Атанас Тотляков, Манифест на тактилната графика 2, ръчна хартия, гравюра, преге, 70/100, 2008

 

 

Отмъщение, владетелю, отмъщение!
Падам в твоите нозе:
бъди справедлив и накажи убиеца,
така че неговото наказание в бъдещите векове
да възвести на потомството твоя справедлив съд
и да е предупреждение за злодеите.

Убит поет! – за чест страдалец,
скосен от хорската мълва,
с куршум в гърди, за правда жаден,
отпусна гордата глава!..
Не издържа душата светла
позор, обиди, клевети,
срещу света въстана смело,
единствен той… и бе убит!
Убит!.. защо са днес ридания,
хвалби без цел, ненужен плач
и жалък глас за оправдание?
Съдбата сложи свой печат!
Не вий ли гонихте тъй злобно
свободния му, дързък дар
и за забава пак подмолно
раздухвахте стаен пожар?
Защо? веселие… – мъчения
последни той не изтърпя:
угасна пламъка на гения,
венецът славен прецъфтя.

Убиецът му равнодушно
насочи своя пистолет:
сърцето глухо бие пусто,
ръка не трепна пред поет.
И що за чудо?.. отдалече,
като стотици бежанци,
на лов за щастие дошли,
на нас съдбата го обрече;
с усмивка дръзко той презря
земя, език и чужди нрави;
не пощади и наша слава;
в мига на кървава разправа,
кого уби той, не разбра!..

И той умря – зарит в могила,
тъй както оня, неизвестен, мили,
певец, сразен от ревността,
възпявана от него с чудна сила,
погубен, както той, с безмилостна ръка.

Защо от мирна дружба, нежна, простодушна,
той влезе в този свят и завистлив, и душен
за волното сърце и пламенния нрав?
Защо ръка подаде на клеветник долен,
защо повярва в ласки и лъжите голи,
той, от младостта си хората разбрал?..

И стария венец – смениха те със трънен,
увит със лаврите , надянаха му зло:
с игли невидими и върли –
раниха славното чело;
отровени последните минути
с коварен шепот, с присмех на простак,
и той умря – напразно мъст жадувал,
досада затаил в измамена мечта.
Затихна чудодейна песен,
и няма да се чуе пак:
певецът е в приюта тесен,
устата му е със печат. –

*
А вий, надменните потомци,
известни с подлостта на славени деди,
с петите робски сбирали отломки,
от родове обидени в щастливите игри!
Вий, жадната тълпа, застанала до трона,
палачи сте на Гений, Слава, Свобода!
Таете се под сянка на закона,
безмълвни са пред вас – и правда и съда!…
Но има божи съд, любимци на разврата!
Най-страшен съд: той бди;
несъблазнен от звън на злато,
и мисли, и дела, той знае отпреди.
Ще търсите злословие напразно вие:
не ще ви то помогне, не,
и всичката ви черна кръв не ще измие
кръвта на праведен Поет!

29 януари — начало на февруари 1837

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.