Владимир Раденков – Тъждеството на труд и консумация

„Fifteen Million Merits“, епизод 2 от сезон 1 на поредицата „Черно огледало“, ни показва общество, в което има абсолютна едновременност на работно и свободно време, на труд и консумация. Самият труд е под формата на дейност в свободното време – състои се в целодневното въртене на педалите на фитнес-велосипеди от служители, потящи се в своите фитнес-трика и пиещи вода от своите фитнес-бутилки. Синхронно с това те живеят и свободното си време – срещу всеки от редицата велосипеди се намира телевизионен екран, на който може да се гледа избрана програма.

Тази антиутопия не представя един икономически тоталитаризъм в смисъла на Маркузе. При него трудещите се създават в работното си време принадена стойност за капиталистите, но тъй като тя е само в потенциален вид под формата на продуцираните от тях стоки, след това я реализират като потребители в свободното си време и така обслужват целия цикъл на нарастване на капитала. Тоталитарният характер на тази система е в това, че работниците са отчуждени от себе си не само в процеса на труда, но и в свободното си време, където са обзети от практиката на консумацията, отъждествяват се със своите вменени от пазара неистински потребности. Посредством привидната свобода да избират между безброй опции за консумация системата ги е овладяла тотално, превзела е частното им пространство като пространство на тяхната автономия, на възможната им критическа дистанция спрямо наличната обществена действителност.

Но във „Fifteen Million Merits“ трудът не създава принадена стойност, не обслужва ничия печалба, а се извършва заради осъществяващата се едновременно с него консумация. От своя страна потреблението не служи за реализиране на принадената стойност и формиране на едно фалшиво съзнание, приемащо капиталистическото социално-икономическо устройство и незабелязващо факта на собствената си несвобода. Трудът и потреблението са се еманципирали от битието си на моменти в цикъла на нарастване на капитала и са се свързали „накъсо“. Консумацията вече е абсолютна ценност и свобода не само за индоктринираното съзнание, но и от гледна точка на логиката на самата система. Постигнато е невижданото благо свободното време като време за консумация да се разрасне до пределите на целия ден. Но въпросната невероятна придобивка трябва да бъде поддържана чрез неуморен труд през същия този ден.

Това антиутопично общество не е изградено и по модела на политическия тоталитаризъм – в него няма репресивна и следваща някаква идеология власт. То е подобно на представеното в „451 градуса по Фаренхайт“, където президентът се избира по хубост, а силовият орган – пожарната – служи на масата от консуматори. Тук аналогична роля играе журито на едно гигантско риалити, което риалити конституира цялата обществена структура и обхваща в себе си целия обществен живот. В обществото има три класи: висшата са звездите на телевизионните програми, средната – тружениците върху фитнес-велосипедите, и нисшата – чистачите, събиращи техните празни шишета и таблите им за храна в стил „МакДоналдс“. Но висшата класа не е господстваща, а дължи привилегированото си положение на създаденото от ценностите на средната класа социално устройство. Освен това тя не е затворена каста, а принципно всеки би могъл да стане неин член, т.е. системата е демократична в този аспект. Ударниците в труда, или казано на съвременен, геймърски език, събралите достатъчно заслуги, получават шанса да се явят на кастинг за участници в телевизионните шоу-програми, да станат като звездите от екрана, които са гледали от своите велосипеди. По този начин те, от една страна, се избавят от отчуждения, монотонен труд и осъществяват заложбите си в една свободна продуктивност, а от друга страна, заживяват в много по-голям комфорт и лукс. И накрая, демократичността на това обществено устройство се състои не само в принципната възможност на всеки да се издигне, но и във факта, че изборът в обществото-риалити, както във всеки подобен формат, се извършва както от журито, така и от самата публика. Тъй като обаче тази публика се налага да бъде в същото това време върху педалите на велосипедите, в залата присъстват анимираните образи на всеки един от нейните членове, репрезентиращи със съвършена точност техните емоции и реакции.

Но възможността за успех и самоосъществяване остава само принципна, защото бройките за телевизионни звезди са ограничени и се заемат единствено от онези, които журито и публиката са преценили като безспорни, най-добри в уменията си. Протагонистът в историята, физически силен негър, събрал „свръхдължими“ заслуги, ги подарява на харесвана от него бяла жена, която мечтае да стане певица. Тя обаче е преценена като недостатъчно съвършена, за да получи мечтаната позиция. Журито я изправя пред алтернативата да бъде звезда на порно-канала или да се върне обратно на велосипеда. С воля, отслабена от наркотична течност, която явяващите се на кастинг изпиват задължително преди излизането им на сцената, тя приема гибелната оферта и се превръща във вечно дрогирана телевизионна курва. Героят е потресен от нейната участ. Нещо повече, сутрин, когато се буди от един анимиран петел между четирите телевизионни стени на тясното си жилище (това е клаустрофобичен свят без открити, физически пространства, в който всяка перспектива и дълбочина е илюзорна – тази на екрана) той е принуден да я гледа без възможност да смени канала поради ниския си моментен рейтинг. Накрая героят започва да блъска в безсилна ярост стъклото на един от неподлежащите на изключване (както при Оруел) екрани и отчупва от него заострен къс. После решава да тръгне на бунт срещу системата. Благодарение на физическата си сила и яростната си решимост той събира отново достатъчно залсуги, за да отиде на кастинг, а когато това се случва, успява да излезе на сцената без да е изпил наркотичната течност. И ето, бунтарят, допрял до гръкляна си къса стъкло, може да бъде чут от цялото общество, но отначало не знае какво да каже. После се отприщва и несвързано, афективно, но силно въздействащо обвинява системата за съдбата на своята любима. Бунтарската му реч изненадва членовете на журито и те изпадат в безмълвие, така, сякаш не са в състояние да реагират.

Но онова, което следва, не е изненада за запознатите с понятието „репресивна толерантност“ и в този смисъл „Fifteen Million Merits“ е един от епизодите на “Black Mirror” с нетипично предвидим край (без последното ни най-малко да отменя достойнствата му). Водещият член на журито проговаря, сякаш мълчанието му е било ритуалната пауза преди произнасяне на присъдата, споделяйки разбиращо своето собствено неодобрение относно някои страни на системата, но същевременно изразявайки трезвото си убеждение, че всяка нейна алтернатива е утопична, че единствено тя може да служи на безусловното общо благо – консумацията. Той свежда опита за революция от страна на героя до просто една гледна точка наред с останалите и отново го изправя пред обичайната алтернатива – да води своя бунтарска рубрика по телевизията или да се върне на велосипеда, за да произвежда енергия за чуждите предавания. На финала виждаме продалия се на системата бунтар да реди в ежедневния си телевизионен час псевдокритични фрази с емблематично опряното в гръкляна му парче стъкло.

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X