Дарина Пеева, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Есен

Играеше си с есенно листо.
Забравила за скапаните делници
За осемте живота пропилени
И на половин деветия.
Въртеше се в тангото на тромпетите.
Не се интересуваше от изгрева.
По залеза не се прехласваше.
Не искаше любов от никого.
Не виеше от липсата на щастие.
Играеше си с есенно листо.
И кучета я лаеха. И хората.
А тя размахваше оранжева история.
И беше понеделник като никога.
И вятърът въздъхна с възмущение.
А пък на нея не й пукаше-
Тя беше котка в настроение.

 

Орисница

Протяга се времето в късния залез
и бърка с ръце във очите ми.
Морето на отлив, главата ми празна,
но всичките бебета са орисани.
Ще чакам да мръкне и паля метлата
и връщам се в близкото минало.
При черната котка и пепел в косата.
И някакво евтино пиене.
Ще съмне. Ще мръкне. И пак ще я чакам
да се отбие и мойта орисница.
Децата пораснаха. Аз се облякох.
А любовта ми съвсем се разплиска.

 

Ангел-Хранител

Ти ли?
Ти ли ме остави
някъде по средата
между „Няма какво да направя“
и „Давай сама нататък?
Ти ли?
Ти ли ме будиш още
с твоите нелепи сънища?
Сам си ги сънувай!
Аз нямам нищо общо.
Ти ли?
Ти ли, гадино проклета,
Тропаш по покрива нощем?
Ще ти изтръгна крилете
и ще се върнеш плешив при Господ!

 

Върна ли се?

Заспала съм.
Не съм те чула
кога се върна в сляпата ми къща.
Когато вятърът умря и ме остави
затрупана във пепел от огнището?
Когато приливът се върна и тогава
гларусите плуваха по гръб към нищото?
Или когато виеха в нощта чакалите,
А нямаше луна да ги оплаче?
Или пък слънцето когато не изгря?
Забрави ме на прага да го чакам.
Заспала съм.
Не съм усетила.
Сега да ти направя ли кафе?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.