Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Дъжд

В мъгляво утро, на парцали
разкъсал облачния свод,
той сякаш беше нереален,
лишен от форма на живот.

Зародиш, сукал висините,
той развълнуван закипя
и в миг, изпълнен със величие,
удари в струните, запя.

И блесна цялата дъбрава
с мълниеносните сълзи,
и всяка клонка се разшава
с листата в мокрите брези.

Завързал здраво със конците си
небето с нашта равнина,
нахлу в потока от събития
бегом, с наведена глава.

Той падна отдалеч, наклонен
към древната зеленина;
и пиеше го с мощно лоно
във трепет цялата Земя.

1953

 

Не позволяй душе лениться…

Не позволявай на душата
да кара тъй – през куп за грош.
Душата трябва без заплата
да бачка здраво ден и нощ.

Разкарвай я по сто квартири,
влачи я по етапен ред,
бегом по стръмните баири –
през киша, преспи, кал и лед.

Не давай да се излежава,
щом пукне светлата зора;
тя друго и не заслужава –
седло, самар, камшик, юзда!

Оставиш ли я да излиза
без работа насам-натам,
тя и последната ти риза
от тебе ще свали без срам.

Ти я стисни за двете плешки,
измъчвай я до късен мрак –
да се научи по човешки
със тебе да живее пак!

Тя е робиня и царкиня,
а ти бъди началник лош –
тя трябва срещу милостиня
да бачка здраво ден и нощ!

1958

 

Самотният дъб

На лоша почва, твърде възловат
е тоя дъб. И без великолепие
във облеклото. Там висят
листа като парцалчета наклепани.

А сключените в мъртва хватка стави
и гръм да ги удари, ще е дар –
като камбана ще кънти и слави,
от ствола ще прокапе кехлибар.

Но я го виж – тъй важен и спокоен
сред своите безжизнени поля.
Кой ще му каже, че самичък не е воин?
И сам в полето – воин е това!

1957

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.