Екатерина Капрова – Когато вятърът умря и ме остави

by New Social PoetryNo Comments

Дарина Пеева, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Есен

Играеше си с есенно листо.
Забравила за скапаните делници
За осемте живота пропилени
И на половин деветия.
Въртеше се в тангото на тромпетите.
Не се интересуваше от изгрева.
По залеза не се прехласваше.
Не искаше любов от никого.
Не виеше от липсата на щастие.
Играеше си с есенно листо.
И кучета я лаеха. И хората.
А тя размахваше оранжева история.
И беше понеделник като никога.
И вятърът въздъхна с възмущение.
А пък на нея не й пукаше-
Тя беше котка в настроение.

 

Орисница

Протяга се времето в късния залез
и бърка с ръце във очите ми.
Морето на отлив, главата ми празна,
но всичките бебета са орисани.
Ще чакам да мръкне и паля метлата
и връщам се в близкото минало.
При черната котка и пепел в косата.
И някакво евтино пиене.
Ще съмне. Ще мръкне. И пак ще я чакам
да се отбие и мойта орисница.
Децата пораснаха. Аз се облякох.
А любовта ми съвсем се разплиска.

 

Ангел-Хранител

Ти ли?
Ти ли ме остави
някъде по средата
между „Няма какво да направя“
и „Давай сама нататък?
Ти ли?
Ти ли ме будиш още
с твоите нелепи сънища?
Сам си ги сънувай!
Аз нямам нищо общо.
Ти ли?
Ти ли, гадино проклета,
Тропаш по покрива нощем?
Ще ти изтръгна крилете
и ще се върнеш плешив при Господ!

 

Върна ли се?

Заспала съм.
Не съм те чула
кога се върна в сляпата ми къща.
Когато вятърът умря и ме остави
затрупана във пепел от огнището?
Когато приливът се върна и тогава
гларусите плуваха по гръб към нищото?
Или когато виеха в нощта чакалите,
А нямаше луна да ги оплаче?
Или пък слънцето когато не изгря?
Забрави ме на прага да го чакам.
Заспала съм.
Не съм усетила.
Сега да ти направя ли кафе?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Шамил Кобалт Болокудо – Олд-скуул идилия

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Предложение за мануален знак, 120/240 см.,
дигитален печат, винил

 

 

Нека с кирката изчопля и подпиша
и превържа
твоя знак на кръв и глад.

Нека никога не спомня и препиша
и цитирам тротоара, улицата в този град.

 

Свидетел съм на беззъбите. Има ги.
Те са мои братя… и сестри.

 

Стихотворение посветено на Прометей и което е по-кратко
от заглавието му

Вече
свети
огън
в мрака.
Всеки
някъде
окова
го чака.

 

Палестинско 1

Хей момче дали разбираш
блъскайки с приклада по жената,
че твоята майка не би похвалила,
кръвта останала върху стената!

 

Остър вой
Дълбае в мен
Думичката “Botev”

 

Олд-скуул идилия

Богат съм със свойта мистрия
Когато тухлите в редове шия
Сребърни капки на чело
Познава ме целото село
Ах мои ситни главици!
Надявам се да сте сити…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Карл Шльогел – „Храм на модерността” – крематориумът

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

 

Всяко общество, всяко време развива свой собствен начин на общуване със смъртта. То сякаш обгражда с ограда екзистенциалния опит, като развива форми, ритуали, жестове за набавяне на способност за справяне с неизбежното. Историята на култовете на мъртвите показва, че цялата история на човечеството е изпълнена с търсене на тълкувания, смислопораждания, ритуали, целящи справянето с раздялата и умирането. Съветска Русия не прави изключение в това отношение. Тук обаче се проявяват черти на един често оспорван, но въпреки това явен континуитет, една еволюция на формите, която кара лесно да се забрави, че в началото е стоял един разрив с нечувана жестокост. Този разрив се проявява в изграждането на първия Държавен московски крематориум през 1927 г., в навечерието на 10-летния юбилей на Октомврийската революция. Всичко изглежда на пръв поглед като екзотичен ексцес, но истината е, че образцово представя търсенето на ново отношение на едно общество към смъртта.

 

Кремирането и новото време

Освещаването на Московския крематориум е описано от старателен наблюдател. Първата пробна кремация се състои на 11 януари 1927 г., когато се кремира тялото на починал работник от Митишчинската помпена станция, Ф. К. Соловьов, едва 53-годишен. Процесът трае час и половина и се документира на филмова лента. Официалното откриване на крематориума се състои през октомври 1927-а – навреме за 10-летния юбилей на Октомврийската революция. Крематориумът бива построен на територията на Московския донски манастир и по-точно в преустроения храм на преподобния Серафим Саровски и Анна Кашинска, осветен по инициатива на цар Николай ІІ през 1903 г. След революцията Донският манастир бива национализиран и преустроен в музей на атеизма и старчески дом. Храмът е преустроен в рамките на архитектурен конкурс, в който взима участие и легендарният Константин Мелников[1], въз основа на плановете на конструктивисткия архитект Дмитри Осипов и следвайки най-новите постижения в областта на крематориумната технология. Планът на храма бива като цяло запазен, но на централно място – на мястото на купола и камбанарията – бива издигната една квадратна конструкция, напомняща на небостъргач. Тази конструкция се вписвала отлично в обкръжението на Донския манастир, доколкото там се намирала издигнатата в началото на 20-те години радиопредавателна кула на Радиото на Коминтерна, дело на Владимир Шухов[2] – смело, ненадминато и до днес техническо постижение. За всичко било помислено: една година тестова експлоатация, само най-модерна техника – пещите били закупени в Германия, от фирмата „Топф”, която по-късно ще предостави своето ноухау за масово изгаряне на трупове и на концентрационния лагер Аушвиц.

За украсяването на помещенията, предвидени за траурните церемонии, се набавя орган „Зауер”, взет от лютеранския храм „Св. Михаил”, който предстояло да бъде съборен през 1928 г. Конструктивисткият строеж на Осипов внася, извън всяко съмнение, една напълно нова нотка в манастирския ландшафт, белязан от църковния живот и гробището. Но нищо не е толкова показателно, колкото съобщението на Д. Малори, излязло под заглавието „Огнено погребение” – Огненные похороны – в списанието „Огоньок” на 11 декември 1927 г. Пред входа на крематориума се разтоварва катафалка, теглена от коне. Две бабички обсъждат новата институция, цинковата кутия с метална табелка, на която са изписани името, датата и поредния номер, в нея ти предават кило и половина пепел и остатъци от кости. Бабичките се питат дали е вярно, че тялото на кремираните се изправяло в огъня, дали кремацията в крайна сметка е в съгласие с Библията – попът потвърждава, защото пепелта ставала отново на пепел – било то в огъня, или в земята. Пристига делегация от 300 работници, оказващи последна почит на мъртвия си другар, произнасят се речи, има музика, близките се сбогуват с покойника, лежащ в отворен ковчег. Репортерът е запленен от прецизността на процедурата: кратко иззвъняване, ковчегът хлътва надолу, само двама души от най-близките роднини имат право на достъп до „работното помещение”, където се осъществява процесът на изгаряне. Всичко е хигиенично и чисто. Има изолатори за починали от туберкулоза или антракс, малко помещение за съдебна патоанатомия, помещение за кремация, гроб на релси. Венците се свалят от ковчега и се връщат на роднините. Огнеустойчиво номерче се поставя върху ковчега, за да се избегнат обърквания. Ковчегът се спуска долу и е обхванат от пламъците. Зад камениновите плочки температурата е от 850 до 1100 градуса. Тялото изгаря бавно, черепът се пръска, обременените с медикаменти тела горят по-продължително, кремацията на мъжете продължава по-дълго от тази на жените. Техници регулират огъня, осигуряването на достъп на въздух се грижи за оптимални условия на изгарянето. Ниша за урната струва 50 рубли, урнопогребението в гробището е безплатно. Кремирането на възрастен струва 20 рубли, на дете – 10. Крематориумът има дневен капацитет за изгарянето на 20 трупа, понякога функционира до 10 през нощта. На горния етаж на сградата става сбогуването с мъртвия – със сентенции от Рабиндранат Тагор, поетът от страната на кремациите, който и в Съветския съюз има статута на нещо като мъдрец. Репортерът на „Огоньок”:

„Огън, който превръща всичко в пепел! За теб е издигнат този храм на модерността, това е огненото гробище, крематориумът.

Крематориум – това е огненият пробив в китайската стена на неведението на народа и суеверието, с което поповете от всички вероизповедания са играли игрите си.

Крематориум – това е краят на светите мощи и другите чудеса.

Кремация – това е хигиена и опростяване на погребението, това е освобождаване на земята от мъртвите за живите.

Напускаме това огнено гробище. Мощно и леко се издига радиопредавателната кула…

Строят се предприятия и фабрики. Мощно диша страната под бялата снежна покривка.

Минават трамваи. Гидове развеждат посетителите в музея на Донския манастир. Вият сирените на фабриките…

Да се живее, да се живее с цялата душа.

И когато умрем, нека ни докарат в крематориума, за да се излива навсякъде живот, трептящ от радост и младежка свежест, вместо овоняващи земята гробища!”

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

[1] Константин Степанович Мелников (1890-1974) – руски и съветски архитект, един от лидерите на авангарда в съветската архитектура в периода 1923-1933 г. (б. пр.).

[2] Шуховска кула – уникална хиперболична стоманена конструкция, построена през 1920-1922 г., образец на архитектурата на съветския конструктивизъм,  паметник на културата (б. пр.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елица Златанова – Завъртам кранчето до края

by New Social Poetry2 Comments

Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи, 2019

 

 

1.ЕДНО

Ти си в края списъка.
Написан с малки букви.
Незабележим.
Силуетът ти размазан
държи спусъка
на изчакващ режим.
Ти си буря на другия бряг.
Усещам…
Мирише на електричество.
С премрежен поглед.
Една крачка назад.
Далеч от окото на чувствата.
Някъде валиш.
И земята трепери под теб.
Но тук вече премина.
Преди да достигнеш кулминация.
Преди да натиснеш спусъка.
Ти забравих името.

 

2. ДВЕ

Сякаш съм от прах.
От пясък.
От въздишки.
Сякаш съм прозрачен облак.
Нося се в нищото.
Сякаш съм мъгла.
Лепкава и сива.
В разголена прегръдка
те скривам.
Заспиваш.
Сякаш съм без…цветнаq
без смисъл,
без име.
Вече дишам леко.
Освободи ме!
Сякаш е прераждане.
Друга съм.
Намери ме!

 

3. ТРИ

Безобидна.
Тиха.
Скучновата.

На повикване.
Със задна дата.

Втори план.
За всеки случай.

Бях за теб.
И съм.

Научих,
че не виждаш цветове.
За теб ще си остана сянка.

В други светове, но не и в този,
може би ще различаваш …

Слънцето
от жалки отражения.

 

4. ЧЕТИРИ

Стана нещо миналата зима.

Беше топла,

мека,

проходима.

Някъде във хаоса на палтата

и дебелите чорапогащници

и самотата

се присетих, че те има.

Присещане.

Сърцето ми се сви в неверие.

Извика!

строполи се,

във истерия.

Там на тротоара,

докато те мислех.

Вкочених се.

Върху мен валяха мисли.

Уличната лампа ми намигна.

Намръщих се.

До вкъщи все ще стигна.

Дори и тя се подиграва,

и зимата от мека става…

Зла

Нелепа

Аз клетата!

Ръкавиците, палтото, шала

Не могат да ме скрият вече.

Присещане за теб в метрото.

Да, стана нещо.

Ти отрече.

Каква ли ще е тази зима?

 

5. ПЕТ

Следващия път, когато
ме повикаш,
Ще притихна в ъгъла.
И ще покрия
косите си със прах
и сенки.
Ще се слея със стената.
И ще дишам разредено.
Ще заглуша сърцето си
сломено.
Защото иначе ще дойда.
Искам!
Но боли и е
Безсмислено!
Понякога
затваряме очите си за истината.
Умирам,
Когато ме повикаш и не идвам.

 

6. ШЕСТ

Искам да ти кажа..

Събудих се във 4.
Сърцето ми го нямаше в леглото.

То беше тръгнало,
Защото

го предадох.
Както винаги.

И за пореден път ще го открия
пред вратата ти

или на улицата, по която всеки ден минаваш.
То ще е там.

Дори и уличните кучета
вече го познават.

Малкото сърце – перце.

Искам да ти кажа…
Така започва утрото.
И думите, нанизани в гердан,
аз нося.
Тежи и реже като нож.

И за какво са
ни
сърцата, ако скитат
боси?

И всеки път, когато се завръщат,
са все по износени.

Искам да ти кажа,
Че
Съм
Твоя!

В безтегловност.
В отрицание.
В голо
Обожание.

Но няма кой да прибере
Във вкъщи
несподелени чувства.

Нищо, че е зима.

Замлъквам.
Тихо.
И сърцето пак излиза.

Не, няма смисъл.
Няма да ти кажа.

 

7. СЕДЕМ

Когато си наблизо усещам
топъл и студен въздух
да се сблъскват в гърдите ми.
И се случва светкавица.
А после вали.
Но не дълго, а има и гръмотевици.
Сърцето ми прескача един удар.
Минимум.
После поемам една глътка въздух.
Забравила съм как се диша,
но рязко си припомням,
когато
ми казваш, че драматизирам.
Че ще мине.

Ще мине, когато
се сблъска топлият ти дъх с моят
(на мен ми е все студено).
Ще мине, ако
пръстите ти допрат моите.
И има и светкавици, а после гръмотевици
Или беше обратното?
Без значение!

Тогава ми кажи..
Ще мине.
Ще го преживеем.

 

8. ОСЕМ

Видя ли!
Не било толкова страшно
поне веднъж да ми кажеш истината.
Поне веднъж да не мислиш
за себе си
И да не позволяваш
да вярвам в
измислици

И в сънища,
И в знаци,
И в тълкувания.
Дали ме обичаш?
Дали ме мислиш?
Дали да рискувам?

Но не си струваш риска
И беше прав…
Не заслужаваш.
От мен
взе достатъчно.
Без нищо да даваш.

А аз съм още будна.
Прекосявам премръзнала мислите си.
Заблудите се разголват в тъмното.
Опитвам се да те намразя истински.

Уби ме, но ти го знаеш.
Оправдавам те и си лягам.
Объркано те притискам в себе си.
Такъв какъвто те създадох.
…………..
Каза, че не ме искаш.
Да си го татуирам ли на сърцето?

 

9. ДЕВЕТ

Като неизмити чинии в мивката
твоите думи мухлясват в душата ми.
Завъртам кранчето до края
и чакам да потече истината.
Мивката прелива и вадички с чернилка тръгват към пода.
Килимът е подгизнал и скоро ще потече при съседите.
Газя в локвите от празни обещания и чувства.
Само в нашият дом водата не е мокра, а лепкава и гнусна.
Вървя надолу по улицата и се смея истерично.
Скоро всички ще се удавим, ще умрем.
Си мисля.
Почти гола вървя по улицата
Размазвам си червилото, докато се опитвам да си запуша
Устата.
Никой не трябва да знае какво направи с тялото ми, когато ме уби.

Няма ме, недей да ме търсиш.
Няма ни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Христина Василева – Бащи-деца (Цикъл)

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Тактилна поетика, ръчна хартия, преге, интервенции, колаж, 2006

 

 

I
Червената площадка

В. & Йо. С.

Два чифта очи гледат към площадката
Тези на дъщерята, виждащи всичко
Там и тук и което идва
Тези на бащата, не искащи да виждат всичко
Там и тук и което идва

Бащата няма страхове дори в полусън
Не дава повод те да станат

Полунощните страхове на дъщерята обръщат се във
Вчерашни страшилища
И спихват се

Стъпките не бързат да пресичат червената площадка
Свечеряването бавно идва
Взрени в нея
Друго погледите виждат
Всеки друго

 

II
Натежали клони

Движейки се под натежалите от листа клони и храсти
На обраслите с гъста зеленина градинки
Думите ти още по-тежко се стоварват отгоре ми и ме захлупват
Размахвам хаотично ръце пред лицето
Хващам главата си, запушвам ушите
Те обаче пробиват като силната струя снощи от
Маркуча на огромния камион, с който миеха улицата
А на сутринта колата ми беше цялата изцапана
И тротоарът пред входа също окалян с
Целогодишно трупалата се прах под бордюрите
Изкарана вечерта на светло от вилнялата струя
Засъхнала локва кал

 

***
Така винят бащите децата си
Под тежко падащите на безумно разгорялото се слънце клони
Тези удари бележат право сърцата
Петна, които често избиват навън и по други части на тялото
Понякога по дланите и ходилата

 

III
L’Italiano

Застанали на стълбите на автобуса преди вратите да отвори
Двама мъже красиви смугли с лъскави перчеми гарвановочерни
По-стар и по-млад – си разменят ласки

Италианецът отдавна е в квартала
Момчето му възмъжа през годините и
Като него стана хубаво
С осанка

И този отнесен в спомена за южните морета
Поглед на мълчаливите
Които знаят всичко за моретата и риболова и за мрежите
Но не намират основания да кажат
Така е близък на тези тук, чиито бащи всичко знаят за
Полетата и жътвата, за стадата и горите и за това как се гледат
Но нямат основания да кажат
Защото вече нямат
И мълчат

Нежно целува италианецът
момчето си пораснало

 

IV
Момичето и коня

На Шубертовия Горски цар

Голямото и топло око на коня те приспива в
Мразовитите вечери по чужди земи
С меката му кафява козина се завиваш нощем, момиче
Решиш я
Реши я!

Острите му уши чуват как сърчицето ти тупти и
Плаче неизказано на език
Който не знаеш роден ли е
Слушайки те милват
Красиш ги с пискюли, когато го извеждаш на парад

И за копитцата му се грижиш
Гледаш да са изрядни, нищо да не ги боли
Най-хубавите обувки би му купила
Само номера да знаеше

С размаха си буйната му опашка прогонва
Винаги вече настанилата се празнота
Често трябва да се отърсва и замахва с нея
Необяснимо е как празнотата се връща
Решиш я
Реши я!

Галиш гривата му
На нея скланяш глава, когато
Препускате през горите

Заедно, прескачайки препятствия в състезанието
Притискаш се в него, с ръце здраво опряна на мощната му шия
Ниско приведена, почти легнала на него
В устремния галоп ставате
Едно голямо, силно, красиво тяло
Тяло на бащата, който го няма

 

V

Момчето диша тежко
Стаята ми е пълна с благодат

Момчето диша
Стаята е неузнаваема

Малкото момче спи в леглото на стария човек

Вселената се преобръща

Благодатта отлага примирението

Sophia
Juillet 2019

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Възпявам бялата жена от Чистотата

by New Social PoetryNo Comments

Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015 (проект срещу забраната за допир на художествените произведения)

 

 

Безспирно репетираме сбогуването
Но няма да ни има на премиерата.

 

Под петопръстата смокиня
Под сивия блясък на маслината
Под леките перести облаци
Под блясъка на храма на тялото
Под леките дълги вълни
Под зехтина над бездната
Под гостоприемната чернота
Бойте се

Илинден 19

 

Великденско посещение на Тутраканското гробище

Априлски триумф на зеленината
Зелеви пеперуди над пресни гробове
Безвкусицата на новите плочи край входа
По пътя на всяка плът смъртта сега е
В новото избавлението на първите лишеи
Ръждиви кутии от сирене възлести корени усоен
Мирис на саморасляк орех надигнати гробовни рамки
Пъплене на възбудени мравки паяжина полюшвана от пламъка
Слезнал до буците окислена пръст земна пчела излетяла
Към вечното струене на реката.

 

Мъкнеше се с протрити
Торбички от кауфланд пъхнати
Една в друга като сложна инсталация

Приличаше на клошар
Но беше майстор електричар

Ровеше в концентричните пликове
Пресяваше с пръсти като златоносен пясък
Всякакви бурмички и отвертки

Имаш ли фенерче вика
Дадох му телефона изцапа ми
Кейса омазни дисплея оправи фасонката светна лампата

Колко ти дължа пет лева
Нямам дребни дай железни
За трамвая

Приличаше на клошар
Но беше майстор електричар.

 

Първо се отказа от поезията
заради науката
После се отказа от науката
заради администрацията
Сега администрира щастлив
Липсата

 

Живия труд може всичко
Бурените избуяват по-пищни
От соломоновите одежди
Весели са майските треви избили
В бетонната плоча черницата осенява всичко
Забивай дълбоко лопатата заравяй
Пръсти в пръстта за бели корени
Загърби търпеливия гълъб чакащ
За бог да прости нямай милост
Към разрязания надве червей
Нарани се оближи кръвта изпикай се
До оградата с кухите кръстове
Нека пикнята е топла върху тревата
Не изтръсквай пръстта от обувките
Смъртта е капитал живия труд
Може всичко

 

Всички се прибраха у дома
Единия в панелката на словоблудството с малолетни
Другия в провинцията с екскурзии в голямата поезия
Третия в квартала на червената буржоазия
Четвъртия в избледняващото ксерокопие на академията
Родината е там отдето няма връщане.

 

Малки предстоим

На Христина Василева

Малки предстоим
Като слеличосана 35 годишна държанка на олигарх
Пред нетленната руска красота
Малки предстоим
Пред момиченцата разучаващи брошурата на била
Под погледа на дълбоко ортодоксален рехабилитиран педофил
Малки предстоим
Пред шестващите в порше кайени абитуриентки
Които утре ще работят на смени по 12 часа в денонощен магазин
Малки предстоим
Пред майката отчаяно спираща с поглед отдалече обратния мах
На люлката отнасяща главата на току-що проходил ангел
Малки предстоим
Пред утрешния бош клечащ пред тебеширената си рисунка
Върху ударопоглъщащата настилка минимализираща болката
Малки предстоим
В облак от напечена смола пред пинията на посейдон дионис хадес
Малки предстоим
Пред музиката в колата на път за безкрайните фризери на метро
Пред дъното на ада в рибния отдел
Малки предстоим
Пред детето зевс играещо със светове
На брега на вечното море

 

Възпявам бялата жена от Чистотата
Най-сетне бял човек който да се бори с ентропията на белите хора
Най-сетне трудов етос, а не висене на припек по детските площадки
Най-сетне някой работлив който не разчита на детските
Най-сетне бяла жена от Чистотата
Възпявам циганката албинос от махалата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Ърбън парфюм

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Културологични особености на грима, дигитален печат, 70/100, 2019

 

 

ЪРБЪН ПАРФЮМ / серия мол
Мъгла на границата на сивото и розовото

В ръкавите на МОЛ-а
тихо спотаена, невидима
осезаемо изтичам и се връщам,
заедно с всички аромати, напоили
тестерни хартийки,
приютени и изхвърлени от скука
На тънички извивка, се разпадат,
изпарения от кухненски престилки,
смрад от гнили думи, потни мишци.
червени устни, на жената с лъскави обувки
червени устни, на жената с мръсна блуза
червени устни, на жената с остри нокти
червени устни, на жената от плаката
Утайки от калта, на токчета,
извън града
Парфюм
по-силен от тъгата -,,РОЗОВА ЗАБРАВА“-
това е неговото име.

 

ЪРБЪН ПАРФЮМ / серия мол-парк 1
ПАРКОМЯСТО=ДОМ

Паркомястото е множество от белези
бързи, яростни, опасни, тихи, неумели
самотно грозни и красиви
Напазарували жени
Напазарували деца
Напазарували мъже
Напазарували субекти,
мъртъв символ на човешката природа
Да бяга
Да купува
Да продава
Да напада
Сивотата, разчертана с жълти линии
Ви приканва
Пазарувай!
Пазарувай!
Пазарувай!
Паркомястото е новият ти дом, човеко.

юни, 2019

 

ЪРБЪН ПАРФЮМ / серия мол-парк 2
МОЛ-а като риманова геометрия

Момичето-жена
ми подава хартийка удоволствие и незначителна утеха,
че съм тук,
че пазарувам,
че те има
О……колко е самотно в шумният капал на количеството маса
О…… колко неизброимо множество отряди продавачи
Прииждат
Нащрек
срещу плеяда купувачи
Игрови момент /.>/// ====….*///- = . . . –––
Смъртна схватка и усмивки
втъкани в плазматични електрони
тихо, тихо, тихо
течността изтича, утре ще е в друга форма
по-устойчива и тежка.
Момичето-жена протяга 4 ръце с 16 пръстена от огнени фотони Светлината – лъчение на плазмените екрани / най-масивното оръжие убиец на ментална скука и желание за влизане в реалността в която теб и мен ни няма.
О……неизброимо множество
Пълчища от човешки индивиди Красота и надпревара Ухания на немощ и поквара Нишка аромати на забрава и безкрайност свободни електрони, разредени и погълнати от многомерното пространство на забрава
Без рима и без модели.

юли, 2019

 

ИЗКРИВЯВАНЕ НА ВРЕМЕТО И НЕПРЕСТАННО БЯГАНЕ

1. Влизане
Дъгите изкривяват
Представите за
утре
съм планирала да видя
ехото от моите думи
Оставя празнини-пространства
без/със
значения
Далеч от мисълта да си закупя тоалет,
без вечер,
от преди срещата със страховете
Отдалеч
Променят
Формата
в която пребивават, изначално
Прекъсване на тишината
Инфразвукова вълна
Извън
Безпокойство
Паниката ме обзе, прибрах се вкъщи
Останах без обувки
токчетата изчертават мрежа
Маркировки в жълто – преминавам – от другата страна
Стената се раздува
Ултразвукова вълна
Разместване на всички пластове
Емоции, плесен от неизказаните думи, тишина.

2. Пространството расте до точката на свиване

Игли – стрели на тъканта
стоманени конструкции – плътност на тъгата
Вечер
предусещаната невъзможност се разрежда,
отслабва
Всички мои мисли са продукт на казаното вчера,
тичам
Достигането до финала на мечтата се забавя
Все повече и повече условия
Все повече и повече прегради
Все повече и повече финални криви
Все повече и повече умора
Все повече и повече
и повече
и
Точка
.
Подготовка за излитане
Разтягане на времеви отрязъци,
фрагменти
от вчера, днес и никога, преди да почна
подготовката за

СТАРТ
.

3. Излитане

Оставям
Всичките заблуди
Отровата тече във вътрешните пластове
пространства-рани
На всеки кръгъл час
сирените за консумация на време
ме пришпорват да не спирам
Тичам
Тичам
Тичам
Краката ми са плаза от месо и кръв
Тичам
Тичам
Тичам
Ръцете ми са електрически заряди
Опасната ми скорост те превръща в маса
ТЕЖЕСТ
непотребност, буря от частици неутрино, падащ ангел
Оставят знаци
Всичките ми сръчности – умения от стари книги – са вече непотребни
Кристално чистите стени – стъкла
през тях не виждаш
своята статичност в надпреварата за невъзможност
да достигна
Себе си, отвъд
Падам
Някой ме държи
Той е
Моето изтляване в което се оплитам, задушава
Викам
на предела
Скоростта се повишава
СИЛНО
Водород и повече тъга от невъзможни връзки
сплав от памет
Вселената ги съхранява
отпечатъци от черен прах – карбин.
По-успешни бизнес – нанотехнологии
Скоростни затишия в пазви време за покупки
Гардероб – тунел
в който се потапям и
избирам
Шапка от графен
обличам
Рокля от карбин
слагам
Диамантената маска и излитам
Пространство-времеви утопии
за непрекъснато говорене и потребление
до точка на излитане по права
на линнейна контрафорсна
СТРУКТУРА
от неправилност
от неутринни връзки – звуци,
разбиващи стените в Ерихон
Нелинейните фрактални форми
се пренареждат повтаряемо и непрестанно
с предвидима определеност, на безкрайното число
изтичат всичките реки и после се завръщат
Нови
по-големи
по-устойчиви
по-дълбоки
с нови организми в дълбините
с нови микроорганизми в плитчините
с нови изпарения от облаци на мисълта,
преди да се превърне в думи на отрова или пепел
Пушеци, витаят в небесата
Страхове и смрад остават на земята.

4. Пясъци и думи

Свръхреалността на куб
в която съм заключена
в стени от мисли
непрекъснато рушащи денем
и непрекъснато съграждащи се нощем
обрамчено пространство, пазещо душата
с дължините на вълни
40 по 40 неделими думи
за живота и смъртта
В стени от невидимите сплави
в безкрая на достигане,
отвъд значението на всички думи
Недосегаемо
Отвъд пустинята на моите думи
Има други думи,
извън
реалността на пазаруването в МОЛ-а,
извън
вътрешните страхове за кратковременни надежди ,
извън
успешните задачи, превърнати във фарове и пътни знаци
извън
придвижването, без посоки, а всъщност по насочена спирала
завръщането в точката на старта, много пъти,
и всеки път
с ново отклонение и деформация в дъгата
един отрязък време,
разрушаване на целостта в евклидовата геометрия
която няма как ме задържа вече
/
Повърхността от макиажни маски се разпада
Правите между които се придвижвам и са предвидими се нагъват
Опорните ми точки се променят и пътуват
Фалшивата река от вързотечни думи се забавя и пресъхва
Урагани натрошават скалната статичност на приемливата опаковка
От бягане и връщане в начална точка краката ми се умориха
Спирам
Обществена лъжа е времето в което пребивавам

–
ще съм друга
–

21-29 юни – 17 юли , 2019

 

Бележки

1 Карбин Карбинът е алотропна форма на въглерода, основана на sp-хибридизацията на въглеродните атоми. Той е най-стабилният по своята структура материал.Представлява фин кристален прах с черен цвят (плътност 1,9-2 g / cm³), притежаващ полупроводникови свойства. Получени при изкуствени условия от дълги вериги от въглеродни атоми, разположени успоредно една на друга. Карбинът е линеен полимер на въглерод. В карабиновата молекула, въглеродните атоми са свързани в вериги, редуващи се с тройни или единични връзки (полиенова структура), или постоянно двойни връзки (структура с множество тела). Стабилността на неговата структура се дължи на дължината на веригата от въглеродни атоми бе по-малка от 6400 атома. Атомната верига на карбена е микроскопична решетка, много подобна на тази на близкия му братовчед диаманта, но за разлика от диаманта карбинът има 40 пъти по-висок модул на еластичност. Този модул показва коравината на даден материал и карбинът печели първо място. Той е два пъти по-гъвкав и по-здрав от графена. Карбинът има бъдеще в света на нанотехнологиите.

2 Графен Идеалните графени се състоят изцяло от шестоъгълни клетки. Петоъгълните и седмоъгълните клетки представляват дефекти. Графенът е единичен равнинен лист от sp²-свързани въглеродни атоми. Той е една от алотропните форми на въглерода, двумерен вариант на тримерния графит. Той се причислява към ароматните съединения, макар че не е съединение.
3 Диамант (от гръцката дума ἀδάμας – несломим, несъкрушим), наричан също елмаз (на руски – „алмаз“), е минерал, естествен полиморфен алотроп на въглерода. Най-твърдият от естествено образуваните минерали, диамантът, шлифован обикновено с форма на брилянт, е сред най-ценените скъпоценни камъни в бижутерията. Намира широко приложение и за промишлени цели (индустриални диаманти). С кубична кристална решетка.
4 Графит Графитът е сиво-черно непрозрачно вещество със слаб метален блясък. Той е мек и мазен на допир, високотопим и електропроводим. Графитът лесно се разслоява на люспи. При слабо триене, например върху хартия, оставя тъмносива следа. Графитът е алотропна форма на въглерода, която се среща и образува в кристална и микрокристална форма. Структурата му представлява успоредни шестоъгълни равнини от въглеродни атоми.
5 Неутриното са субатомни частици, които не носят електрически заряд и не взаимодействат със светлината. Неутриното могат да преодолеят милиони светлинни години, да прелитат през прах, планети, живи същества практически без да се влияят от природни сили. Неутриното е елементарна частица, която взаимодейства единствено чрез слабото ядрено взаимодействие и гравитацията. Неутриното е елементарна частица (електронеутрален лептон). Тази частица не участва в силно в електромагнитновзаимодействие, а само в слабо и гравитационно. Масата на неутриното е изключително малка. Тя е важна за обяснение на феномена, наречен тъмна материя в космологията тъй като е възможно концентрацията на неутрино във Вселената да е достатъчно висока, за да повлияе на средната плътност. Неутринотата се създават при различни видове радиоактивен разпад. За всяко неутрино съществува съответна античастица, наричана антинеутрино, която също има полуцял спин и е без никакъв електричен заряд.
6 Ерихон Град спомен в библейският текст. Смята се, че е един от най-старите непрекъснато населявани градове на света. В по-стари български източници е посочен като Ериха и Ерихон. В края на 2 хилядолетие пр. Христа. е разрушен от еврейските племена. Според библейския текст в книгата Исус Навин, 6 глава стените на града рухнали от звука на тръбите на еврейските мъже.
6:1 Тогава Господ рече на Иисуса: ето, Аз предавам в ръцете ти Иерихон и царя му и силните люде (в него):
6:2 обкръжете града вие всички, способни за война, и обикаляйте града веднъж (на ден); тъй правете шест дена;
6:3 и нека седем свещеника носят пред ковчега седем юбилейни тръби; а на седмия ден обиколете града седем пъти, и свещениците да тръбят с тръбите;
6:4 щом затръби юбилейният рог, щом чуете тръбен звук, целият народ да се провикне с висок глас, и градската стена ще рухне до основи, и целият народ ще навлезе (в града, като се спусне) всеки от своето място.

7 Изкушението на Иисус Христос в пустинята е описано в три от четирите евангилия: Матей 4:1-11; Марк 1:12-13 и Лука 4:1-13. След като пости в продължение на 40 дена и 40 нощи, изкусителят Дяволът идва за да го изкупава:
И дяволът Му рече: Ако си Божий Син, заповядай на тоя камък да стане хляб. А Исус му отговори: Писано е: „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко Божие слово“ . Тогава като Го възведе на една планина на високо и Му показа всичките царства на вселената, в един миг време, дяволът Му рече: На Тебе ще дам всичката власт и слава на тия царства, (защото на мене е предадена, и аз я давам комуто ща) и тъй, ако ми се поклониш, всичко ще бъде Твое. А Исус в отговор му каза: Писано е: „На Господа твоя Бог да се кланяш, и само Нему да служиш“. Тогава Го заведе в Ерусалим, постави Го на крилото на храма, и Му рече: Ако си Божий Син, хвърли се от тук долу защото е писано: „Ще заповяда на ангелите Си за Тебе, да Те пазят и на ръце ще Те дигат да не би да удариш в камък краката Си“. А Исус в отговор му рече: Казано е: „Да не изпитваш Господа твоя Бог“. И като изчерпа всяко изкушение, дяволът се оттегли от Него за известно време.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Виляна Соколова – Какво се случва под водата

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Културологични особености на грима, дигитален печат, 70/100, 2019

 

 

Какво не съм

Аз съм като игла без връхче,
Палто без копче

Като нещо наблизо,
Което е неизбежно далече

Аз съм морска вода
За пресъхнали устни

И съм за песен звучна
Просто уши глухи
Аз не съм нищо в ума ми,
Не съм цветя, а съм тръни

И съм непреведена Библия
В ръцете на хора страхливи

И съм безкрайно щастлива,
Но като това стане – унивам

Аз искам: да ти давам
Помагам, но някак
За теб съм кръстопът,
На който му липсва знакът.

 

Устните ти
са снежинки
усмивката ти-
слънчоглед.
Името ми
От устата ти
Е като силен дъжд
Във
Летен ден.

16 август 2017 г.

 

Май

През април
Джанките бяха нацъфтели,
Като че някой бе изтъкал
Тънки бели дантели
И старателно ги бе наредил
На нечии
Скули, рамене и пръсти.
Джанките бяха тъй нацъфтели!
Дантелите бяха тъй пищни и красиви!

 

***

На Радослав

Ти си листенцата на малък слънчоглед,
А бенките ти-хиляди съзвездия.
Ти си капка пчелен мед,
А пръстите ти-клони на дървета.

Ти си повеят на летен вятър,
Стръкчета трева в цепнатината на асфалта
Ти си малки облаци в огромна синева
А миглите ти-слънчеви лъчи по времето на здрача.

Ти си пръските на силен водопад
Камъчетата насред водата,
Устните ти есенни листа,
Скулите ти-възвишения в планината.

Ти си всичко малко и прекрасно
Всичко на света около мен!
Нищо няма вече да ми трябва,
Ако в него няма част от теб.

 

Диагнозата

Диагнозата е гнусна и противна.
Мръсна, уморителна
Отблъскваща е тя.
Долна твар на гнет и на покруса,
От злини и от мерзавства
Безмилостно създадена е тя.

Диагнозата е тъй жестока,
Не издържам…
Диагностицирано е едно от
Най-скъпите ми същества.

 

Какво се случва под водата

Под водата, под водата
Под водата във селата
Живеят сиви риби
Студени, тъпи и щастливи.
Четат те прости книги,
Хихикат се и си отиват,
Но стадо са заклето, здраво
Сила имат, за какво е разум?

Власт над Нея имат и над мен,
Забраниха в този светлий ден
Да бъде чута зверска мисъл
На титана на словесността
От прашната прокъсала се книжка…

Под водата, под водата
Рибите кръжат и плюят
Но ние с Нея ще отидем на земята
И ще четем каквото щем-
Какъв уют, а?

30 май 2019 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Богомил Иванов-Боге – Полето

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015

 

 

Смучете деца. Румънски цигани хранещи се от години по полета и строежи, паралии у дома. И вие испански пънкари, растафари, гръцки музиканти, португалски скитници с китари тръгнали с една раница и колело, обикалящи в последния момент. И носещи се с колелото из неясната светлина на съдбата, намиращи онова което им трябва-палатка, дрехи, храна от контейнерите и редове, редове, редове с ягоди. И ние българи, станали и нестанали художници. Всички, деца на свободния избор, не намерили нишата си в онзи претрупан свят, в онези офис работи, не затворили се в делничните смени, изкарали младините си в пирове на думи и идеи, и неориентираност към приетото битие. Смучете деца от земята и плюйте кърмата в ръцете на онзи, който ще ви подаде зелената консерва. Смучете деца припрени от усмивката на шефа, гонещи края на реда, сигурни че друго гладно дете ще се хване за дългото виме от което цокате и вие. Надпреварвайте се с ръцете си към по-голямото парче на летния хляб. Ситостта му държи до пролетта.
Надигравайте се с незнанието на датчаните. С хората на големия град, не видели кривините в природата и растящи с рисунките-с илюзиите изобразяващи перфекността на всичко. И вие търсете това съвършенство, НО потъпквайте го от дъжд на вятър и плюйте горчивинката от дъното на земното виме. Плюйте и по-белите, и по-малките, и по-кривите ягодки там долу. Скътавайте ги под хартиените си езици, панерите за стотинки, и ги подавайте с червените цветове на тяхното илюзорно съвършенство най-отгоре. Нека се учат датчаните от нашите маниери да изкараме повече, че красотата на природата е в многообразието.
Смучете деца и от познанието. Смучете от схемите за данъците, от грешните онези два-три палета повече, за които заплащането ви прехвърля в по-високите данъци.
Смучете и от щастието. От работата, от слънцето, от усмивките на всичките спокойни лица, дошли просто да заграбят някой повече лев за себе си от уредения свят на хората с министерство на щастието. За да го приберат в родния хаос, където лицата са разнообразни. И карайте вечер между градините, между градовете и най-вече между магазините. Там е печалбата от неработа. В оставените богатства, които системата е разпоредила да се изхвърлят. В пакетираните храни, неиздържали, недочакали да бъдат взети, защото сроковете са кратки. Защото всичко подлежи на бърза и жестока подмяна, за да продължава да е прекрасен и уреден светът. Ровете в контейнерите и се смейте! Забавлявайте се и се дивете на онова което извира от тях. Безплатни банани, праскови, зеленчуци, сладолед. Отнесете го пирати, седнете на маса с вашите и яжте, яжте! Богатия свят черпи без дори да знае, а нашето щастие така силно от намерената кайма в контейнер, както не може да е ничие месо, опечено в техните фурни.
Редовете набъбват от ден на ден, ягодите стават все по-големи и нашите цели се успокояват. Златото придобива червения си цвят. И погледите ни се ощастливяват дори повече, без да стават като небрежните, леки усмивки на местните. Нашето е усмивката на заситения гладник, тяхното, просто лекотата на вечната ситост. На скалпираните души, живущи без трудности, без неуредности, на голите, изпънали се физиономии, скандинавско бяло изпечени от финансовото си слънце.
Хайде деца! Редовете ягоди са наши, приказките сродяващи световете ни също. Нощните обхождания, разбитите колелета, болките тук там по гърбовете и смеещите се приказки за всичко това. Сладката почивка, импровизираната кухня, детската усмивка към цялото това приключение.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Владимир Раденков – Тъждеството на труд и консумация

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Хаптично-еротичен колаж, дигитален печат, 100/210 см

 

 

„Fifteen Million Merits“, епизод 2 от сезон 1 на поредицата „Черно огледало“, ни показва общество, в което има абсолютна едновременност на работно и свободно време, на труд и консумация. Самият труд е под формата на дейност в свободното време – състои се в целодневното въртене на педалите на фитнес-велосипеди от служители, потящи се в своите фитнес-трика и пиещи вода от своите фитнес-бутилки. Синхронно с това те живеят и свободното си време – срещу всеки от редицата велосипеди се намира телевизионен екран, на който може да се гледа избрана програма.

Тази антиутопия не представя един икономически тоталитаризъм в смисъла на Маркузе. При него трудещите се създават в работното си време принадена стойност за капиталистите, но тъй като тя е само в потенциален вид под формата на продуцираните от тях стоки, след това я реализират като потребители в свободното си време и така обслужват целия цикъл на нарастване на капитала. Тоталитарният характер на тази система е в това, че работниците са отчуждени от себе си не само в процеса на труда, но и в свободното си време, където са обзети от практиката на консумацията, отъждествяват се със своите вменени от пазара неистински потребности. Посредством привидната свобода да избират между безброй опции за консумация системата ги е овладяла тотално, превзела е частното им пространство като пространство на тяхната автономия, на възможната им критическа дистанция спрямо наличната обществена действителност.

Но във „Fifteen Million Merits“ трудът не създава принадена стойност, не обслужва ничия печалба, а се извършва заради осъществяващата се едновременно с него консумация. От своя страна потреблението не служи за реализиране на принадената стойност и формиране на едно фалшиво съзнание, приемащо капиталистическото социално-икономическо устройство и незабелязващо факта на собствената си несвобода. Трудът и потреблението са се еманципирали от битието си на моменти в цикъла на нарастване на капитала и са се свързали „накъсо“. Консумацията вече е абсолютна ценност и свобода не само за индоктринираното съзнание, но и от гледна точка на логиката на самата система. Постигнато е невижданото благо свободното време като време за консумация да се разрасне до пределите на целия ден. Но въпросната невероятна придобивка трябва да бъде поддържана чрез неуморен труд през същия този ден.

Това антиутопично общество не е изградено и по модела на политическия тоталитаризъм – в него няма репресивна и следваща някаква идеология власт. То е подобно на представеното в „451 градуса по Фаренхайт“, където президентът се избира по хубост, а силовият орган – пожарната – служи на масата от консуматори. Тук аналогична роля играе журито на едно гигантско риалити, което риалити конституира цялата обществена структура и обхваща в себе си целия обществен живот. В обществото има три класи: висшата са звездите на телевизионните програми, средната – тружениците върху фитнес-велосипедите, и нисшата – чистачите, събиращи техните празни шишета и таблите им за храна в стил „МакДоналдс“. Но висшата класа не е господстваща, а дължи привилегированото си положение на създаденото от ценностите на средната класа социално устройство. Освен това тя не е затворена каста, а принципно всеки би могъл да стане неин член, т.е. системата е демократична в този аспект. Ударниците в труда, или казано на съвременен, геймърски език, събралите достатъчно заслуги, получават шанса да се явят на кастинг за участници в телевизионните шоу-програми, да станат като звездите от екрана, които са гледали от своите велосипеди. По този начин те, от една страна, се избавят от отчуждения, монотонен труд и осъществяват заложбите си в една свободна продуктивност, а от друга страна, заживяват в много по-голям комфорт и лукс. И накрая, демократичността на това обществено устройство се състои не само в принципната възможност на всеки да се издигне, но и във факта, че изборът в обществото-риалити, както във всеки подобен формат, се извършва както от журито, така и от самата публика. Тъй като обаче тази публика се налага да бъде в същото това време върху педалите на велосипедите, в залата присъстват анимираните образи на всеки един от нейните членове, репрезентиращи със съвършена точност техните емоции и реакции.

Но възможността за успех и самоосъществяване остава само принципна, защото бройките за телевизионни звезди са ограничени и се заемат единствено от онези, които журито и публиката са преценили като безспорни, най-добри в уменията си. Протагонистът в историята, физически силен негър, събрал „свръхдължими“ заслуги, ги подарява на харесвана от него бяла жена, която мечтае да стане певица. Тя обаче е преценена като недостатъчно съвършена, за да получи мечтаната позиция. Журито я изправя пред алтернативата да бъде звезда на порно-канала или да се върне обратно на велосипеда. С воля, отслабена от наркотична течност, която явяващите се на кастинг изпиват задължително преди излизането им на сцената, тя приема гибелната оферта и се превръща във вечно дрогирана телевизионна курва. Героят е потресен от нейната участ. Нещо повече, сутрин, когато се буди от един анимиран петел между четирите телевизионни стени на тясното си жилище (това е клаустрофобичен свят без открити, физически пространства, в който всяка перспектива и дълбочина е илюзорна – тази на екрана) той е принуден да я гледа без възможност да смени канала поради ниския си моментен рейтинг. Накрая героят започва да блъска в безсилна ярост стъклото на един от неподлежащите на изключване (както при Оруел) екрани и отчупва от него заострен къс. После решава да тръгне на бунт срещу системата. Благодарение на физическата си сила и яростната си решимост той събира отново достатъчно залсуги, за да отиде на кастинг, а когато това се случва, успява да излезе на сцената без да е изпил наркотичната течност. И ето, бунтарят, допрял до гръкляна си къса стъкло, може да бъде чут от цялото общество, но отначало не знае какво да каже. После се отприщва и несвързано, афективно, но силно въздействащо обвинява системата за съдбата на своята любима. Бунтарската му реч изненадва членовете на журито и те изпадат в безмълвие, така, сякаш не са в състояние да реагират.

Но онова, което следва, не е изненада за запознатите с понятието „репресивна толерантност“ и в този смисъл „Fifteen Million Merits“ е един от епизодите на “Black Mirror” с нетипично предвидим край (без последното ни най-малко да отменя достойнствата му). Водещият член на журито проговаря, сякаш мълчанието му е било ритуалната пауза преди произнасяне на присъдата, споделяйки разбиращо своето собствено неодобрение относно някои страни на системата, но същевременно изразявайки трезвото си убеждение, че всяка нейна алтернатива е утопична, че единствено тя може да служи на безусловното общо благо – консумацията. Той свежда опита за революция от страна на героя до просто една гледна точка наред с останалите и отново го изправя пред обичайната алтернатива – да води своя бунтарска рубрика по телевизията или да се върне на велосипеда, за да произвежда енергия за чуждите предавания. На финала виждаме продалия се на системата бунтар да реди в ежедневния си телевизионен час псевдокритични фрази с емблематично опряното в гръкляна му парче стъкло.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X