Атанас Тотляков, Концептуален екслибрис за незрящи, ръчна хартия, гравюра, преге, 2010

 

 

Всяко общество, всяко време развива свой собствен начин на общуване със смъртта. То сякаш обгражда с ограда екзистенциалния опит, като развива форми, ритуали, жестове за набавяне на способност за справяне с неизбежното. Историята на култовете на мъртвите показва, че цялата история на човечеството е изпълнена с търсене на тълкувания, смислопораждания, ритуали, целящи справянето с раздялата и умирането. Съветска Русия не прави изключение в това отношение. Тук обаче се проявяват черти на един често оспорван, но въпреки това явен континуитет, една еволюция на формите, която кара лесно да се забрави, че в началото е стоял един разрив с нечувана жестокост. Този разрив се проявява в изграждането на първия Държавен московски крематориум през 1927 г., в навечерието на 10-летния юбилей на Октомврийската революция. Всичко изглежда на пръв поглед като екзотичен ексцес, но истината е, че образцово представя търсенето на ново отношение на едно общество към смъртта.

 

Кремирането и новото време

Освещаването на Московския крематориум е описано от старателен наблюдател. Първата пробна кремация се състои на 11 януари 1927 г., когато се кремира тялото на починал работник от Митишчинската помпена станция, Ф. К. Соловьов, едва 53-годишен. Процесът трае час и половина и се документира на филмова лента. Официалното откриване на крематориума се състои през октомври 1927-а – навреме за 10-летния юбилей на Октомврийската революция. Крематориумът бива построен на територията на Московския донски манастир и по-точно в преустроения храм на преподобния Серафим Саровски и Анна Кашинска, осветен по инициатива на цар Николай ІІ през 1903 г. След революцията Донският манастир бива национализиран и преустроен в музей на атеизма и старчески дом. Храмът е преустроен в рамките на архитектурен конкурс, в който взима участие и легендарният Константин Мелников[1], въз основа на плановете на конструктивисткия архитект Дмитри Осипов и следвайки най-новите постижения в областта на крематориумната технология. Планът на храма бива като цяло запазен, но на централно място – на мястото на купола и камбанарията – бива издигната една квадратна конструкция, напомняща на небостъргач. Тази конструкция се вписвала отлично в обкръжението на Донския манастир, доколкото там се намирала издигнатата в началото на 20-те години радиопредавателна кула на Радиото на Коминтерна, дело на Владимир Шухов[2] – смело, ненадминато и до днес техническо постижение. За всичко било помислено: една година тестова експлоатация, само най-модерна техника – пещите били закупени в Германия, от фирмата „Топф”, която по-късно ще предостави своето ноухау за масово изгаряне на трупове и на концентрационния лагер Аушвиц.

За украсяването на помещенията, предвидени за траурните церемонии, се набавя орган „Зауер”, взет от лютеранския храм „Св. Михаил”, който предстояло да бъде съборен през 1928 г. Конструктивисткият строеж на Осипов внася, извън всяко съмнение, една напълно нова нотка в манастирския ландшафт, белязан от църковния живот и гробището. Но нищо не е толкова показателно, колкото съобщението на Д. Малори, излязло под заглавието „Огнено погребение” – Огненные похороны – в списанието „Огоньок” на 11 декември 1927 г. Пред входа на крематориума се разтоварва катафалка, теглена от коне. Две бабички обсъждат новата институция, цинковата кутия с метална табелка, на която са изписани името, датата и поредния номер, в нея ти предават кило и половина пепел и остатъци от кости. Бабичките се питат дали е вярно, че тялото на кремираните се изправяло в огъня, дали кремацията в крайна сметка е в съгласие с Библията – попът потвърждава, защото пепелта ставала отново на пепел – било то в огъня, или в земята. Пристига делегация от 300 работници, оказващи последна почит на мъртвия си другар, произнасят се речи, има музика, близките се сбогуват с покойника, лежащ в отворен ковчег. Репортерът е запленен от прецизността на процедурата: кратко иззвъняване, ковчегът хлътва надолу, само двама души от най-близките роднини имат право на достъп до „работното помещение”, където се осъществява процесът на изгаряне. Всичко е хигиенично и чисто. Има изолатори за починали от туберкулоза или антракс, малко помещение за съдебна патоанатомия, помещение за кремация, гроб на релси. Венците се свалят от ковчега и се връщат на роднините. Огнеустойчиво номерче се поставя върху ковчега, за да се избегнат обърквания. Ковчегът се спуска долу и е обхванат от пламъците. Зад камениновите плочки температурата е от 850 до 1100 градуса. Тялото изгаря бавно, черепът се пръска, обременените с медикаменти тела горят по-продължително, кремацията на мъжете продължава по-дълго от тази на жените. Техници регулират огъня, осигуряването на достъп на въздух се грижи за оптимални условия на изгарянето. Ниша за урната струва 50 рубли, урнопогребението в гробището е безплатно. Кремирането на възрастен струва 20 рубли, на дете – 10. Крематориумът има дневен капацитет за изгарянето на 20 трупа, понякога функционира до 10 през нощта. На горния етаж на сградата става сбогуването с мъртвия – със сентенции от Рабиндранат Тагор, поетът от страната на кремациите, който и в Съветския съюз има статута на нещо като мъдрец. Репортерът на „Огоньок”:

„Огън, който превръща всичко в пепел! За теб е издигнат този храм на модерността, това е огненото гробище, крематориумът.

Крематориум – това е огненият пробив в китайската стена на неведението на народа и суеверието, с което поповете от всички вероизповедания са играли игрите си.

Крематориум – това е краят на светите мощи и другите чудеса.

Кремация – това е хигиена и опростяване на погребението, това е освобождаване на земята от мъртвите за живите.

Напускаме това огнено гробище. Мощно и леко се издига радиопредавателната кула…

Строят се предприятия и фабрики. Мощно диша страната под бялата снежна покривка.

Минават трамваи. Гидове развеждат посетителите в музея на Донския манастир. Вият сирените на фабриките…

Да се живее, да се живее с цялата душа.

И когато умрем, нека ни докарат в крематориума, за да се излива навсякъде живот, трептящ от радост и младежка свежест, вместо овоняващи земята гробища!”

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

[1] Константин Степанович Мелников (1890-1974) – руски и съветски архитект, един от лидерите на авангарда в съветската архитектура в периода 1923-1933 г. (б. пр.).

[2] Шуховска кула – уникална хиперболична стоманена конструкция, построена през 1920-1922 г., образец на архитектурата на съветския конструктивизъм,  паметник на културата (б. пр.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.