Първи закон на термодинамиката
тялото ти
е по-сгряващо
от всяка една
печка
радиатор
или
духалка
а после
се чудиш
защо съм
толкова топъл
Forever Sixteen
моля те нека не порастваме
остани с мен в цъфналата ръж
където ти винаги ще си дете
а аз никога няма да се уморя
да те спасявам
Пощальон за един ден
започнах работа като пощальон
но откривах само мъртви души
на другия ден напуснах
взех си бира от магазина
и отново се зачетох в Буковски
Малката кибритопродавачка
и тя лежеше там
с безпомощно тяло
залепено
за ледения асфалт
който бе обсипан
с безброй фасове
и кибритени клечки
някой навремето
й беше запалил крилете
и сега единственото
което можех
да направя за нея
бе да й подаря
моите
Morphine lips
от днес
отказах дрогата
защото вече
съм пристрастен
към устните ти
сега те са
личният ми
наркотик
Без изменение
нуждая се от теб
както пролетта
се нуждае от цветята
както лятото
се нуждае от морето
както есента
се нуждае от дъжда
и както зимата
се нуждае от снега
сезоните си отиват
чувствата ми към теб
остават
Понякога по-много се обичахме (по Христо Фотев)
/на В.Б., която ми донесе най-топлото
лято, в края на ноември, 2014 г./
Знам, че отдавна не четеш стихотворенията,
които написах за теб. Това е напълно нормално.
Знам и че това, което пиша в момента е напълно
излишно. Че то е един медальон със спомени,
който все още стои във вътрешния ми джоб.
Една плейлиста с анафори, която съм оставил
да звучи в стъклено студените нощи. Но може би,
и аз като един друг поет просто не мога да живея
без кратките срещи по крайбрежните улици.
Без луната, дърветата… и теб.
Знаеш ли, ние се разхождахме по едни други
улици, но всеки път, когато държах ръката ти,
имах чувството, че сме в Созопол и лятото
никога няма да си отиде. Помня как с часове
се гмурках в косите ти и как ти отново
и отново ме спасяваше с устните си.
Всичко това даде нов живот на поезията ми.
Тя вече можеше да диша. С бумтящо от
радост сърце, 10-та степен по Превер.
А когато ти си тръгна, то не се разби.
Напротив, започна да бие още по-силно.
И въпреки че се напиваше до припадък,
потъваше в липси, играеше във филми,
затваряше се в буркани, пътуваше до луната,
изкачваше и падаше от всички седем тепета,
твоите ръце бяха единственото място,
където то се чувстваше истински щастливо.
Знаеш ли, имам чувството, че така и не успях
да се сбогувам с теб. Че така и не го направих
по правилния начин. Прости ми.
Това трябва да е последното и най-хубаво
стихотворение, което някога съм писал.
Като тебе хубаво.
И толкова далечно.
Като теб.
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017