Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

Трудни времена бяха началото на деветдесетте. Зората на българската демокрация беше несигурен период.

По това време растеше Васил – будно и умно дете. Детството му не беше като това на връстниците му. Баща си не помнеше – беше починал, а майка му често оставаше без работа. Тя беше винаги бледа и уморена, често кашляше. Бяха обиколили доста квартири в малкия град. Васко мечтаеше като порасне да бъде много богат, да си купи собствен апартамент, а майка му никога повече да не работи. Но, както му казваше самата тя, за да се случи това той трябваше много да учи.

В началното училище Васко беше старателен и имаше добри оценки. Чувстваше се малко различен от съучениците си – те си имаха бащи, които им даваха пари за закуска, а той винаги си носеше филии с маргарин и шарена сол. От тези ранни ученически години обаче детето никога нямаше да забрави приятеля си Кирил, а също и Росица, с която седяха на един чин. Класната – госпожа Панайотова, се отнасяше винаги добре с момчето и на няколко пъти го кани на гости в дома си, запозна го със съпруга и дъщерите си.

В края на четвърти клас госпожа Панайотова организира екскурзия до София. Васил не беше ходил в столицата, но и сега не си правеше илюзия, че ще отиде. Момчето приемаше това нормално, както беше приемало и много други лишения. Но майката на Росица предложи на останалите родители да си поделят сумата, за да може и Васко да отиде с класа си. Всички се съгласиха. Детето беше безкрайно щастливо, а майка му едновременно се усмихваше и плачеше. Странно нещо са възрастните – дори на хубавите новини не могат да се зарадват напълно.

Екскурзията мина страхотно. На Васко най-много му хареса в зоопарка. Госпожа Панайотова му даде пари да купи на майка си картичка, а Росица и Кирил го черпиха сладолед.

Лятото след екскурзията Васил за първи път прекара при баба си и дядо си. Макар че живееха в същия град, той рядко им гостуваше и не се чувстваше особено желан. Сега беше истинско мъчение да остане цяло лято при тези хора, които бяха за него далечни и чужди. Не му позволяваха дори да посети майка си. Тя също не дойде да види сина си. Дали пак не беше загубила работата си? Или отново щяха да сменят квартирата?

Малко преди края на лятото дядото на Васил го заведе в болницата. Там на едно легло лежеше майка му – по-бледа от всякога. Не си казаха много неща, защото тя постоянно кашляше, а Васко не спираше да плаче. Седмица по-късно 11-годишното момче остана сирак. А след погребението последва нов удар. Бабата на Васил му обясни, че баща му е жив. Изоставил майка му, когато разбрал, че е бременна. Заминал за София, започнал някакъв бизнес там и сега бил доста заможен. Съгласил се да вземе сина си, със съпругата му нямали деца. Трябвало само да вземат на Васко малко кръв за някакво изследване.

Детското съзнание беше замъглено от последните събития. Момчето се затвори в себе си. Не обвиняваше майка си задето го е излъгала, че баща му е починал. Не обвиняваше баща си, че го е изоставил. Не обвиняваше баба си и дядо си, че не искаха да се грижат за него. Знаеше само едно: че се страхува.

След като излязоха резултатите от кръвните изследвания, бабата събра малкото вещи на Васко в една чанта, а дядо му го заведе с влака до София.

Двайсет години по-късно Васил беше богат млад мъж без професия и семейство. Баща му се опита с пари да компенсира някогашния си грях към своя син.  Васил никога не му каза “татко”. Отначало го наричаше “господине”, а по-късно – по име. Първоначално момчето беше плахо и скромно, но после се отпусна, придоби самочувствие. Хареса му охолния и безгрижен живот. Казваше си, че има много да наваксва. Не записа да учи нищо след училище – не виждаше смисъл в това. Не пожела да се включи и в бащиния си бизнес – не му се занимаваше. Сменяше често колите, жените, приятелите си. Неусетно се превърна в мързелив егоист.

Когато бащата почина, му завеща доста солидна сума. 31-годишният Васил реши с част от наследството да си купи собствен апартамент.

Щом жилището беше готово и започна да събира вещите си, Васил направи неочаквано откритие. От една книга изпадна стара снимка. Той, Роси и Кирчо в зоологическата градина в София, а зад гърба им – огромен носорог. Екскурзията в София. Екскурзия, на която отиде благодарение на приятелите си. Не се беше виждал с Росица и Кирил оттогава – от двайсет години. Сети се и за класната си, госпожа Панайотова. Трябва отдавна да е пенсионерка. От години не беше ходил в родния град. Нямаше какво да търси там – баба му и дядо му не бяха вече между живите.

Васил съживи и бледия спомен за бледата си майка. Не можа да се сети кога за последно е ходил на гроба ѝ.

Лесно взе решението. Ще отиде за няколко дни в градчето, в което беше отраснал. Ще намери госпожа Панайотова, за да ѝ се отблагодари за някогашните грижи. Ще се срещне с Кирчо и с Роси. Само не можеше да измисли какво да купи на госпожата за подарък. Ами да! Разбира се! Екскурзия. Париж? Не, стори му се твърде обикновена дестинация и твърде близо. Трябваше да е нещо по-грандиозно. Австралия? Да, звучи чудесно – екзотично, достатъчно далеч, достатъчно скъпо. Как не се беше сетил по-рано? Хубаво щеше да бъде да се види със старите си познайници и да им се похвали с новото си положение на заможен столичанин.

На следващата сутрин младият мъж купи ваучер за екскурзия до Австралия за двама. Със задоволство си представяше радостта на госпожа Панайотова, когато разбере, че със съпруга ѝ ще пътуват до Австралия и то – напълно безплатно. Васил се качи в луксозния си автомобил и потегли. По пътя обмисли плана си и еуфорията започна да го напуска. Дали ще си спомни къде живее госпожата? А тя ще се сети ли кой е той? Жива ли е изобщо? Росица, Кирил – може да са напуснали града.

Като пристигна, Васил първо посети гроба на майка си. Беше целият в бурени. После пое към госпожа Панайотова. С малко лутане откри блока – нали беше ходил там като ученик. Апартаментът обаче имаше нови собственици. Панайотови го продали и се преместили в по-малък. Оставили адреса ако някой ги потърси.

Откри новото място и плахо позвъни.

Госпожата беше много остаряла. Нормално. Двайсет години са това. Васил стоеше и не знаеше какво да каже. Възрастната жена проговори първа:

– Добър ден. Какво обичате?

Васил се сепна.

– Здравейте, госпожо Панайотова! Аз съм Ваш ученик, отдавна не сме се виждали…

В очите на Панайотова нещо проблесна.

– А-а-а, Василе, ти ли си? Влизай!

Значи все пак го позна. Влизайки в тясното коридорче, Васил подаде на госпожата ваучера за екскурзия.

– Това е за Вас. Малък подарък.

В коридорчето беше полутъмно и госпожата не можа да види какво ѝ

беше дал нейния ученик. Помисли, че е картичка. Заведе Васил в кухнята, остави ваучера настрани и се зае да приготви чай.

– Моля Ви, няма нужда, не се притеснявайте – промърмори младият мъж, който в момента се чувстваше наистина като ученик.

Госпожата сложи на масата две чаши чай и чинийка с обикновени бисквити. Васил се ядоса на себе си, че не се сети да донесе поне кутия бонбони.

– Хайде сега, разказвай! Как си, какво правиш? Последно разбрах, че след като майка ти…, че си заминал за София.

Васил започна да разказва – отначало малко неуверено, като на изпит, после се отпусна. Похвали се с наследството, с новото си жилище. Чак тогава се сети да попита как са госпожата и семейството ѝ. Панайотова обясни, че дъщерите ѝ заминали в съседни градове. Рядко се виждала с тях.

– А съпругът Ви къде е?

Погледът на Панайотова потъмня.

– В другата стая е. Преди три години получи инсулт и от тогава го гледам на легло. Но да не говорим за това. Я да видим какво си ми донесъл.

Васил с болка се сети, че при тези обстоятелства екскурзията до Австралия е крайно неподходящ подарък. Госпожата премяташе ваучера в ръцете си и не можеше да разбере какво е това. Наложи се Васил да ѝ обясни. После добави:

– Може да го дадете на някоя от дъщерите си.

– Василе – каза госпожа Панайотова с тъжна усмивка, – не е за нас тази екскурзия. Вземи си картичката и отиди с някой приятел или приятелка. – Госпожата погледна ръчния си часовник. – Извини ме, трябва да дам на мъжа си лекарствата. Връщам се веднага.

Останал сам, Васил се почувства неудобно. Как можа да измисли тая екскурзия? Дали не обиди госпожата с такъв скъп и ненужен подарък? Огледа тясната кухничка. Всичко беше чисто, но вехто. Пийна малко чай. Беше липов. Хапна една бисквита. От години не беше ял обикновени бисквити. Струваха му се твърде… обикновени.

Госпожа Панайотова се върна. Васил я попита за Росица и Кирил. И двамата си живеели в същия град.

– За Кирчо чух не особено хубави неща – каза Панайотова. – Май се забъркал с някакви хора. Не знам подробности. Може да го намериш на стария му адрес. С Росица се видяхме случайно преди няколко месеца. Има две момченца. Мога да ти дам телефона ѝ.

Поговориха още малко за общи неща и Васил стана да си ходи. В коридора видя стар домашен телефон, грижливо завит с каренце. Бръкна в джоба си, извади супермодерния си мобилен и го подаде на Панайотова.

– Вземете. Да говорите с дъщерите си.

– Няма нужда. Обаждат ми се на домашния. Пък и аз не мога да се справям с тази сложна техника.

Васил си помисли, че се е издънил още повече. Сбогува се с госпожата като обеща пак да мине някой път и излезе с ваучера в ръка. Пред блока седя дълго време в колата. Размишляваше. Извади от джоба си листчето с номера на Росица и го набра. Представи се. Стори му се, че Роси се зарадва. В момента била в парка, уговориха се да се видят там.

Васко я видя първи, но се увери, че е тя чак когато приближи. Ръкуваха се и седнаха на близката пейка. Чудеха се какво да си кажат – много време не се бяха виждали и сега и двамата се чувстваха неловко, почти като непознати. До пейката дотичаха две момченца. Росица ги представи – Теодор и Божидар. Наесен щели да са в първи клас, нищо че Божко е с година по-малък. Децата отидоха да играят, а Васко и Росица малко по малко се разприказваха. Хубава си беше Роси като дете, хубава беше и сега. Естествено, грижите на домакинството и майчинството бяха сложили отпечатък на лицето ѝ, имаше няколко фини бръчици около очите. Роси разказваше с въодушевление за живота си – учила, омъжила се, родили се децата. Със съпруга ѝ явно бяха щастливи.

– А ти, Васе? Имаш ли семейство? Гледам – добре си се уредил в София.

Въпросът и забележката го жегнаха. Дори не беше мислил да се жени – не се задържаше с едно момиче повече от няколко месеца.

– Рано е още. Е, поне за мен. Знаеш ли, видях се с Панайотова. Тя ми даде телефона ти.

– Да… Жал ми е за нея. Тежка участ.

Помълчаха малко. Росица сгълча момчетата. Бяха много палави.

– Роси, помниш ли екскурзията до София в четвърти клас? Всички събрахте пари, за да дойда и аз.

– Вярно – каза Росица, – май имаше нещо такова.

– Вземи – Васил ѝ подаде ваучера. – Идете със съпруга ти да си починете.

– Какво е това? – намръщи се Роси. – Австралия? Че къде ще ходим чак там? Не искам да оставям децата, пък и няма кой да ги гледа. А и сигурно е страшно скъпо. Не мога да приема – и тя му върна ваучера.

Настана неловко мълчание. Наруши го Роси:

– Миналото лято четиримата ходихме за една седмица в Сандански. Беше много хубаво.

Отново тишина. Този път Васил проговори първи:

– Какво ще ми кажеш за Кирчо? Чух нещо от Панайотова.

– Да… Лоша работа. Мисля, че хазарт. Родителите му ипотекирали апартамента, за да му платят дълговете, ама и това не било достатъчно.

След малко Васил реши да тръгва. Момчетата дойдоха да кажат довиждане на “господина”. Ех, как не се беше сетил да им купи поне по един шоколад. Сбогува се и пое към Кирчови. Звъня дълго на вратата. Тъкмо мислеше да си ходи, когато му отвори преждевременно остарялата майка на Кирчо. Без да чака Васил да се представи, тя каза грубо:

– Кирил го няма вкъщи!

– Добре. Може ли да му предадете, че го е търсил съученика му от началното училище Васил. Ето това е номерът ми.

Жената протегна недоверчиво ръка, а зад гърба ѝ се подаде самият Кирил.

– Васе, ти ли си, бе? Къде се изгуби толкова години?

Двайсет минути по-късно в близкото кафе, Кирил все още се оправдаваше за лъжата на майка си.

– Малко съм закъсал с парите, та си помислих, че ме търсят за това. Дължа на едни хора…

– Кире, я остави тая работа, ами вземи това и иди да си починеш две седмици, да се откъснеш малко оттука.

– К’во е т’ва, бе? Австралия. За кой дявол ми е притрябвало на мене да ходя в Австралия? Две седмици. А после? Нали пак ще се върна тука. Пак ще ме намерят.

Докато говореше, Кирил не спираше да се озърта наоколо. Хитрите му очи се вглеждаха във всеки посетител на заведението. Беше нервен.

– Остави ти тая Австралия. Виж, ако имаш повечко пари… гледам, хубава кола караш… Чух, че баща ти бил богат.

Кирил млъкна. Васил извади няколко банкноти и ги бутна към някогашния си приятел. Остави на масата още една банкнота за сметката и се изправи да си ходи.

– Ще видиш, Васе, сега вече ще спечеля! Твоите пари ще са ми на късмет, няма как да не спечеля! Ще си върна дълговете, пък после – може с теб да отидем и до Австралия. – Кирил се ухили глупаво.

Васил промърмори “довиждане” и “успех”, качи се в колата и потегли към София. Караше бързо. Благодарност. Никой не желаеше да получи благодарността му. Или пък той не знаеше как да я изрази? И какво да прави сега тоя ваучер? Не му се ходеше в Австралия. Пък и нямаше с кого да отиде.

Пристигайки в София, Васил спря на един от големите булеварди. На тротоара седеше просяк с кутия в ръка. Без да се замисля много младият мъж пусна ваучера в кутията и се отдалечи. Дано просякът успее да го продаде.

Но просякът беше неграмотен. Помисли шареното картонче за поредната рекламна брошура, която някой на шега му пуска в кутията. Взе ваучера и го хвърли в близката кофа за боклук.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.