Най-новото

Политическите партии са мафиотски агенции за запознанства в имагинерната пошлост на (не)разпознаване, деградирала версия на хегелианското Anerkennung или връщане на неговото послание в изопачена, тоест истинска форма. Днес няма господари и слуги, освен техните означаващи, неспособни за самоозначаване,
На същите имагинерни полагания се крепят и всички социални структури.
Социалната връзка не съществува, освен в деформациите на субективна деституция.
Електоралното гето е транзитивен обект, временно образувание, понякога със съвсем реален събитиен потенциал.
Изборите го активират, само за да го неутрализират в минни заграждения и обезопасяване на полицейски периметър.
Проблемът е как да се прекоси опасната зона чрез тайни мафиотски хетеротопии.
Гетото е карикатура на безработна общност, карцериран оголен живот, комунистическа хипотеза, капиталистически рай, конспирация на вечен Сабат.
Други приемат есенциалистката теза, че гетото е това за нацията, което е гравитационният център за човешкото тяло, пренебрегвайки спекулативното Тяло без органи на Дельоз.
Но същото може да се припише и на всички ядра и на всички претенденти за суверенни лаври. Всъщност става въпрос за транзитивни обекти с активен период на полуразпад.
В това афтър-парти на мъртви метафори няма да намерите своя Вергилий.
Изборните турбуленции се сторнират в средностатистически термостат на топлинна, тоест социологическа смърт.
Един идеологически акселератор осцилира шокови вълни през социалното поле с еднаквия неуспех на присъствие и отсъствие, загуби и печалби.
Диференциатор на индиферентности – хомеостазис, автоимунно разстройство, пунктуиран еквилибриум, хомеостатични баланси и контингентни срещи
Изборите са дефиниране на световъртежи, vertigos, ако си послужим с този израз на Рембо.
Апокалиптичният страх, че класата на декласираните ще изкласи абсолютно, е контролният алгоритъм на всяка власт.
Смяната на термодинамичната визия с кибер-визия не променя нищо в редуващите се моди без трендове.
Изборите днес са усмирителна риза за шизоидното cogito, излъчващо дигитални феромони, които дори машинното гласуване не е в състояние да неутрализира.
Не индивиди, а дивиди като перфокарти в темпоралната машина на непосредственото, граматизирани в термините на Бърнард Щиглер.
Апатията пред изборния фураж за Буридановото магаре е същата апатия на човека, оставен сам пред недостъпно-Реалното на Закона, изборът като изнемощяващата си липса в разказа на Кафка.
Кафкианските герои на гладуване и изнемощение винаги са ни напомняли Буридановото магаре
като илюстрация за съществуващата свобода на индиферентно равнодушие и безучастност.
Странно, но политиките се плашат от това радикално дезангажиране във вариант на недетерминирана воля. Трябва да избереш, иначе попадаш в менюто – това са неолибералните хитрини.
Изборите изписват гетоидния профил на посредственост, пазарът върши същото – среднящина, average, прогнозиращ следващия average, ако се доверим на Джон Мейнард Кейнс.
Интимната връзка между избори и пазар е заглушена от демократична буфонада, по-гръмогласна от Буридановото магаре.
Няма такова магаре.
Невро-добитъкът, както го нарича Жил Кетелей, е суров материал за изкусителни стратегии на елитни магаретари.
Както микрочастиците нямат физическа големина и са концептуален достъп до нашите теории, до фикции със структура на истина спрямо фикцията на точка на референция, така и Гетото е призрачна референция, към която се пришиват биополитически фикции за средностатистически избор и волеизлияния
Няма квантов свят, освен описанието за него.
Няма социален свят, освен реториката за него.
Няма свободен избор, освен предписанията за него.
Остава черната кутия на лаканианския object a – този възвишен транзитивен обект като форма на пустота, изисквана от безкрайните претенции на крайните претенденти за суверенно царство.
Няма такава кутия в колекцията от теоретични и технологични джаджи, gadgets.
Object a – това е голият обяд на стойността, безкрайни остатъци на кибер-Кивота, руиниращо наслаждение jouissance.
Или по-добре певицата Жозефина на мишия народ с нейния писък във версия на object a,
нищо и никакъв глас, който всъщност е акузматичният глас на мишия народ, потопен в немота.
Неслучайно сме се ограничили с писъка, по малко писък за всеки отделен случай – това е всичко, което ни трябва. Възможно е и при нас да се появят музикални дарования, но при нашия характер те неизбежно глъхнат, не успявайки да се изявят – това казва гласът на гетото чрез охтичавия метроном на Кафка.
Защото писъкът е езикът на нашия народ, само другият писък пищи цял живот без да го знае, тук писъкът е освободен от повседневни окови и за кратко освобождава и нас. Не е за учудване, че изпълненията на Жозефина така ни привличат и ние се стараем да не ги пропускаме.
В това е илюзията на трансфера – амбивалентен народ се идентифицира с амбивалентната Жозефина.
Течният ликвиден писък на Жозефина напомня жалката съдба на нашия народ, изгубен в суматохата на враждебния свят. Жозефина отстоява себе си – този никакъв глас, това никакво изкуство отстояват себе си и намират път към нашите сърца; и на нас е приятно да го мислим. Ако сред нас би се появил истински певец-виртуоз, в такава ситуация не бихме го слушали, единодушно щяхме да отхвърлим подобно изпълнение като безсмислица. Жозефина, Боже опази, няма нужда да знае, че ако я слушаме въобще, това всъщност не говори в полза на нейното пеене.
Тайната за певческите умения на Жозефина е тайната на собствената ни посредственост в закривения идиом на езика ни.
Онези отвън са със съдба на клакьори.
Народът в симбиоза с акузматичния глас, Чарли Чаплин глътнал свирката, в нелюбов към музиката.
И елитарните писъци отвън – мълчи народът.
Презираме тези, които имат отговори на непоставен въпрос, но сме принудени да ги търпим –
елити в спявката без певци.
Мигриращите мишки в търсене на плъх-господар
И нито един певец
Преформени комунисти и комсомолци в пребоядисана колоратура на песнопения
Гетото в търсене на своята Жозефина.
По-високо билото, майстори – при пожар плъховете излитат през комина.
Капитулираме, но не и безусловно
Може и да сме разомагьосали света, но не и себе си като субекти на избор.
Технологичните избори, както се предписват от Брюксел и на местно ниво, са мениджмънт на пазарен принцип, произвеждащ автоматични субекти-gadgets.
Те говорят правилно и имат ясни визии, пропуснали възвишения стих от Десета песен на Ад, вертигото на избора и на мисълта:
tutta morta fia nostra conoszenza da quel punto che del futuro fia chiusa la porta.
Всичките ни знания са мъртви пред затворената врата на бъдещето
Когато ги слушаме как умно и ерудирано говорят, примерно роботоидните евро-депутати, няма как да не се сетим за двусмислените забележки на Ницше какви добри европейци сме ние.
Европа за своите поданици не е ли това, което е Жозефина за мишия народ – издигайки я на пиедестал извън контрол и власт, фактически мишият народ признава неразбирането си на универсалния й писък и безсилно се възхищава на изкуството й, докато на свой ред певицата ги вини за същото – вие не разбирате идеята за Европа, моето универсално изкуство, същата нелюбов към музикалния химн на Европа, докато в ушите звучат националните маршове.
Нито любовници на универсалното, нито достатъчно германци или каквито и да било там; илюзия на трансфера в кръстоска с политическа воля, как ще стане това – безметежно или с цената на катастрофа?
Самият Ницше страстно е желаел да се изкара поляк.
Европа на гета и елити – тук е докосването на Реалното, моментът на истината, истинския проблем.
Но капиталистическият дискурс е единствения, който казва – няма проблем – и мишата популация тръпне от възхищение.
Капиталистическият субект е первертът, който знае как да обслужва наслаждението на другия, вместо да го депресира в тоталитарни невротизми, при това с бясна скорост, преди да си се усетил, че става въпрос за субститути, сембланси и латузи като ония късметлийски хартийки, които раздават на излизане от моловете или латузите със сентенции, когато ти сервират кафе.
Семблансът се случва някъде в засечката на имагинерно и символно като перверзно решение за травматичната деституция на кастрацията, на Реалното.
И там е тънката граница, където се преструват на умрели лисици, докато се чудиш какви са в реалния живот – няма реален живот, а спектакъл на имагинерни божества и култови герои, и развалени фетиши в сериално заместване – капитализмът е скоростен, бърза храна бързо изкуство, гетоидна макдонализация, пазарен сталинизъм.
Докато възбраните произвеждат невроза, свръх-азовата инструкция да се наслаждаваме под формата на консумирани стоки е последвана от хедонистична депресия – никоя стока не задоволява, разочарование, още по-голяма несигурност и пустота.
При капиталистическия дискурс в мястото на господарското означаващо е инсталирана липсата или обект-причината на желанието, която тласка не само към фетишизъм и преследване на печалба, но и към още-силни пристрастености и зависимости – сега ти си господар на наслаждението без посредничеството на Другия – дрогиран дори без дрога, имагинерен богаташ без пари, каквито са всъщност всички капиталистически паразити на общите фондове, на common, пристъпващите крадци посред бял ден.
Липсата е конститутивна, докато се хвърляш в какви ли не начинания – и обратният резултат не се забавя – анорексия, булимия, биполярни разстройства, параноидни идентификации, в крайна сметка хазарт и наркомания.
Симптомите вече не са адресирани към Другия, а се настройват около аутистичното ядро на наслаждение без сигнификация, както при клошарите и наркоманите.
Съзнанията ни са интериор на медийни стандарти, вече не се нуждаем един от друг освен чисто формално във виртуалните мрежи, където лайкват дори съобщенията за нечия смърт. В информационния овърлоуд сме раздалечени като острови на омерзение.
Капитализмът е фантазията за несвършек в нашите оргазмени свършеци на фалшив обмен на порнографирани органи без тела, докато безорганното тяло на любовта и смъртта, изключено от онтологията на капиталистическия актуализъм, е неприсъствено.
Какво ни казваше соц-дефицитът – няма, току-що свърши.
А капиталистическият дискурс – ти решаваш кога да свършиш в безкрайния избор на чекиджийски джаджи.
Хората с нетрадиционна сексуалност би трябвало да го знаят – има само принадено наслаждение, и безорганното тяло на секса не ни принадлежи. Ние заработваме руиниращи обекти а на социално мастурбиране, нищо друго. Фетишът на репродуктивност, съжалявам, без него ще изчезне и последният гей, както пролетариатът би се самоотменил в триумфа на класовата война.
Ако това не е обсолентен екзистенциализъм, изборът е момент на лудост.
Именно, решението или изборът е да си с лице с разрива на имагинерната социална връзка вътре от уникалната перспектива на субективна деституция.
Чистият избор е логика на революционен импулс, докато ни се внушава, че той е непоправимо закърнял, наистина ли?
След парада на ирационална рационалност, призрачна обективност, апостериорно априори на състоялото се вселенско измиране ние износваме кибер-Кивота на дигитални мощи.
Само не питайте какво има вътре в него.
И на равнището на желанието, и на влечението, обектът е конституиран като изгубен завинаги.
Можем да го имаме само като чиста липса или мизерен остатък в мястото на тотализиращи заблуди и социологически обективизми.
Спомням си как в предсмъртната си агония баща ми помоли да му донесем небет-шекер, сякаш в римейк на филма Гражданинът Кейн, който изобщо не бе гледал. Той изчезваше като детето пред панаирджийска сергия, за да отнесе захаросаната си латуза при небесните пениси на бащите в подредба на възвишени обекти.
Чак сега разбирам защо Пенчо Славейков толкова е презирал оплаквачите на социална тъга, оная спукана цигулка, на която се свирят най-изтърканите мелодии, и носителите на битпазарски лаври, продавачите на евтина стока, както пише в предговора си към второто издание на Стихотворения на Яворов от 1904 г.
Oчевидно изборът е между гето и елитарност и Славейков формално клони към второто, но репресираната обект-причина на желанието му е да измести предходните фаворити за трона на поетическия идиом.
В дезертиране от този идиом е величието като провал на поета, и буквално, и символно. И това остава прецедент, след който имаме само трудовоборчески писатели. Но толкова лошо ли е това, като се има предвид ажиотажа на преформените комунистически писатели в абстрактни хуманисти, и класовият момент е изоставен осиротял откъм застъпници…
Няма чист избор.
Именно, обект-причината на желанието е катализатор, който пулверизира във вискозна блудкавост теоретичните коментари и спекулации с цел да ги регулира.
Няма такава обект-причина, освен в тягата на вакуумни флуктуации, от които всъщност се състои и всяка материя.
Именно, това е същата отсъстваща причина на Историята, за която Фредрик Джеймисън пледира в Политическото несъзнавано… недостъпна, освен в текстуална форма на историзиране, което пропуска това в историята, което е повече от история – в крайна сметка невлизащият в никакви сметки рев на Буридановото магаре или мишият писък на Жозефина.
Обект-причината е в дисруптивното изтощение и изнемощяване като истинския произход на политики, изкуства, любов – ентропийно, инфлационно, когнитивно – историческите фази като осцилации на махало в дефазиране, младост, зрелост, декадентство, наследяващи се елити като струпване на трупни фосили в циклите на седем угоени крави, седем мършави, фуражиране на еднакво неприемливи ставки, квоти, таблици и алгоритми на глупостта, изнемощяване на гръцкия език в латинския, история на самоначукващия си го хегелиански Дух, изнемощяващ в цикъла на Парето, големият природен пир и масата на гладуващите философи, животни превърнати в рефлексии и окончаващи в животински тикове на юмручен бой.
И в изнемощяване на изнемощяването изникват сембланси на негентропична мощ.
О, розовобузи магаретари, какъв кяр от електоралната скотщина, която скрито презирате?
Но как от гетото като въплътена липса на консенсус се излъчват консенсуални елити остава неясно.
Не виждаме разлика между ницшеанската бестиалност на лидерство и Ленин с неговата Партийна организация и партийна литература от 1905 г.
Принцът на Макиавели е последван от популистки Принцове на тълпата, които днес общуват през Туитър, но това едва ли означава прозрачна комуникация.
Самият Макиавели е презирал въобразените принципали и въобразените държави, противно на постмодерното схващане днес, докато фалическият призрак на господаря необезпокояван потъва в урната, за да възкръсне отново оттам – във възвишено-преиначената форма на мизерен objet a, тоест хаштага ≠Кой.
Фураж или пушечно месо или анонимен кибер-код – командният импулс като неизправим тик е в основата на всяка рефлексия.
Но нека все пак да предзобим и другата магарешка алтернатива на философски овкусен фураж.
Допуска се, че демокрацията е задължена на безкрайно щедър и рисков залог, обвързан с т. н. принцип на невинността на изключението: никой индивид, лоби, общност, партия не притежават привилегията да упражняват власт, няма демокрация без демократично производство на елити, като шансът е оставен отворен за този героизъм-за-всекиго в екзистенциалния стил на Киркегор, който историята досега е толерирала колебливо само в заченки.
Добре казано, но играта с априорностите на шанса, с девствения шанс извън проституиращите числа на зара изважда наяве скандала на невинното изключение – всеки може да управлява и всеки може да е автор, стига да извади късмет както при онлайн блекджек игри.
Казино-капитализъм, пазарна демокрация, некалкулираната свобода на благодатта – изключението манипулира с интензивна страст общото в симулативни игри.
Героизмът за всекиго е инкриминиран от мафиотски и офшорни изключения, култът към личността подменен с култ на знаменитости и шарлатани извън реален живот.
Ако алтернативите се явяват в предписана форма на дуалност, те суспендират свободата на избора, който би потвърдил една или друга опция. Изборът престава да е избор и се превръща в предписан избор.
Адорно асоциира свободата на избор не със субективните метафори на дуалистичен избор в една ситуация, а с деформиращата интензивност в световъртежа на мисълта, която прави неподходящ ангажиментът за еднозначност на промотираните алтернативи и за разпознаваемост на правилния избор или добро намерение.
Мисълта като опит на шеметност или дионисиевски екстаз в детерминацията на истината, Taumel както го нарича Хегел, или неистовство, или пир, където нито един участник не е пиян, разтваря обекта, на който се посвещава. Мисълта открива и изобретява разтварянето на обекта като собственото си движение, но не за да го присвоява в интелигибелна идентичност, отнесена както към обекта, така и към себе си.
Мисълта продължава да тласка дионисиевската замаяност в преноса на истина, интензивността- Taumel на неистовство и шемет до точката на различие от теория и мнения, и до признанието, че мисълта няма или самата не е обект, опция. Мисълта е анархична. Няма философска позиция, няма разпознаваема мисъл в дефиниране на вертигото.
Актът на мислене не е устремен в откриването на събирателна точка, в правене на избор или решение в ситуация, доминирана от Двете.
Нещата се свеждат до една неконтролирана добавка, която не е нито екстра-, нито интра-ментална, неразрешимо приложение в основата на субективния избор, сътресение, шок, трепет, импулс, спонтанност, произволност, които афектират мисълта, надвишават я и я прекъсват в търсенето й на теоретическо осъзнаване, за да обслужи нуждите на „истинската” практика.
Всъщност става въпрос за производството на трансцендентален елемент, който поддържа рефлексията в незатваряне, или за възвишен обект а в термините на Лакан.
Но избягването на предписания, на бинарни схеми води до това, че колкото повече се разширява обхватът на мисълта, толкова повече се сгъстява във философска невроза.
При Бадиу обект-причината е трансформирана в точка на неекзистенция в света, през която нахлува множественото, за да укаже към контингентността на този свят, но и към възможността за друг свят, за пълна екзистенция другаде, например пълна екзистенция на комунистическо политическо тяло, в което всички индивиди ще се превърнат във философи.
Но този пир наистина е несъществуващо меню върху масата на гладните философи. По-скоро описание на философска невроза.
Изборът като рационална лудост отсъства от българския ум и затова са още по-комични разумните „практични”избори, примерно между две геополитически алтернативи, два пола, два кантара и т. н.
Дионисиевската замаяност на мисълта само обсолентен предразсъдък ли е, друго предписание за правилен избор? Избор между капитализъм и комунизъм, между хетеросексуалност и контингентност на секса, между ляво и дясно, и какво ли не. Избор в рефлексивната примка на мета-избор.
Главната индустрия на света е производство на гордост и на фалическа сила да означаваш за посветени чрез налагане на срам на останалите.
Апелират за рационална анархия и обективност, но всъщност я превръщат във фетиш или в още по-стряскащи идиотизми.
Мистериозният обект-причина на желанията, на влеченията и мисленето е транзитивност на преход от прекъснатости, афирмативна негация, неусвоимият ексес-излишък-липса, приложение-допълнение , логически дедлок, шанс, контингентност.
Ако математиката е език на контингентното, Лакан и Бадиу са въвлечени в безкрайни спекулации с т. н. матеми, кардинали на множества, аксиоми.
Гледам и не вярвам на ушите си – това е примитивният паралакс на възвишено-принизени objets a, което означава само едно – ние сме протезирани животни на символна кастрация и езикова алиенация.
Няма директно виждане, няма директен глас.
Погледът е вътрешно присъщата клопка във визуалното поле.
Погледът е лимит на визия, той активира визията, за да я разкъса, дисруптира.
Погледът, въобразен от мен в полето на Другия, бележи отместването от имагинерния регистър към недостъпната инстанция на Реалното. Погледът процесира в Реалното, там където не престава да не се вижда, и само чрез фикция, чрез фантазиране аз мога да си подсигуря (не)отношение към този Поглед.
Погледът се трансформира във версия на обект а, не обект на желание, а обект-причина на желанието, логически дедлок, ключ без врата, стрелка без компас.
Примерно, съдържателката на бардак го съзнава много добре – тя не манипулира обекти на желание, тя е въплъщение на обект-причина на желанието, затова често я бъркат с религиозната й реплика на Божия майка.
Но истината за бардака на демокрацията е в полицейския шеф, който дори когато демонстративно отказва символа си на голо насилие, си остава задрямал фалос.
Политиките, инжектирани в обект-причина на желанията, залагат на фетишистката консумативност и развлекателната индустрия с обратния ефект – все повече фрустрирани желания и спекулативна истерия по демокрацията на обектите.
Но влеченията, Triebe, drives, са различни от желанията. Влеченията са сомнамбулизъм като страст по Реалното, тоест директно разтоварване на енергии. Отъждествяват ги с революционни политики и терор като негативно легитимиране на нормалния ред, тоест нормалната ненормалност на дружелюбен фашизъм.
Гласът като друга версия на object a е вокализация на означаващото в тялото, един изначален „акузматичен глас”.
Някой говори в мен, докато го приемам за смущение от външния свят, всъщност и двете в интимност-екстимност.
Разказва се като виц, че при завършване на последния си разказ Певицата Жозефина или мишият народ Кафка изкрещял и започнал да имитира мишия писък, доколкото гласовите му връзки вече били поразени от туберкулозен ларингит.
Писъкът е езикът на нашия народ, език на гетото.
Акузматичният глас е източник на този фонов шум, който трябва да се трансформира в правилни гласове.
Аскопичният Поглед е източник на окулярни смущения, които трябва да се ревизират в правилна визия.
Бардакът на демокрацията с обсцьонен правилник на скотомизация и атонална акустика всъщност вече не прокарва властта чрез тези правилни структури, а чрез по-рафинираното внедряване на сложните за локализиране писъци на мишия народ на гетото като микрофизики на власт.
Идеологията на избирателност предхожда избора на идеология.
Избирателите казаха нещо, остава да разберем какво, според първия постмодерен президент Бил Клинтън.
Светът е манифестация на Идея, остава да разберем каква.
Погледът е сляп, Гласът е ням – те са обрамчване на слепи петна, в които се обективират желания, които винаги са желанието на Другия, който не съществува другояче, освен като структурна илюзия.
Няма обективна картина, няма обективен глас.
Аскопичният Поглед и акузматичният Глас-обект са surplus ефекти на несъществуващия произход, който е ефект на собствените си ефекти. Съответно, само чрез консумирането на обсцьонно принадено наслаждение ние добиваме представа за (не)диференцираната субстанция на наслаждението. Ние сме опровергавани в господарските си претенции (за пълнотата на самопрозрачно присъствие, за пълна визия, за пълно наслаждение) чрез логиката на не-всичко.
Измествано зрелище на анаморфоза – това е политическата картина. Изопачеността е самата визия, истината е под формата на фикция. Усещането е за дежа-вю.
Езикът работи върху телата като паразит от репресирани означаващи на неказаното, вирусна епидемия, пратена от звездите, пришълци в имунологизираното несъзнавано, структурирано като език, травматичната ехолалия в пещерата, ономатопейя на непреводимост, слепи репликатори на дискурси, авто-поетически демаршове на атоналните светове…
Същото като свободен индиректен или косвен дискурс, който предхожда и пронизва всичко останало – изплагиатствани сме по начало.
Или феноменологическата ретенция, която винаги е селекция, избирателност.
Поантата на феноменологическото изследване се състои в това, че между протенция и ретенция като точка на пресичане би трябвало да се помества непосредственото или изначалното впечатление или импресия. Но може ли изобщо да се схване тази точка? Не. Ние я узнаваме винаги вече поместена в промеждутъка между протенция и ретенция. Съзнанието не доставя моментални снимки snapshots, а репрезентира в собственото си темпорално движение темпорални подвижни следствия вън във света. Чисти, тоест отвързани от контекста на съзнателния живот впечатления, не е възможно да се схванат. Първоначалната импресия е преплетена с работата на съзнанието и не може да бъде изтръгната оттам.
Спрямо тази изначална импресия съзнанието като протенция е подведено, а като ретенция е закъсняло. Чистата изначална импресия е несхватима, в най-добрия случай е разкривана впоследствие. От това закъсняващо съзнание Дерида ще развие своята философия на differаnce. (цит. по Рюдигер Шафрански).
Изборът репликира руиниращия произход на нереализираното и немаркираното в хиазмично движение на (раз)единение, резултиращо в празнота.
Произходът като пресечна точка на френетизъм и калкулация или като отсъстваща причина на Историята, която обраства с текстове, докато историята на света остава неразказана.
Синтез на точка и линия или още по-торсирани топологии в khora-ичните фантазми за начало.
Изборът, предрешен в псевдо-ликвидността на свободна воля като друга форма на корупция и фалити.
Алгебраичните преференции спрямо изместени референции на изборния паралакс – онтологическият саботаж се префасонира в онтически монтажирания и асемблажи, в био-етично композиране на компоста, в некро-политиките на пирове, които поглъщат пируващите.
Ако не си на масата, си в менюто – това е рафинираният канибализъм на класовата борба в биополитическата си кулинарна версия, hell’s kitchen.
Във Вкуса, неизгубил класовата си аура в отсъстващото цвете от всички букети, и в Паралакса, неизгубил класовата си визия от взаимни превишения на самообезценяващ се кастинг и хореография, се прокарва трудният път до истината за Капитала, сведена до фалшиви пари, истината за демокрацията – сведена до фалшиви акузматични гласове, objets a в чист вид.
Това ли е атоналният свят на Бадиу?
Не остава друго, освен да се виктимизираме – някой ми открадна гласа, очерня ми погледа, бъдещето, докато самия аз в същото време крада и очерням.
Или пък търсим арбитър, закон, посредничество.
Но произходът на закона е в изнемощението на чакащия пред неговата врата.
Изнемощението на това изнемощение е симулация на съдебна мощ.
Законът се свежда до недостъпа до себе си, както мястото на Погледа и Гласа остава неокупирано.
Останалото е спектакъл, повече или по-малко (диз)интегриран, където залязват първичните нарцисизми, за да се отприщи силата на фалшивото.
Тръгва се отзад-напред – презапочване, Nachtraglichkeit, afterness, апостериорно априори, завръщане на изтласканото.
Залезът на Европа в отсъствието на изгрев.
Непосредственото (das Unmittelbare) е недостъпно както за хората, така и за безсмъртните.
Вярно е, че заедно с Пиндар Хьолдерлин му противопоставя die strenge Mittelbarkeit на Закона, но вече се досещаме какво ни подсказва кафкианското изтощение – този закон е сингулярен и беше само за теб, тоест няма Закон на законите.
Хайдегер е спестил това трагическо прозрение, просто защото фрагментът от последния химн на Хьолдерлин – всички сме фалшиви жреци – е открит твърде късно или защото не е чел Кафка, или защото Поетът на поетите трябва да се задържи недосегаем с фюрерски конотации, уви.
Раждаме се гетоизирани и Принцът на гетото е популистка играчка за фалшиви пророци.
Останалото е импотентен passage a l`acte на бюрократичната държавно-полицейска машина, която се опитва да подддържа някакво посредствено статукво и хомеостазис.
Политическите субекти са виртуални тапи, запушалки, филери – взривявани и застиващи в кататония, изплюти от гърлото на означаващото в сембланси на суверенна екзистенция.
Вменява се, че липсите и дупките са иманентни на самата реалност, оттам и необходимост от поява на субект. Прословутото преливане на субстанция в субект като претакане на домашно вино.
Както раждането на Атина от главата на Зевс е пример за типичен невро-шовинизъм, така субектите-тапи са прекосяване на генеалогически фантазии. Нищо не зависи от тях, тъй като всичко зависи от тях.
Все пак липсите са обект на оскъдица, дефицит, докато дупките – на апокалиптични кошмари.
Меритократската фантазия на субективизираните звездни персони е, че дължат всичко на себе си, но фактически става въпрос за натиск на естествен подбор, какъвто е широко застъпен и в гетото.
Гетото е фундаментална фантазия за генерична сбирщина, елитите са фантазия за генерично конституиране, но всяко конституиране дефектира в парадокса на Русо – как да съчиниш Конституция, без да си възпитан в духа й?
Синекурната трансцендентност на елитите подменя господарския дискурс с университетския дискурс на експертно знание, тоест с култивираната арогантност на просвещенски субект.
Адорно и Хоркхаймер: в сърцето на Просвещението пулсира един патогенен (тоталитарен) тик като версия на обект а, макар че те не се изразяват така.
Невро-шовинизмът е вярата, че всичко мисловно е поместено само в мозъка, оттам и последиците, приемани за причини – един народ, една държава, един елит, един орган за един секс.
Но само гетото прислонява тиковете на мисълта, мишия писък.
Глобо-Европа е противоречиво образувание, имитиращо страстта по Едното, само за да я подкопае. Едното не съществува, освен като операция за броене.
Глобална флуидност, глобален потрес.
Европа – глокализация на апартейд, където електоралното гето разпорежда своята универсалност на партикуларизми по логиката на не-всичко – жените следват една подир друга, държавите – също.
Жената и държавата не съществуват другояче, oсвен като екстериор на фалически стандарти под мълчаливия натиск на насилието и разменната стойност.
Джендър-идеологията само диверсифицира фалическия призрак, без да го отстрани в дискурси без фалическо попечителство.
Джендър-идеологията не може да прогони фалическите призраци, полицейския шеф на бардака, тя може само да се нагърби с неговите полицейски функции.
Глобо Европа прави същото с призрака на държавата.
Джендърството ще се затвори в консенсуалната си елитарност, ако вече не го е направило, седиментирана с неолибералните механизми на конкурентен пазар.
Европа ще се затвори за мигрантските потоци в мекия расизъм на супрематистки предразсъдъци.
Дори мишият писък на номадските малцинства ще се хомогенизира в неизтощима воля за власт.
Писъкът е шиболет на изтощени гетоидни нации-държави.

Ruf’s, das Schibboleth, hinaus / in die Fremde der Heimat
“Cry out the shibboleth / into your homeland strangeness”
Пол Целан

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X