един ден
всички заминаваме –
никой не знае къде
но мястото
е до болка познато
*
животът има смисъл
само ако си истински
останалото е
мръсна поезия
*
когато душата
е кофа за боклук
остава само тялото
което е в нея
*
времето помежду ни
свикна със самотата
остана само ти
търсим тъмнината
а тя
е в сърцето
там горе
има светлина
но тя не е за нас
страдание
изхвърли
свободата
желанията
обувките
притежаваме
само любовта
*
самотата те гони
и се усмихва
дърветата говорят
странни езици
човек е
животът на бог
като на кино
*
ако не в този
то поне в другия свят
ще бъда времето
което те убива
*
излизам навън
мрачно е
усещам дъхът на облаците
виждам как
на една пейка
погребват любовта
намират ме студен
с камък в ръката
поетите умират сами
очите потъват
в светлина
пулсът затихва
кръвта влиза в земята
силно
това е
моето спасение
аутопсия
не бъди нещастен –
посегни за ножа
когато умра
няма да те помня
няма да бъда сянка
няма да усетя смъртта
ще се слея с тялото
за да се превърна
в тиха поезия
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017