Атанас Тотляков, Интенция (пейка в парка) 2, Дигитален печат, 100/70 см., 2017

 

 

За Селина Мансони

През 1999-та, след връщането ми от Венецуела, сънувах, че ме водят в дома на Енрике Лин, в страна, която спокойно би могла да е Чили, и в град, който спокойно би могъл да е Сантяго, ако вземем предвид, че Чили и Сантяго някога са приличали на ада и че тази прилика, в някой субстрат на реалния и на въображаемия град, винаги ще е налице. Аз разбира се знаех, че Лин е мъртъв, но като ме поканиха да се запозная с него, не възразих. Може би предположих, че е шега на хората, с които бях, до един чилийци, може би очаквах възможността на чудо. Най-вероятно не съм предположил нищо или пък съм криворазбрал поканата. Истината е, че се озовахме пред сграда на седем етажа, фасадата бе боядисана в избледняло жълто, на първия етаж имаше бар с внушителни размери, с дълъг плот и няколко сепарета, и моите приятели (макар че ми е странно да ги наричам така, по-добре да кажем: ентусиастите, поканили ме да се запозная с поета) ме отвеждаха в едно сепаре – и там беше Лин. В началото едвам можех да го разпозная, лицето му не бе същото като на снимките в книгите му, беше отслабнал и подмладен, беше станал по-привлекателен, очите му бяха много по-красиви от черно-белите очи на задните корици. Всъщност Лин вече не приличаше на Лин, а на холивудски актьор, един от онези второстепенни актьори, които се появяват във филми, направени за телевизията, които никога не стигат до европейските кина и направо попадат в мрежата на видеотеките. В същото време обаче беше Лин, макар вече да не приличаше на него, в това бях сигурен. Ентусиастите го поздравяваха на малко име, с едно „ти”, в което имаше нещо фалшиво, задаваха му въпроси, които не успявах да разбера, след което ме представиха, макар че аз всъщност нямах нужда да бъда представен, защото известно време – за кратко – бях разменял писма с него и неговите писма ми бяха помогнали в известен смисъл, говоря за 1981-а или 1982-а, когато живеех затворен в една къща в Хирона почти без никакви пари и перспективи да се сдобия с тях, и литературата беше обширно минно поле, където всички, като изключим някои класици (при това не всички), бяха мои врагове, и аз всеки ден трябваше да се разхождам по това минно поле, като се опирах само на стихотворенията на Архилох, а всяка грешна стъпка можеше да бъде фатална. Това се случва на всички млади писатели. Има момент, в който нямаш нищо, на което да се опреш, нито приятели, още по-малко учители, нито има някой, който да ти протегне ръка, публикациите, наградите, стипендиите са за другите, онези, казали „да, господине” многократно, или говорили с мандарините на литературата, безкрайна орда, чиято единствена добродетел е едно ченгеджийско възприятие за живота, тези не пропускат, не прощават нищо. Та, както казвах, няма млад писател, който да не се е чувствал така в определен момент от живота си. Но аз тогава бях на 28 години и по никакъв начин не можех да се смятам за млад писател. Бях в оскъдицата. Не бях типичният латиноамерикански писател, който живее в Европа благодарение на меценатството (и патронажа) на държавата. Не бях известен на никого, не бях склонен да щадя и да моля за пощада никого. Тогава почнах да си разменям писма с Енрике Лин. Естествено аз му писах пръв. Отговорът му не закъсня. Писмото беше дълго и с „лош гений” – в смисъла, който влагаме в Чиле в тази фраза – ще рече, мрачно, раздразнително. Отговорих му, разказвайки му как живея, за къщата извън града, на един от хълмовете над Хирона, пред къщата средновековния град, зад нея полята или празнотата. Разказах му също за кучката си Лайка и му казах, че чилийската литература – с две-три изключения – ми се струва куп лайна. При следващото му писмо вече можеше да се каже, че сме приятели. Последвалото бе типично за случващото се между един утвърден и един неизвестен поет. Прочете стихотворенията ми и ме включи в нещо като поетическо четене на съвременна поезия, което организирал в някакъв чилийско-щатски културен институт. В писмото си говореше за тези, които той смяташе, че ще бъдат шестте тигъра на чилийската поезия през 2000 година. Шестте тигъра бяхме Бертони, Макиейра, Гонсало Муньос, Мартинес, Родриго Лира и аз. Доколкото си спомням. Може да са били седем тигъра. Но ми се струва, че бяха само шест. И трудно щеше да бъде през 2000-та шестимата заедно да бъдем нещо, защото тогава Родриго Лира, най-добрият, вече се беше самоубил и от няколко години гниеше в някое гробище или пък пепелта му летеше, смесена с останалите нечистотии на Сантяго. Вместо за тигри по-скоро трябваше да говори за котки. Бертони, доколкото знам, е нещо като хипи, живеещо на брега на океана, събирайки раковини и антарктически водорасли. Макиейра прочете прилежно антологията на североамериканска поезия на Карденал и Коронел Утречо, след което издаде две книги и се посвети на пиенето. Гонсало Муньос се изгуби в Мексико, но не като консула на Лоури, а като изпълнителен директор на рекламна агенция. Мартинес прочете внимателно Duchamp des sygnes** и после почина. Родриго Лира – добре, за него вече казах какво правеше в годината на поетическото четене в чилийско-щатски културен институт. От където и да го погледнеш, по-скоро котки, отколкото тигри. Мачета от една изгубена провинция. Както и да е, това, което исках да кажа, е, че познавах Лин и затова нямаше нужда от никакво представяне. Въпреки това ентусиастите продължаваха да ни представят един на друг и както Лина, така и моя милост не възразявахме. Така че бяхме там, в едно сепаре, и някакви гласове казваха това е Роберто Боланьо, и аз протягах ръка, ръката ми се врязваше в тъмнината на сепарето и посрещаше ръката на Лин, една леко хладна ръка, която стисках в продължението на няколко секунди, ръката на тъжен човек, мислех си тогава, ръка и ръкостискане, които съответстваха съвършено на лицето, което в онзи момент ме гледаше, без да ме разпознава. Едно жестово, морфологическо съответствие, преддверието на едно непрозирно красноречие, което не казваше нищо или не ми казваше нищо. След като този миг отмина, ентусиастите продължиха да говорят и тишината остана зад гърба ни: всички искаха от Лин мнението му за най-странни неща – и в този момент пренебрежението ми към ентусиастите изведнъж се изпаряваше, защото разбирах, че тази група беше като мен едно време, млади поети без нищо, на което да се опрат, младежи, маргинализирани от новото лявоцентристко чилийско правителство, които не се радваха на никакво подкрепа, на никакво меценатство, имаха само Лин, който, от друга страна, не приличаше на истинския Енрике Лин от фотографиите на неговите книги, един много по-красив Лин, много по-готин, един Лин, който приличаше на стихотворенията си, разположил се във възрастта на стихотворенията си, живеещ в сграда, сходна със стихотворенията му, и който можеше да изчезне със същата елегантност и категоричност, с която понякога изчезват стихотворенията му. Спомням си, че като разбрах това, се почувствах по-добре. Искам да кажа: почнах да откривам някакъв смисъл в цялата ситуация и почнах да се забавлявам с нея. Нямаше от какво да се страхувам: бях си у дома, с приятели и с един писател, от когото винаги се бях възхищавал. Не беше филм на ужасите. Или не беше просто филм на ужасите, а имаше и голяма доза черен хумор. И тъкмо мислех за черния хумор, когато Лин извади от джоба си шишенце за лекарства. Трябва да пия по едно на всеки три часа, каза. Ентусиастите отново замълчаха. Сервитьор донесе чаша с вода. Таблетката беше голяма. Така ми се стори, когато я видях да пада в чашата с вода. Но в действителност не беше голяма. Беше плътна. С лъжичка Лин започна да я раздробява и тогава си дадох сметка, че таблетката приличаше на глава лук с безброй слоеве. Приближих лице до чашата и започнах да я наблюдавам. За миг изпитах абсолютната сигурност, че става дума за една безкрайна таблетка. Стъклото на чашата ми служеше за лупа: във вътрешността си таблетката с бледорозов цвят се разпадаше все едно способстваше за раждането на галактика или вселена. Но галактиките се раждат – или умират, вече не си спомням – прибързано, през стъклото на чашата с вода виждах като на забавен кадър, всяка неразбираема фаза се разгръщаше пред погледа ми, всяко възвратно движение, всяко сътресение. После, изтощен, отместих глава от лекарството и очите ми се срещнаха с очите на Лин, които сякаш ми казваха: без коментари, стига ми пиенето на този бъркоч на всеки три часа, не търсете символизми, водата, луковицата, бавния ход на звездите. Ентусиастите се бяха отдалечили от масата ни. Някои стояха на барплота. Другите бяха извън полезрението ми. И тогава отново поглеждах Лин, а до него стоеше един ентусиаст, който му казваше нещо на ухото, и после излизаше от сепарето, за да отиде при приятелите си, пръснати из бара. И в този момент разбрах, че Лин знае, че е мъртъв. Сърцето ми вече не функционира, казваше. Сърцето ми вече не съществува. Тук има нещо, което не е наред, мислех си. Лин почина от рак, не от инфаркт. Налягаше ме огромна тежест. Затова станах и излязох да направя едно кръгче, но не останах в бара, а стигнах до улицата. Тротоарите бяха сиви и неравни, небето приличаше на огледало без амалгама, място, в което всичко би трябвало да се отразява, но в което в крайна сметка нищо не се отразяваше. Цареше обаче едно усещане за нормалност, обуславящо всичко, което виждах. Когато ми се стори, че вече съм подишал достатъчно и исках да се върна в бара, се сблъсках на едно от трите стъпала на входа (каменни стъпала, изрязани и солидни като гранитни блокове, лъщящи като скъпоценни камъни) с някакъв по-нисък от мен мъж, облечен като гангстер от 50-те, имаше нещо карикатурно в него, с вида на опасен, но любезен килър, който ме взимаше за някой свой познат и ме поздравяваше и аз отговарях на поздрава му, макар че ясно осъзнавах, че не го познавам и че онзи се е припознал, но аз се правех все едно го познавам, все едно и аз съм се припознал, и така се поздравявахме двамата, докато безуспешно се опитвахме да се изкатерим по блестящите (и ужасно скромни) каменни стъпала, но припознаването му не продължаваше повече от няколко секунди, килърът бързо си даваше сметка, че се е припознал и ме поглеждаше по друг начин, все едно се питаше дали и аз съм се припознал или пък напротив от самото начало се ебавам с него, и тъй като беше несръчен и недоверчив (макар парадоксално също и хитър), ме питаше кой съм аз, спомням си, питаше ме с една язвителна усмивчица на устните и аз му отвръщах, мамка му, Хара, аз съм, Боланьо, и от усмивката му за всеки би станало ясно, че той не е Хара, но приемаше играта, сякаш изведнъж, ранен от лъч, но това изобщо не е стих от Лин, му се приискваше да живее за няколко минути живота на този непознат Хара, който той никога нямаше да бъде, освен в онзи момент, спрял на последното от трите блестящи стъпала, и ме питаше кво правя, питаше ме (по-неловко не можеше да бъде) кой съм аз, приемайки всъщност, че той е Хара, но един Хара, който беше забравил за съществуването на Боланьо, което, от друга страна, също беше възможно, така че му обяснявах кой съм аз и мимоходом му обяснявах кой е той, и така създавах един Хара по моя – и негова – мярка, ще рече по мярката на онзи момент, един неправдоподобен, интелигентен, смел, богат, щедър Хара, един Хара, влюбен в една прекрасна жена, радващ се на взаимност, дързък – и тогава мутрата се усмихваше, все по-убеден, че се ебавам с него, но неспособен да сложи точка на епизода и да ми даде урок, все едно изведнъж се беше влюбил в образа, който му предоставях, навивайки ме да продължа да му разказвам – вече не само неща за Хара, а и за приятелите на Хара и накрая за света, свят, който дори за Хара ставаше прекалено голям, свят, в който самият Хара беше мравка, чиято смърт върху блестящо стъпало нямаше значение за никого, и тогава най-сетне изникваха приятелите му, две мутри, по-високи от него, костюмирани с двуредни светли костюми, които ме наблюдаваха, поглеждайки и към фалшивия Хара, сякаш го питаха кой съм аз, и на него не му оставаше друг изход освен да каже това е Боланьо, и двамата килъри ме поздравяваха, стисках ръцете им, пръстените, скъпи часовници, златни гривни, и когато ме поканваха да изпием по едно, аз казвах не мога, с един приятел съм, отмествах Хара от входа и се изгубвах във вътрешността на бара. Лин още беше в сепарето. Вече не се виждаше никой ентусиаст край него. Чашата бе празна. Беше си изпил лекарството и чакаше. Без да кажем дума, се заизкачвахме към дома му. Живееше на седмия етаж и се качихме на асансьора, огромен асансьор, в който можеха да се скупчат над 30 души. Апартаментът му бе по-скоро малък, особено за мащабите при чилийските писатели, чиито домове обикновено са големи – и нямаше книги. На моя въпрос ми отговори, че вече нямал нужда да чете почти нищо. Но книги винаги има, каза. От апартамента му се виждаше бара. Все едно подът беше от стъкло. Известно време, коленичил, наблюдавах хората там долу, търсех с поглед ентусиастите, трите мутри, виждах обаче само непознати, които ядяха и пиеха и най-вече непрестанно се местеха от маса на маса, от сепаре в сепаре или от единия край на барплота на другия, обзети всички от трескава възбуда – все едно четях романи от първата половина на ХХ век. След като бях наблюдавал известно време, стигнах до извода, че нещо не е наред. Ако подът на апартамента на Лин беше от стъкло и таванът на бара също беше стъклен, какво ставаше с етажите между втория и шестия? Също ли бяха стъклени? Тогава погледнах отново надолу и си дадох сметка, че между втори и шести етаж беше празно. Това откритие ми присви стомаха. Мамка му, Лин, къде си ме довел, мислех си, макар че по-късно си помислих, мамка му, Лин, къде са те довели. Предпазливо се изправих на крака, защото знаех, че на това място предметите бяха по-крехки от хората, точно обратното на обикновеното положение на нещата, и почнах да търся Лин – той вече не беше до мен – в различните помещения на жилището, което вече не ми се струваше малко като домовете на европейските писатели, а голямо, извънмерно, като дома на чилийски писател, писател от Третия свят, с евтина прислуга, със скъпи и чупливи предмети, дом, пълен с подвижни сенки, стаи в полумрак, където открих две книги, едната класическа като гладък камък, другата модерна, извънвремева като лайната. И докато търсех Лин, на мен също ми ставаше студено, и все повече се изпълвах с яд и студ, и се чувствах болен, сякаш апартамента се движеше около имагинерна ос, докато отворих една врата и видях басейн – и Лин беше там, плуваше, и тогава, преди да отворя уста и да кажа нещо за ентропията, Лин каза, че лошото на лекарството му, лекарството, което пиеше, за да продължава да е жив, е, че го превръщаше в опитно зайче на фармацевтичната индустрия, нещо, което аз донякъде очаквах да чуя, сякаш всичко беше театрална пиеса и изведнъж си бях спомнил моите реплики и думите на онези, на които трябваше да отговарям, и после Лин излезе от басейна и слязохме на първия етаж и си проправихме път сред хората в бара, и Лин каза свърши се с тигрите, и: беше хубаво, докато продължи, и: макар и да ти е трудно да повярваш, Боланьо, обърни внимание, в този квартал само мъртвите излизат да се разхождат. И в този момент двамата бяхме прекосили бара и се надвесвахме през един прозорец, гледайки улиците и фасадите на този толкова особен квартал, в който само мъртвите излизаха да се разхождат. И не спирахме да гледаме и фасадите несъмнено бяха фасади от друго време, и тротоарите също, където бяха паркирали коли от друго време, едно безмълвно и въпреки това подвижно време (Лин виждаше как то се движи), ужасяващо време, което продължаваше да съществува без никакъв смисъл, единствено по инерция.

1999-2000

* Enrique Lihn (1929-1988) – чилийски поет (б. пр.)
** Всъщност Duchamp des signes, сборник с текстове на Марсел Дюшан, събрани и представени от Мишел Сануийе, Фламарион: 1975 (благодаря на Соня Александрова за библиографската справка, В. С.) (б. пр.).

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.