計上している。ライフスタイル文学。

2.3. 昇華の美学は、価値の領域の西洋文明分化の範囲内で、基本的かつ非交渉的な超越を引き出す社会歴史的（情報技術、バイオテクノロジーなど）文脈における神学の世俗的主張者である。私たちが文学に戻そうと望んでいる自由は、市場と州と科学のイデオロギーに直面している詩歌の自主性を堅く主張しなければ、考えられない。しかし、この自治は、自由の可能性を追求する条件の実現には十分ではない。著者の倫理的主題としてのリハビリと同じように、真理の文学の概念もまた、超越的基盤なしでは考えられない。私たちは、主題と真実の劇的な停止が、学問と商業におけるゲームの現金化に直接つながる、古くなった自分の目で見た。それは基本的な基盤が超越的な真実である。基本的な構成要素が超越的である倫理的主題（責任に依存する）と真実がなければ、社会正義は存在しない。正義のための怒りがなければ、詩はない。

2016年9月9日, ソフィア

 

 

ゲラシモヴァソニア(Sonya Gerasimova)によるブルガリア語から日本語への翻訳

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Владимир Сабоурин – Ченгетата ни. Индивидуални актове на познание и разбиране

by New Social PoetryNo Comments

 

Този текст коментира присъствието на името на Юлия Кръстева в редакционното каре на в. „Литературен вестник” след обявяването й на 27 март 2018 г. за агент на Държавна сигурност.

След оповестяването на принадлежността на Кръстева към ДС името й продължава да фигурира в редакционното каре на ЛВ вече в два броя: брой 12 от 28.03-3.04.2018 г. (водещ броя А. Бурова) и брой 13 от 4-10.04.2018 г. (водещ броя А. Личева). Ако при първия брой след официалното оповестяване на агентурното минало на Кръстева може да се допусне, че редакционното му приключване е станало преди новината, при втория вече са изминали две седмици от публикацията на Комисията по досиетата. Във втория брой присъства освен това редакционен коментар по случая Кръстева, подписан с „ЛВ”, и водещ броя е гл. редактор на изданието.

В този смисъл можем да считаме за окончателно решението на ЛВ да остави „Юлия Кръстева (Париж)” на челно място в редакционното си каре. След това решение шестчленното редакционно каре на ЛВ се оглавява от двама агенти на ДС.

Ако съдим по редакционния коментар в брой 13, това решение не е било лесно. Текстът представлява сложна еквилибристика, сложен танц сред яйца, който да остави непокътнати всички властови ресурси, на които ЛВ разчита в качеството си на академично-литературна корпорация.

Първият – и най-важен – властови ресурс, без който би бил застрашен контролът на ЛВ върху интерпретацията на близкото минало и настоящето, както и кариерното израстване на ключови фигури в редколегията, е Комисията по досиетата. Първият реверанс в редакционния коментар е съответно към нея: „Литературен вестник“ трябваше да изпълни задължението си по т.нар. Закон за досиетата и предостави на Комисията по досиетата имената на собствениците, на членовете на редакционния съвет, на редактори и водещи на рубрики във вестника през годините. Още повече, че за нас възможно най-пълното осветляване на миналото чрез разсекретяване на всички налични архиви е постоянна кауза. Ето защо приемаме решението на Комисията по досиетата като напълно легитимно, взето в съответствие със закона. Приемаме го такова каквото е.”

Ключовият ресурс на достъпа до досиетата, който захранва едновременно академичната и поетическата кариера на редактори на ЛВ, включваща незаконното изнасяне на информация под алибито на поезия, принуждава – „трябваше!” – към „приемането” на оповестеното от Комисията, което Кръстева отхвърля като лъжа (и заплашва със съд всеки, разпространяващ тази лъжа). Г-жа Кръстева ще трябва да се задоволи с поднесеното от ЛВ извинение, че е „трябвало” да защитят бъдещия си достъп до досиетата на ДС.

И с оставането в редакционния съвет на вестника като другия господар.

Т.е. големият западен друг. Без него академично-литературната корпорация също не може: Семинарът, Преводът и Др.

Служейки на двама господари – Комисията по досиетата и Кръстева – на ЛВ не му остава друго освен да прибегне за умилостивяване на пострадалия втори към лесното елитарно възмущение от „медиите и социалните мрежи”, в които – медиите – същевременно се дефилира, капитализирайки черния пиар на казуса, обяснявайки, че е трябвало да бъдеш секси, за да бъдеш забелязан от ДС.

Кръстева е била секси. Социалните мрежи са отвратителни.

Социалните мрежи „прибързано и неинформирано” приеха, че Кръстева е ченге. Академичното изследване на казуса постепенно и информирано ще доведе до професури и релативизация на ченгето в Кръстева и в Прехода като цяло.

Академичното изследване на ченгето в Кръстева трябва да е „акт на познание и разбиране”, „индивидуален акт, споделен в откритото пространство на толерантния дебат”.

Оставянето на „Юлия Кръстева (Париж)” начело на редакционното каре на ЛВ е първата естествена стъпка по този добре познат от Мирния преход път в откритото пространство на толерантния дебат от Кръглата маса до предстоящия Семинар за агентурното минало на Кръстева.

Лустрация?

Не, индивидуален акт на познание и разбиране.

11.04.2018
София

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018