Атанас Тотляков, Произведение „С“ (интенция към пособие за измерване)
литография , 70/100 см

 

 

Кибер
(Или стихът на прага на „Черните дупки“)

Разбийте римите на милион парчета,
на атоми, на неутрони!
Със лазер нарежете стиховете,
в които редовете са
с пагони.
На думите езика изтръгнете
със клещи!
Или го заковете със пирони!
Светът е пренаситен от поети.

Поезията е в агония!

Махнете й колосаните дрехи,
изгладения ръб на панталона.
Спи скуката по столовете меки
под ромона от рими
във салона.

Речта е мисъл, изтървана в битието.
Тя полета не може да догони
на електрона,
обикалящ край полето
на Нищото
във Черните балони.
Не стига прага им.
Нататъка не вижда –
зад границите на стопената материя.
Където времето
не ще да се придвижва.
Пространството е истинска мистерия.
Вселената там себе си изяжда.
Планета ту се ражда, ту умира.
Божественият разум с люта жажда
на Айнщайн
грешките намира.

А в малкият отрязък
от безкрая,
ограничен от три хилядолетия
поетите
със римите си ваят
изпълнени с безсмъртие сонети.
Модерни ли са или не?
Не зная.
Но с лекота
прескачат вековете.
Отлагат на планетата ни края
със силата на своите куплети.

 

Мъртвило

За този край до днес
съм нямала очи.
След всеки километър –
буца в гърлото присяда.

Проверка вятърът направи призори.
Във две редици къщите строи.
Заблъска портите,
прескочи през стобора.
Във всяка втора –
не намери хора!

Само земята със оголени гърди
примамва овдовелите дувари.
Обърнато с хастара си нагоре,
виновно миналото
в селото мълчи.
Дори тояжки не остави за опора.
Със щедрост йезуитска ги дари –
с местата празни
в пейките на двора.
С писмата от децата
недошли.
Със залез,
полумъртъв от умора.

Преди да пламнат сухите треви,
последният свещта да загаси…

Стихотворението е публикувано за първи път ……

 

Събери крилата

Тя е кучка. И е ангел шестокрил!
Кръв в дробовете.
И песен на сирена.
Тя е сгърчена на пода неизмит.
И е мълния на бляскавата сцена.

Още с раждането
в кошница те слага –
пуска те по жълтите води…
Срутва те с небесната си слава.
Мъчи те през земните ти дни.
Ти си мишката
във ноктите й остри.
„Буболечката“ на нейната стена.
И да молиш Бога, и да постиш –
влачи те във своята река.

Ах, съдбата ли е?
„Майната й!“ – казваш.
Бос в жаравата й
можеш да вървиш.
Себе си и нея да наказваш.
Като мавър – да я удушиш.
Не тя тебе –
ти ще я въртиш
върху шиш –
пречупена, без воля.
Изневерите й няма да простиш.
Във зандан безок
ще я затвориш.
С нож корема на небето ще разпориш,
ще разплачеш милион звезди.
Нека, вместо нея отговорят:
Най-накрая –
кой ще победи?

Спри! Човече, събери крилата!
Мами те съдбата,
докато си жив.
Крез е казал: „Само след смъртта си,
ще познаеш, бил ли си щастлив!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.