Атанас Тотляков, Редуциране на украсата, солопърформанс в град Велико Търново
Всичко започва с пирамидите и дори преди тях.
Продължава с арените, колизеите, замъците.
Продължава със заводите, небостъргачите, бомбите и вариациите, ракетите и експлозиите. Най-мощните машини, най-големите кораби.
Продължава по земите, по моретата, във въздуха – най-бързо, най-далече. Защото човек винаги търси себе си другаде, далеч от себе си. И много малко в себе си.
Поезията и творчеството дават възможност да се сложи край на това необуздано търсене на собственото ставане извън себе си, да се пресече тази жажда за мощ. Мощ, която може да бъде само относителна и която е подвластна на най-малката свръхмощ, била тя илюзорна. Защото на всеки завой пред мощния може да изникне по-голяма сила и да го оспори, да го обърне в бягство.
Направете от живота си шедьовър – съветваше един мислител. Да съзнаваш, че животът намира своята мяра в самия себе си, че може да се превърне в шедьовър и че не се нуждае нито от камъните на Етиопия, нито от хилядите роби и трупове, за да си построи гробници и паметници, да си въобрази величие и вечност. Че може да се въздига със собствените си ресурси. И че тази способност е по силите на всички.
Поезията, творчеството са отстояване на потенциала за въздигане на всеки.
Не да доминираш другия, да го смазваш със силата и величието си, а да не го оставяш да придобие власт над теб. Поезията, творчеството, това е установяване на съотношение на равенство с другия, на обмен и откриване, за да излезеш от логиката на властта, основана върху завладяването и подчиняването.
Властта не приема равенството. Я се пробвайте да кажете на онези, които се смятат за господари, че сте им равен! Те дори няма да ви се изсмеят в лицето, дори няма да ви забележат. Нямат никакво желание някой да им отнеме блясъка. Ужасяват се от мисълта, че някой може да се изравни с тях. Логиката им е различна. Властта има потребност да съществува посредством своите храмове и постройки. Има нужда от роби и обожатели. Иска да бъде обслужвана и възхвалявана. Върхът на пирамидата търпи само един камък, а властта и нейните носители искат да бъдат този камък, Камъкът, единственият, върхът. И не биха търпели всеки да се чувства способен да стане връх или камъните да се разпръснат и да няма повече пирамиди. Всеки камък да се самообяви за пирамида, да се самопровъзгласи за отделен свят. Властта и властниците не искат да се губят сред множеството от камъни, а да ги владеят сами. Или да ги държат в ръце, за да могат камъните да се одушевяват само според волята и интересите им.
Поезията, творчеството, това е да вдъхваш тази енергия на камъните, каквито сме. Всеки камък може да намери начин да стане пирамида, да се превърне в отделна вселена. Той съществува не защото се поставя над другите или ги смазва. А като застава до другите. В съседство с другите. В традицията се казва, че Авраам е бил нация сам по себе си. Поезията, творчеството, това е да приканваш всеки да осъществи тази пълнота в своя живот и в своята личност.
Не се ли казва в светите писания и че човекът е създаден по божий образ и подобие? Поезията се състои в това, да отстояваме тази прилика за всяко същество, да преоткрием това предвечно равенство пред образа и да не го губим повече по пътя.
И смисълът от съществуването на поета, на твореца не е да казва: „Вижте ме! Възхищавайте се от мен! Аз съм крадецът на огън!“. Тогава бихме го объркали с гурута от най-лошия вид. Напротив – той се бори, за да накара всеки да се осъзнае, да разшири възможностите си и да може да лети самостоятелно, задвижван от собствения си огън.
Когато древните говореха за алхимия, смятаха за вулгарно да се прави злато от кал. Според тях истинската алхимия трябва да се извърши у човека, който, бидейки направен от кал, може да стане равен на боговете. Следователно борбата трябва да е насочена срещу този стремеж, срещу причиненото от него широкомащабно оскотяване. И всеки човек се е устремил на своето си равнище към златото, богатствата, властта, които са примамки за търсещия и пропасти за живота на другите.
Да бъдеш или не – това е въпросът, нали? Тогава бъдете по такъв начин, че да не могат да покриват и прикриват съществуването ви с обикновена димна завеса, с три красиви картинки, с три разнородни гроша. Бъдете по такъв начин, че да не могат да ви отричат правото на съществуване. Бъдете по такъв начин, че да не могат да ви унищожат властите и властниците. Да не може повече едни да презират други. Да не може никой да бъде заличен от по-силния от него. Югът да не бъде тормозен от Севера, Изтокът – от Запада, и обратно. Черният да не бъде презиран от белия, жената да не бъде унижавана от мъжа. Скромният чиновник да не може да бъде тъпкан от свръхдоминиращия богаташ. Ограничените ни мозъци да не бъдат мачкани от огромни машини за затъпяване… Разбира се, че това е утопия. Но само защото това е утопия, да оставим ли нашия живот, нашето бъдеще в ръцете на властта и на властниците, които ще си служат и злоупотребяват с тях, докато не срещнат съпротива? Това е утопия, но ние можем поне да препречим пътя им, да пресечем ненаситния им апетит, да ги спънем, щом не можем да ги спрем. Утопия ли е това?
Но за мен поезията е тази утопия, тази упоритост да не се примиряваш с несправедливостта, да не абдикираш пред властта. Да казваш, че трябва да бъде възможен друг начин на живеене, друг начин на съществуване-заедно. Не поезия в бялото поле, в периферията, а поезия в сърцевината на нещата, в сърцата на съществата. Да отстояваш и да приемаш централното място на поезията, на творчеството в живота на хората, за да могат те на свой ред да оценят мащаба на възможностите, които поезията и творчеството предлагат за пълно обновяване на техния живот.
Като служим за пример едни на други, като преживяваме в плътта си това, което казваме на другия.
Една майка се безпокои заради особената булимия на сина си – непрекъснато му се яде мед и тя вече не знае какво да прави. Оскъдното ѝ богатство е погълнато от този скъпоструващ апетит. Тъй като предупрежденията и съветите ѝ не дават резултат и тя се чуди как да постъпи, решава да заведе сина си при един мъдрец, който живее в оня край, и да го помоли за помощ. След като изслушал оплакванията на майката, мъдрецът ѝ казал да се прибере вкъщи и да дойде пак при него след четиридесет дни. Когато двамата със сина ѝ се връщат при него след изтичането на този срок, мъдрецът казва на момчето да седне пред него и го помолва просто да спре да яде мед. Майката се съмнява в ефекта на тези думи и си тръгва мълчаливо със сина си. Минават дни и за нейно най-голямо учудване у сина ѝ вече няма и следа от апетита, заради който едва не са се разорили. Тя решава да отиде пак при мъдреца и да научи тайната на тези думи, които тогава не е осъзнала и които са преобразили сина ѝ. „Когато ви дадох четиридесетдневен срок – отвърнал мъдрецът, – исках да подложа на изпитание чрез лишение собственото си желание да ям мед, което дотогава не успявах да потисна. През този срок не консумирах мед и когато се върнахте, можах да кажа на сина ви с по-голяма увереност да не посяга повече към меда.“
Да излезем от позите на привидността и да казваме, да даваме на другия само това, което сме изпитали в собственото си същество. Поезията като начин, като състояние да бъдеш, дадена като нещо споделено, за да се отърсим както от вътрешните си, така и от наложените ни отвън робства.
Най-голямото добро, което можем да направим на могъщите, е да им попречим да упражняват господството си над нас, независимо дали сме индивид, група или малцинство. И ако не успеем да им попречим – поне да избягаме от тях, да си изковем оръжия в бягството, както казваше един друг мислител. Но никога да не отстъпваме пред каквото и да било.
Да бъдем – нито повече, нито по-малко. Да бъдем просто, но фундаментално, за да може другият да не си играе с нашето съществуване, другият, който, играейки си с нашето съществуване, излага своето на опасност. Не да ставаме куче с кучето, тиранин с тиранина, а да пречим на кучето да ни хапе и на тиранина – да упражнява тиранията си върху нас. Заставайки на неговата височина, установявайки съотношение на равенство, което би го разубедило да прави всякакъв рискован опит. Защото съотношение на равенство означава и равна способност за вреда. А могъщият, колкото и да могъщ, и кучето, колкото и да е куче, се страхуват да не ги ухапем и ние.
Поезията е тази сила за съпротива, която всеки може, всеки трябва да противопостави на потисничеството, за да се постигне съществуване без потисничество между живите. За да може алчността, ненаситността на едни да не се превръщат в бездна, в гроб за всички. За да може едно съотношение на внимание и любов да замести съотношението на презрение и сила, което продължава да управлява нашето настояще.
Превод от френски Красимир Кавалджиев
Шейхмус Дагтекин е роден през 1964 година в Харун – кюрдско село в Югоизточна Турция. Учи аудиовизуално изкуство в Анкара. Живее в Париж от 1987 година и пише на френски. Носител на Международната награда за френскоезична поезия „Иван Гол“ (2000), на наградата „Теофил Готие“ и наградата „Маларме“ (2007), както и на наградата „Бенжамен Фондан“ (2013).
списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X
