*
Мадоната от клек шопа на ул.Раковски
рамкирана с опаковки от фъстъци, чипс, натриев глутамат
очаква тролей номер 9 и по точно шофьора му
да спре пред нея
както всеки ден, по два пъти на смяна
усмихва му се, когато вратата се отвори
казват си по нещо
най-често незначително,
но е достатъчно
като не свършващо погребение
като самолет, който пада, но никога не достига земята
като дете, което пита: Стигнахме ли?
като сърбеж от вътре,
от хиляди крака на пеперуди,
изтръпване, парене, болки в корема
предиупотребапрочететелистовката
преди дъжд мирише на
някой ще дойде
какво правят ескимосите в петък вечер
някои твърдят, че на северния полюс нямало петък вечер
след нея светли нощи, в които ескимосите не пият алкохол
и сокове от други зеленчуци
сервират суши и се замерят с пингвини
не могат да си тръгнат, не могат да напуснат ледените къщи
защото старите ще се обидят
не носят бански, а само чужди кожи
и всеки път когато им отида на гости
жените им са чисто голи,
а аз бях там, за да снимам един филм
после го излъчиха по телевизията
и на всички им стана ясно,
че ескимосите не убиват пингвини
не мразят негри
и си лягат студени
в петък вечер
(а на заден план се вижда група смели изследователи, които питат за посоката една ракета Томахоук)
придворно
дървото
в двора на Двореца
не се срамува
от кората си
наблюдаване траекторията на елементарните частици
измислих те
преди те нямаше,
не беше светла,
даже не живееше отсреща,
после баща ти не е гробар
и ти не си се целувала в катафалка за първи път.
не те е страх от кучета, подземия и автобуси
не знам, че харесваш лилави лалета, които сгъваш на четири и прибираш в чантата си –
най-неподходящото място за нощен хербарий
…..
поглъщаш светлината като отсъствие на цвят
оставаш мастилена
звезда родена в люпилня
твоето име
твоето име е най-дългата нощ в годината
твоето име ме чака на „нашата“ улица
разпуква изящните ъгли на неделна тъга
твоето име идва на гости с първите сутрешни мигли,
мирише по онзи начин, сещаш се, на чуждо тяло,
твоето име е град, който познавам, топъл асфалт,
мастило с притихнали дяволи
от твоето име пресъхва устата, като след дълго мълчание,
и няма напиване, няма забравяне
non c’è tempo
когато те няма слънчогледите наведени мижат,
вечността събирам в час
и безкрайността на длан полагам
по правата напред назад във времето обичам да гледам начина,
по който светлината ляга върху тялото от мрамор
и го избелва
като безсъние по пълнолуние
като щъркели през декември
до кост, до кост,
и мълчи градът,
мълчи и прозира сутринта,
а ти със стъпки се извиняваш на
плочките и тротоара
прибираш се по срички
само на време
списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017