Дарина Пеева, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи, 2019
Или по-разширения въпрос: Защо картината ,,Целувката” на Густав Климт може да бъде декорация на желан за притежание утилитарен предмет? Да се внедри лесно в бита, интериора и модата, а картината ,,Змейова сватба” на Иван Милев – не може?
Лесно ли е да се намери отговор защо Климт е подходящ за пиене на чай с аромат на жасмин и шоколад – черно кадифе, а Иван Милев колкото и да впечатли посетителите на юбилейната изложба организирана, преди 2 години в пространството на СГХГ, не е утилитарно продаваем?
И двамата са типично сецесионови художници, но с 30 години разлика. Причината, че Милев е българин, а Климт е австриец достатъчна ли е?
Предлагам едно разсъждение за различният и близък свят на двамата художници в границите на символизма и сецесиона, допълнително погледнато през огледалото на семиотиците Фердинанд дьо Сосюр и Ролан Барт.
В музея ,,Албертина”, в луксозния виенски бутик на улица ,,N” – на който попадате случайно, разхождайки се, без да бързате – след като сте изпили едно ароматно кафе и сте се насладили на парче виенска торта, все още усещайки шоколадовия ѝ привкус, пред погледа ви отново и отново изникват парчета от визуалния мозаичен код на Климт, наречен ,,Целувката”.
Жълти, оранжеви, червени, златни, черни и бели, сини и червени, кафеникави, по-леки от кафе и по-сладки от шоколад; тези правоъгълници, кръгове, елипсоиди и спирали. Преливат една в друга, излизат навън, въртят се, разпадат се и се съединяват. Групират се в нови форми и запълват нови пространства. Един път покрили красивите и елегантни извивки на изящен чаен сервиз с шест високи или шест широки чаши; висока ваза; позлатен кръгъл или елипсовиден поднос за сладки или соленки; фруктиера за екзотични плодове; обеци като капка вода с пречупена разноцветна светлина от златно, жълто, червено, оранжево, синьо, черно, бяло и кафяво, от която въздухът на малката кутийка за бижута още повече затрептява и тя става още по-желана; безкрайните извивки на наргилето, които постепенно заличават или изострят спомените. Вкъщи или в бутика, тези енигматични ажури от преплетени форми, порцеланови цветове и аромати ви завладяват и не можете да се отлепите, не можете да си тръгнете. Лепкаво. Тихо. Цветно. Красота. Красотата и изяществото на сецесиона. Порцелан и мекота. Лепкава сладост от плодово-зелен чай с нотки на жасмин и червен пипер, препратки към японските рисунки. Всичко това може да видите и усетите в атмосферата на виенските улици, извън подредените тихи зелени пространства на парковете, които остават като ароматно-пространствен спомен. Докато не си изкривите крака и токът ви се измести или докато не усетите силните газови и бензинови изпарения на софийските улици, някои от които пазят красиви сецесионови извивки на прозорците и балконите на сгради в центъра, и бързо, по навик, погледнете или влезете в някой бутик, малко магазинче или МОЛ. Да поседнете или да напазарувате. И отново споменът проблясва. Изтрива всички други белезникави очертания от аромати и миризми и отново виждате същия чаен сервиз със сецесионовите извивки и с пъстрия информационен поток от нови-стари значения на австрийския художник Густав Климт. Но сега познатият образ е тук, в София. Къде сте видели негови картини? Кога? Кои? Няма значение. Вие го обичате, познавате и вкусвате неговата сецесионова образност. Непрекъснато. Всеки ден, всяка сутрин и всяка вечер.
Защо много хора познават неговото творчество или поне една негова картина, най-известната:,,Целувката”? А някои дори знаят името ѝ и факта, че нейният автор е един от най-ярките представители на виенския сецесион: австрийското наименование на арт нуво или jugendstill. А може би не знаят или не се сещат, че има друг художник, когото различни изкуствоведи и художници сравняват и оприличават на Климт. Творец, роден 35 години по-късно от Климт в Казанлък, града на цветовете и розите. Иван Милев.
Но да се върнем към австрийския сецесион. Творчеството на Климт е станало олицетворение на изяществото, на еталон за художествен стил в бита, символ на приемливата (за всички) модерна естетика и изящна форма. От порцелановия сервиз с допълнителен комплект луксозни хартиени салфетки, през изящната бижутерия, до ефирните и екстравагантни рокли, чанти и обувки с щампи на част от картини на Климт. Цялата тази почти истерична модно-битова индустрия завърта на още по-високи обороти пазара на търсенето и предлагането на копия и битови предмети с щампи на известни картини и ги прави достъпни и общоприети. Във Виена и от другата страна на Дунав, в Братислава; в Цюрих, Париж, в Прага, в Милано, в София и в Букурещ. Харесван, желан, купуван сега, но и преди, въпреки че не малко пъти е бил подлаган на остра критика за своето творчество. Малко преди да нарисува ,,Целувката”, избухва скандал сред виенските културни критици по повод трите стенописа на Климт на тавана на Виенския университет, определени като „недопустима порнография“ и „перверзна невъздържаност“. След скандала анти-авторитарните и анти-популистки възгледи за изкуството извоюват на Климт славата на художник, който е по някакъв начин непредвидим, злепоставящ доброто общество. Той е наречен L’enfant terrible (ужасно дете): френски израз за до-болка-прямо дете, често казващо неща, които засрамват възрастните.
Стенопис на една от стените на университета във Виена, изобразяващ „Философия“, „Медицина“ и „Правосъдие“
И точно след това – за разлика от серията стенописи – картината „Целувката“ е посрещната с ентусиазъм и веднага си намира купувач. Сега е притежание на Австрийската галерия в двореца Белведере, Виена, и е широко приета като един от шедьоврите на ранния модернизъм. Не само е смятана за най-популярната творба на художника и символ на виенското арт нуво или още югендщил, но и разширява – славата на Климт във времето. Всички слоеве на обществото я възприемат като подходяща и като еталон за стил, вкус и изящество. Тя е тиражирана и копирана до безкрайност, става мерило за добър вкус при закупуване на подходяща модерна репродукция. Или пък на голям порцеланов сервиз за чай и кафе, супник и 12 малки и големи чинии, декорирани с „Целувката“ или с елементи от нея: чудесен подарък за сватба.
Попаднах на информация от преди 4-5 години, че „Целувката“ е обявена за „най-романтична картина“ във връзка с Деня на влюбените (Свети Валентин) от посетителите на популярната в Интернет пространството художествена галерия overstockArt.com. На това място в мрежата посетителите могат да закупят копия на известни картини: нещо много типично за съвременния постмодерен глобален пазар на изкуство, където копието е равностойно на оригинала, като търсене и предлагане и му придава импакт фактор в обществото. Не съм се натъкнала на такова търсене на копия на картини от Иван Милев в подобни онлайн галерии.
Защо тази картина разбунва толкова духовете и поражда неистови желания за репродуциране и притежание в различна форма? Върху порцеланови сервизи, фруктиери, елегантни модни дрехи и аксесоари.
Кои са нейните всеобщо одобрени и признати качества, определящи я като красива и подходяща за масова употреба?
Въпроси които много трудно ще намерят своите отговори, но в процесът на разсъждение ще очертая пътища по които всеки може да започне да върви и да търси сам.
Популярен порцеланов сервиз ала Климт с изображения на картината ,,Целувката”
Дефилиращ модел с модна колекция с десен, инспириран от декоративните елементи-кодове от картината ,,Целувката” и самата картина
Корици на тетрадки, малко албумче с поздравителни картички и кибрит с изображение на картината ,,Целувката
Ако погледнем през очилата на структуралистичния семиологичен анализ на Ролан Барт, можем да поразсъждаваме върху визуалния код на „Целувката“. Като се опитаме да вникнем в корените на изградената, общоприета и лансирана пазарна митология за успешно продаване на изкуство и всякакви стоки. Разпознавайки основните репери, върху които се гради успешната митология на продаването, лесно можем да разберем защо картините на Иван Милев, работил в началото на XX век, също в стил сецесион (в България наречен модерн) не са станали част от пазарната митологема и не са постигнали дори близък пост-творчески пазарен успех до този на Густав Климт.
Кое от творчеството на Милев не пасва на пазарно-митологичната машина и защо?
Най-лесният и донякъде верен отговор гласи: единият е роден и живял в една европейска столица, зареждала поколения наред цяла Европа с музикална, визуална, архитектурна и научно-философска мисъл и култура, която се попива от всеки дишащ (дори само) виенския въздух. А другият е част от една току-що възраждаща се европейска култура, с дълбок исторически пласт от различни древни духовни и културни слоеве (прабългарски, тракийски, византийски, римски, славянски), но исторически проспала своето случване в Модерното време. Векове наред потискана, бореща се за оцеляване, огрубяла, отделена от себе си и от другите и въпреки това пълна с живот и запазила светлината на цветовете в своето фолклорно битие.
Роден в града на розовите ухания, пропил техните цветове в своите платна, но убил аромата на търговски мускали. Живял сред розите и българските пъстроцветни везани сукмани, престилки, торби, детски люлки, килими и кърпи, Иван Милев преплита в творчеството си тези спомени като багри, фолклорни символи и орнаментални плетеници. Видял и почувствал в своя кратък живот (едва 29 години!) пъстрата светлина от цветовете на носиите, овчарските звуци и тъжните народни припеви, острата бодлива болка и тъга на българското ежедневие, той излива всичкия този зашеметяващ сетивата поток в своите картини като цветове, линии, форми и значения, съчетани с господстващата над всичко, трудна битийност и с митологични представи, оплитащи християнство и фолклор, смесени с образа на смъртта. Една ярка дефрагментация на образи и цветове. Черна земя, черни вдовици, невръстни умиращи пеленачета и изпосталели от изнемога и глад мъже, млади и стари, образи от Южния фронт по време на Първата световна война, на който художникът е войник през 1917 година.
Творецът се ражда през 1897 година. Ражда се, за да построи едно своe „ново изкуство“ (арт нуво), един пъстроцветен небесен град от форми, геометрия, преплетени извивки на гайтаните и видяното от изкуството в Европа (Цариград, Атина, о. Корфу, Неапол, Рим, Флоренция и Венеция), шарени носии с вкаменена красота, големи тъжни очи и отново смъртта и живота в непрекъснат диалог-калейдоскоп от цветове и форми. Квантови фрагменти, още преди създаването на квантовата теория на полето, която се явява теоретична основа за описание на микрочастиците, техните взаимодействия и преобразувания. Гледайки картините на Милев, човек се потапя в силно взаимодействащо цветово и структурално поле.
Като творчество, двамата художници са много интересни и впечатляващи. И двамата се подвизават в полето на сецесиона: течение, започнало в края на XIX в. като мощна вълна от нови идейни и визуални насоки, различни от дотогавашните стилове и тенденции в архитектурата, изобразителното и приложното изкуство, поезията, философската мисъл. Вълна в разбуненото от новите научни, технологични и философски идеи обществено море. В което тепърва, в различни европейски държави, ще се извият множество бури в началото на XX век.
Има една нишка в цялото творчество на двамата, която непрестанно напомня за себе си: образът на смъртта, втъкан в и противодействащ на многообразието и пъстротата на живота. На пръв поглед художествените изразни елементи, чрез които изграждат творбите си, са много близки, но има две основни разлики: сюжетът и отношението към образа на жената. Тъкмо тези две разлики дефинират невъзможността творчеството но Милев да се тиражира върху утилитарни предмети, дрехи и модни аксесоари.
Не защото не е достатъчно цветно, достатъчно сецесионово и европейско или просто красиво, а защото Милевата жена, девойка, девица, годеница, майка, разгулница и бунтовница, достойно стара, престаряла или млада, не е припознат и подходящ за пазара на художествени приложни обекти и на на артефакти на модерното изкуство.
България не остава настрана от творческите процеси, разбунили духа на Европа. И макар че се включва в тях от самото начало, едва след 1900 г. у нас ще се изявят много силни имена, работещи в тази насока: Владимир Димитров-Майстора, Стефан Баджов, Иван Пенков, Иван Милев, Д. Узунов и Сирак Скитник. В историята на нашето изкуство сме възприели наименованието, установено в Австрия (по-конкретно във Виена): сецесион. Този термин произлиза от латинското secessio, което означава отделяне, разцепване. Това име се възприема и от група немски и австрийски художници от края на XIX век, противопоставящи се на системата на салона. Типът изкуство, наложен от тези групи художници, е наречен югендщил (стилът на младежта), разглеждан като синоним на арт нуво и модерн.
Сецесионът се отличава със силно изразена декоративна, витражно-калейдоскопна цветова образност, с плоскостно изградена форма и с акцент върху сложната линеарна структура; с внимание към детайла и орнамента; с препратки към древноегипетското и източното изкуство; орнаментика; наситени цветове; образи и ритуални жестове и символи от фолклора; мултиплициране и постепенното видоизменение на един и същ елемент, едновременно плосък и преплетен във фона, изграждащ нови фирми и пространства, преминаващи от двумерно към тримерно.
Климт и Милев се допълват, макар че никога не са се познавали. Кое от картините на Милев не се вписва в пазарната митология на успеха, за разлика от картините на неговия австрийски съмишленик?
Ако на пръв поглед се опитаме да прочетем цветовете, елементите и сюжетите в картините на Милев и Климт ще извадим няколко ключови думи с които ще си служим в прочитането им. Те са: смърт, страст, тъга, любов, майка, любима, оброк, любовници, годеници, сватба, прегръдка, раздяла.
Образът на смъртта и раздяла. На опустошението, самотата и вътрешната тъга са присъщи за персонажите на Иван Милев. Те са извън митологемата на успеха или простата жизнерадост и красота на селския бит. Те са извън представата за добротворен и спокоен бит, изпъстрен с цветна любвеобилна атмосфера, естетика на изящното или естетика на скандалното. Милев пресъздава рамата на енигматичното ежедневие между простата битовост за насъщния и приказно-религиозната образност.
Предлагам да разгледаме картините ,,Целувка” и ,,Змейова сватба“ на базата на семиотичния процес, като разграничим означаемо и означаващо във визуалния език на двете картини и ще се опитаме да изградим система за разчитане на визуалния код; система от знаци, която да разлистваме на слоеве, за да четем и разбираме. Основата е осмислянето на знаците като форма, цвят, линия, орнамент и символ, а после отново ще ги съберем в единна визуална тъкан. За тази нелека задача ще прибегнем към семиотичната система на Сосюр, съвременник на Густав Климт. На Сосюр принадлежи определението за ЗНАК, причислен към абстрактна система. Според него знакът е съставен от две неразделни части, подобно страните на монета.
От едната е понятието означаемо (психичен образ), а от другата – акустичен образ или означаващо. За него същността на знака е психологическа характеристика. Той въвежда разграничението между език и реч. Езикът е структура от изобразени символи с определен синтаксис и изказване, докато речта е самото възпроизвеждане на звуците в текста. Ако продължим тази мисъл, можем да я наложим и върху художествения образ, графичната и живописна рисунка, цвета, линията и формата – разглеждани като визуално записан код, към който може да се приложи семиотичен анализ. Ако знакът е дуалистично единство на означаемото (план на изразяване) и означаващото (план на съдържание), за Сосюр тези две части имат психически характер и знакът може да се разглежда като напълно, извън контекста; т.е. не е задължително да има идейна, мисловна или формална връзка между него и неговото значение. И докато тази концепция силно повлиява по-късните структуралисти и постмодерните теоретици (Жак Дерида, Ролан Барт и Жан Бодрияр), то представителят на датския структурализъм Луи Йелмслев развива друг структуралистичен подход към теориите на Сосюр. От друга страна Ролан Барт доразвива семиотичната система на Йелмслев, като внася термините план на изразяване и план на съдържание. И точно тези два плана са предметът на визуален и смислов анализ. От една страна той е стъпил на структурализма на Сосюр, а от друга доразвива лингвистичната мисъл в семиотиката на Луис Йелмслев, построена върху основата на естествения език. И ако за нашето изследване приемем, че визуалните знаци в една картина са един такъв език, сбор от различни образи, символи, геометрични фигури, свободни линии, цветове, те също подлежат на семиотични определения, които са валидни и за изреченията, буквите и други морфологични знаци. Езикът е множество от знаци: графични, визуални и звукови, които изграждат множество от повече или по-малко конвенционални системи, структуриращи цялостния социален опит и по този начин превръщащи го в култура.
Самият Ролан Барт основава семиотичната си система на по-сложната взаимовръзка между ДЕНОТАТИВЕН ЗНАК И КОНОТАТИВЕН ЗНАК.
Ако при Барт конотативният знак може да отиде на мястото на означаващото и може да има нов денотативен знак съдържащ в себе си означаващо и означаемо то цялостният вид на конотативния знак може да бъде онагледен от следната схема.
Оттук, ако денотацията е буквалното значение на думата или фразата и е част от тяхното значение, вариращо според контекста, то конотацията е преносното, допълнително значение, видяно на втори план, което доизгражда образа и представата за думата и разгръща нейното значения на много пластове. За разлика от денотативното (буквално) значение, конотативното е допълващото, видяното и означено отвъд пряката представа и значение, в търсене на множество връзки с други смисли и символи. То е определено от контекста, както и от видяното, преживяното и споделеното между хората и затова е тясно свързано с опита на човека.
И ако при двете картините денотативният знак е наличието на ясно изразено взаимотношение между мъжът и жената, между двама любими, между двама обречени един на друг, то конотивният смисъл придобива различни образи. При Милев те са: структурирана и неподлежаща на романтично тълкуване връзка и ясна брачна обвързаност, дори вид жертвоготовност от страна на булката. А при Климт образът на влюбените е израз на силно романтична и изпепеляваща от страст връзка, неподлежаща на публично одобрение и структурираност на връзката.
Както при Климт това е страстна прегръдка на смъртта и живота, така при Милев това субординация между смъртта и живота. Връзка между даващата живот и отнемащият живот; в образите на булката и змея; образите на земята и огъня.
Какво ни предава като послание езикът на ,,Целувката”, въз основа на семиотичната система на Барт? Ако декоративните плоски елементи от фона на картината на Климт представляват на пръв поглед геометрични елементи: спирали, кръгове и правоъгълници, на втори прочит, конотативно, ние ги свързваме с тяхното значение в опита на човечеството.
Например спиралата (от гр. σπειρα – „извивка“, от лат. spira – „извивка“, „пръстен“) е буквално (денотативно) вътрешно завихрена форма на черупката на мекотелото, но символно (конотативно) е и мощен архи-символ още от времената на древното мегалитно изкуство.
Тройната спирала играе значителна роля в келтската символика; тя е символ на безкрайното движение; структурата и мярката на златното сечение; символ на вечната промяна, развитието на всичко, на живота и на непрекъснатото движение и обновление. Юнг я свързва с космическата сила и енергия. Спиралите в картината на Климт са нарисувани със златна охра, което препотвърждава тяхното духовно значение, защото златното е символ на божественото в много култури. Графичните елементи върху наметалото на мъжа са няколко вида, ясно групирани по двойки. Имаме ахроматичната двойка – черно и бяло, негатив и позитив, добро и зло, силно-слабо, която плува в море от спирални завихряния. Все едно Климт е изобразил живота и смъртта в потока на времето. Мъжката фигура като носител на живота и смъртта едновременно предпазва и доминира над женската, която е един вид поток от цветна енергия. Символ на творчеството и на живота. Светлина, която се разпространява и опиянява, освежава и действа успокоително, мечтателно и позитивно.
На оригиналната картина ,,Целувката” от денотативна гледна точка виждаме просто една двойка в момент на интимност. Чувствено прегърнати, впити, слети един в друг.
„Целувката“ („Любовници“) е картина, нарисувана от австрийския художник-символист Климт между 1908 и 1909 година
За нравите в началото на миналия век, позата на интимност е показана без свян. Меката, леко розовееща плът, тръпнеща в очакване, женското тяло с прилепнали дрехи в поза на отдаденост са провокирали тогавашното общество. Но гледайки този енигматичен визуален поток от цветове, форми, усещания, човек потъва в него и не може да откъсне очи. Границите между двете тела и фонът започват да трептят, да се разместват и изчезват и на конотативно ниво цветовите и символни значения започват да определят нови и нови значения.
„Целувката“, скица от 1905–09
Орнаментният плосък фон прелива в телата на двамата и ги разпада на отделни елементи със свое динамично движение, които образуват нови възприятия и образи. Цялото платно е като древно клиновидно писмо или пък като елементи на електронна платка. Топлите цветове буквално го запалват, а златните фрагменти заблестяват и пронизват остро сетивата на зрителя. Визуалният конфликт между напълно плоския декоративен фон и тримерната мека плът още повече засилват напрежението в картината, което довежда до вътрешно структурно движение. Двумерните, плоски цветни елементи от фона започват да навлизат и разяждат триизмерната плът, да я накъсват, да влизат в нея и да я променят. От съвременна гледна точка този визуален код ни казва, че информацията, технологията, механичното, геометричното, нечовешкото, бавно поразява човека като емоционално и физическо състояние.
Картината на Климт можем да разделим на няколко аспекта.
ДЕНОТАТИВНО възприятие: такова, каквото го виждаме на пръв поглед.
КОНОТАТИВНО възприятие: допълнително, с множество пластове от смисли, преплетени, взаимодействащи и обръщащи се един към друг.
ДЕНОТАТИВНО ВЪЗПРИЯТИЕ
1 – цветове
Черен, бял, жълт, златна охра, розов, червен, кафяв, син и зелен. Ярки декоративни е пулсиращи цветове.
2 – форми
Геометрични форми като правоъгълник, кръг, елипса, спирала.
3 – линия
Изчистена, плавна изящна линия
4 – фон / пространство на персонажите
Плоско – декоративно.
5 – поза на телата
Двама влюбени в интимна целувка. Жената е коленичила, изящна, красива и лека с прилепнала по тялото дреха, почти припаднала, свлякла се в обятията на мъжа,
КОНОТАТИВНО ВЪЗПРИЯТИЕ
Тялото на жената изтича надолу като вода, в същата посока както и флоралните елементи (лиани, връзки), падащи от дрехата на мъжа. Жената продължава вертикалната посока на мъжкото тяло, той генерира, а тя изпълнява. Жената е флуидна, изплъзваща се от мъжа и от времето, а също така е и подвластна на него. Един течащ цветен поток с плуващи цветчета е свежата розова плът с изящни форми и елегантни линии на рисунката. Жената на Климт съдържа в себе си вълшебството на живота и го дарява на любимия. Тя е вечното повторение, символ на изкуството и свободата. Мъжът е показан голям, статичен, твърд, господар, масивен като планина, всеобхватен, силен, грижовен, доминиращ, властен, в одежди като царска мантия от злато и жълта охра, които разпръскват светлина и заслепяват всичко. В същото време е вътрешно конфликтен. През цялото му тяло протича непрекъснато енергията на конфликта между двата ахроматични цвята – черен и бял. Мантията, с която е наметнат и с която обгръща женското тяло, прилича на информационен поток от черни и бели правоъгълници, следващи вертикалната посока, разпръснати между позлата с декорация от спирали в златна охра, което още повече прави тялото му да трепти. Мъжът-носител на информацията и технологията, на прогреса и развитието, на движението и конфликта в света, доминира и защитава, поддържа световната културна и техническа мисъл, а жената я допълва и вдъхновява.
Символика на геометричните форми
Правоъгълник = както квадрата е затворена геометрична форма, но докато квадратът е напълно уравновесен и статичен, правоъгълникът е динамичен.
Кръг = считан за най-съвършената форма. Тази форма няма начало и край, няма нито посока, нито ориентация. Египетският символ на вечността е пръстеновидно завързана връв. Символично кръгът олицетворява Бога и небето, а квадратът – земята и човека.
Елипса = два центъра, една среда. С миндаловидната (гр. „миндал“, бадем), овална форма се изобразява божествената енергия и сияние около фигурите на Христос при Възнесението или Преображението във византийската иконография.
Спирала = най-древният символ, съществуващ на всеки континент. Като знак често е била откривана в гробници. Едно от тълкуванията за нея е свързано с цикъла „живот – смърт – прераждане“. В картината по дрехата на жената е изобразен пъстър водопад от кръгове и спирали в червено, златисто, синьо, охра. Поток от пулсиращи структурирани на групи овални форми протича по цялото ѝ тяло.
ЧЕРНО = ахроматичен цвят, реална липса на цвят. Черното в дълбинната психология на сънищата е цветът на „пълната безсъзнателност, на потъването в тъмнината, в тъгата, в мрака“ (Бидерман). Като цвят, влияещ на човешката психика, то създава усещане за непрозрачност, сгъстяване, тежест. Бремето, обрисувано с черни краски, изглежда по-тежко, отколкото ако е в бяло (Шевалие, Геербрант). Във византийската иконография с черно се изобразяват злото и смъртта. ЧЕРНИ ВЕРТИКАЛНО ОРИЕНТИРАНИ ПРАВОЪГЪЛНИЦИ НЕРАВНОМЕРНО ПРОТИЧАТ КАТО ПОТОК ПО ВЪНШНАТА СТРАНА на НАМЕТАЛОТО НА МЪЖА.
БЯЛО = основен неутрален цвят, като тук думата „цвят“ се използва условно, тъй като по дефиниция бялото е ахроматично. Предизвиква усещане за чистота, прозрачност, яснота, честност, простота, ефективност. Този цвят предизвиква и отрицателни усещания за невъзможност, болничност, стерилност, студенина, ограниченост и самота. В иконографията белият цвят е символ на божествената светлина, на чистотата, на светостта и простотата. Само бялото е съвършено чисто и без примеси, неопетнено от никой друг цвят. То е неподражаемо. БЕЛИ ПРАВОЪГЪЛНИЦИ НЕРАВНОМЕРНО ПРОТИЧАТ КАТО ПОТОК ПО ВЪНШНАТА СТРАНА на НАМЕТАЛОТО НА МЪЖА.
ЧЕРНО И БЯЛО на едно място са символ НА СИЛЕН КОНТРАСТ, ВЪТРЕШНА БОРБА, ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ.
ЧЕРВЕНО = страст, динамика, агресия, силна емоция, възбуда, смелост, любов, символизира топлината, любовта, живота, животворната енергия, победата на живота над смъртта. Същевременно червеното е цвят на човешкия произход, на кръвта, страданието и болката = ДЕКОРАЦИЯ В КРЪГОВЕ ПО ДРЕХАТА НА ЖЕНАТА.
РОЗОВО = цветът на плътта, меко, свежо, обвързващо, болезнено сладникаво, лепкаво и пристрастяващо = ГОЛИТЕ ЧАСТИ ОТ ТЯЛОТО НА ЖЕНАТА И МЪЖА, РЕАЛИСТИЧНО И МЕКО НАРИСУВАНИ.
ЖЪЛТО = топлина, светлина, огряност, чувство на оптимизъм, увереност, самоуважение, откритост, емоционална сила, приятелско разположение, творческа сила. Но тъй като е много интензивен и остър цвят, жълтото може да предизвика ирационален страх, емоционална чупливост, депресия, тревожност = В КРЪГОВЕТЕ, ПРЪСНАТИ КАТО ЦВЕТЯ НА ПОЛЯНА, НА СКАЛА И В ЛИАНИТЕ, СПУСКАЩИ СЕ СВОБОДНО ОТ НАМЕТАЛОТО НА МЪЖА ПРЕЗ ТЯЛОТО НА ЖЕНАТА, КАТО ЗЛАТЕН ИЛИ ЖЪЛТ ДЪЖД.
ЗЛАТНА ОХРА = топлина, богатство, великолепие, царственост. Във византийската иконопис златното има свой собствен блясък и затова играе важна роля. То е символ на божествената светлина и принадлежи на нейното царство. От психологична гледна точка е ненаситно желание и неконтролируем стремеж към пари, сила, власт; привързаност към вещите и притежанието им = ДЕКОРАЦИЯ В СПИРАЛИ ПО ВЪТРЕШНАТА СТРАНА НА НАМЕТАЛОТО НА МЪЖА.
КАФЯВО = цвят на почвата, невидим за човешкото око цвят в спектъра; почва, но и мръсотия = ФОН, ПРОСТРАНСТВО, БЕЗДНА
ТРЕВИСТО ЗЕЛЕНО = спокойствие, затишие, мекота, природа = СРЕДА, СКАЛА, ВИСОЧИНА, НА КОЯТО ТЯЛОТО НА ЖЕНАТА СЕ Е СВЛЯКЛО В НЕГА.
ТЪМНО СИНЬО = дълбочина, тъга, потъване, задълбоченост, състояние на анализ и самовглъбяване, пространство = ДЕКОРАЦИЯ В КРЪГОВЕ ПО ДРЕХАТА НА ЖЕНАТА.
До сега разгледахме процеса на означаване на денотативното и конотативно възприятие на отделни елементи от картината, но процесът на означаване не спира до тук. Нека да продължим да дефинираме означаемите и означаващите.
Ако цветът на една форма е знак и той е означаващо, то неговият символ е конототивния смисъл, означаемо. Тогава може да кажем, че с червеното в картината на Климт са означени любовта и страстта, желанието за живот, силната възбуда, но и болката, ранимостта като конотация. На още един друг план може да разгледаме семиотичния процес, в който означаемото е означено чрез кръг – в червено. Червеното недвусмислено, напълно денотативно изразява в прекия смисъл формата на кръвта, като кръвните телца. Връщайки се към конотативния смисъл може да посочим кръговрата на живота и смъртта, възпроизвеждан чрез кръвта и свързан с жената, която ражда, създава живот, но и със земята в образа на жена, майка, в която телата на хората са погребани. От там кръгът като символ на съвършенство, божественото и пълнотата привнася още един конотативен план, на повторението. Кръвта дава живот, но тя и изтича – и животът свършва. С кръв се взема властта и животът на другите. От друга страна, в денотативен план червеният цвят е физиологическата характеристика на кръвта. Кръвните телца са кръгли, овални, затова се движат много бързо и пренасят хранителни вещества в организма и са основен транспортен двигател на кръговрата в организма. Отново се връщаме към кръга, който конотативно символизира целостта и съвършенството, без начало и край. Едно безкрайно повторение. Всички тези означения, определения и символи стават неотменна характеристика на жената като означаемо и елемент на любовната двойка. Следвайки Сосюр, психологически означаващото и означаемото са неделими, като двете страни на едно и също. Цветът и формата стават едно и си сменят местата. Червеното е физиологическа характеристика като форма: червени кръвни телца, и като символ: страст, любов, болка. Кръгът е символ на кръговрата на живота и на формата без начало и край, както и жената е символ на живота, който идва с кръвта и си отива от проливането на кръв.
Така семиотичният модел от картината на Климт ще се възпроизвежда винаги в безкрайни повторения, защото е най-поносимият и познат модел в света на отношението мъж-жена, твърд-крехък, генератор-изпълнител. Тя винаги ще бъде романтична, красива, желана, нежна, желана, възбудима, страстна, любвеобилна, крехка, зависима и даваща живот, ранима и понасяща болка и страдание, подвластна и пасивна. Протичаща, а не извираща. Разголена, фрагментирана, полихромна. Съблазнителна, подвластна и властна. Меко розова, лепкаво сладка и зависима, но защитена, защото е част от обсега и грижата на мъжа, който е всеобхватен, носител на градивното. Твърд и статичен, монохромен.
Това ни казва визуалният език от картината „Целувката“, дала повод за цяла постмодерна пазарна машина, която я репродуцира в различни формати и на части и я прави отново и отново желана в предмети от бита. Тази картина от началото на XX век ни казва, че светът винаги ще е мъжки и женски и че жената винаги ще трябва да е жената от картините на Климт: мека, красива, слаба, пъстроцветна, нежна и зависима от силния, от изобретателя, от носителя на конфликта, но и извор на светлина и на технически прогрес. От друга страна, тази картина говори на разбираем за всички художествен език. Езикът на хубавата и реалистична рисунка, ярките и свежи цветове, магнетичните символи на спиралата и кръга и изящния декоративен елемент.
Тук няма фолклорна магия; липсват християнските знакови символи и екзистенциални въпроси от картината на Милев ,,Змейова сватба”. Няма и иносказателна приказка за змея, носещ света на крилата си, и неговата невяста. Няма остри триъгълни форми от черно и бяло, болезнено остро жълто и кърваво червено. Няма я драмата на чернозема, на който мъжът и жената от своята сватба насетне са приковани да служат безропотно, от сутринта до края на времената. Няма я магията на пъстроцветната песен, която е и зловеща, и успокояваща. Точно и заради това символизмът в картините на Иван Милев е неодобряван по негово време и не е толкова желан за пазара. Всъщност той е неподходящ за играта продаване – купуване. И е факт, че самият художник не е продавал картините си, защото всяка раздяла с тях е възприемал като ограбване на душата. И този творчески възглед се е вплел и запаметил като знак в неговите картини, рисунки и бързи скици.
Точно заради това той няма как да бъде концептуално приет от постмодерния консуматорски настроен човек и няма как да украси къщата или тялото му.
Няма да го видите на витрините като елегантен сервиз за чай с позлата или върху любимата изящна, скъпо струваща псевдо-сецесионова кутия за красиви фалшиви бижута. Екзистенциалната другост на тъгата и търсенето на духовното в картините на Милев е неприспособима и неподходяща за масовата постмодерна публика, жадна за притежание на копия, чрез които се идентифицира и определя своята самоличност.
И точно когато стигнем до екзистенциалния въпрос за самоличността, за аз-а, за смисъла на определението кой съм аз, коя е моята народност или вътрешна, истинска самоличност (същността, сърцевината на личността) – не просто временна и променяща се идентичност (обвивка, фасада), която да се свърже с определен народ, религия, маргинална или глобална група или модерна идеалогия – идва моментът да разгледаме какво ни казва визуалният език от картината на Милев „Змейова сватба”.
,,Змейова сватба”
Визуалният текст на ,,Змейова сватба”
ДЕНОТИВНО ВЪЗПРИЯТИЕ
1 – цветове
Черен, бял, жълт, розов, студен коралов (между оранжево и розово), червен, сангин, тъмно и светло кафяв, светло син, кобалтов, зеленосин и пруско син, много тъмен. Ярки контрастни декоративни цветове.
2 – форми
Геометрични форми като правоъгълник, триъгълник, кръг.
КОНОТАТИВНО ВЪЗПРИЯТИЕ
ЧЕРВЕНО = страст, динамика, агресия, силна емоция, възбуда, смелост, любов. Символизира топлината, любовта, живота, животворната енергия. Победата на живота над смъртта. Същевременно червеното е цвят на човешкия произход на кръвта и страданието и болката = ДЕКОРАЦИЯ В КРЪГОВЕ ПО ДРЕХАТА НА ЖЕНАТА
ОРАНЖЕВО = позитивен весел цвят, плодов цвят, вкусен и топъл, символизира усещането за радост и положителна превъзбуда и успех.
ЧЕРНО = ахроматичен цвят, реална липса на цвят. Черното в дълбинната психология на сънищата е цветът на „пълната безсъзнателност, на потъването в тъмнината, в тъгата, в мрака“ (Бидерман). Като цвят, влияещ на човешката психика, то създава усещане за непрозрачност, сгъстяване, тежест. Бремето на живота, обрисувано с черни краски, изглежда по-тежко, отколкото ако е в бяло (Шевалие, Геербрант). В византийската иконография с черно се изобразяват злото и смъртта.= ЧЕРНИ ВЕРТИКАЛНО ОРИЕНТИРАНИ ПРАВОЪГЪЛНИЦИ, НЕРАВНОМЕРНО ПРОТИЧАЩИ КАТО ПОТОК, ПО ВЪНШНАТА СТРАНА НАМЕТАЛОТО НА МЪЖА.
БЯЛО = е основен неутрален цвят, като тук думата „цвят“ се използва условно, тъй като по дефиниция бялото е ахроматично. Предизвиква усещане за чистота, прозрачност, яснота, честност, простота, ефективност. Този цвят предизвиква и отрицателни усещания за: невъзможност, болничност, стерилност, студенина, ограниченост и самота. В иконографията белият цвят е символ на божествената светлина, на чистотата, на святостта и простотата. Само бялото е съвършено чисто и без примеси, неопетнено от никой друг цвят. То е неподражаемо. = БЕЛИ ПРАВОЪГЪЛНИЦИ, НЕРАВНОМЕРНО ПРОТИЧАЩИ КАТО ПОТОК, ПО ВЪНШНАТА СТРАНА НАМЕТАЛОТО НА МЪЖА.
ЧЕРНО И БЯЛО на едно място са символ НА СИЛЕН КОНТРАСТ, ВЪТРЕШНА БОРБА, ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ.
РОЗОВА-ОХРА-ТЕЛЕСЕН = кожа, плодове, плодородие
ТЪМНО КАФЯВО/СЕПИЯ = цвят на почвата, невидим за човешкото око в спектъра, почва, тъмнината, прегоряла почва, незвестното, страшното= ФОНА
СВЕТЛО КОБАЛТОВО СИНЬО = пространство, свежест, небеса, въздух, свобода
ПРУСКО СИНЬО = дълбочина, съзерцание, затвореност, потъване, дълбочина, трагичност
3 – линия
Изчистена, начупена зигзагообразна, оста линия, ярък детайл, силна символика на елементите и фолклорни орнаменти.
4 – фон / пространство
Плоско, но в няколко плана. Динамично навлизащи една форма в друга, като разместват плоските планове на композицията.
5 – поза на телата
Вертикална динамична композиция. Мъжът-змей е носител на възраждането на новото начало, на динамиката, на смелостта и възраждането на света и държавата. Доминиращата фигура на мъжа-змей с разперени крила съставени от мултиплициращи се образи на трудещи се на полето жени в носии, геометрични форми и знаци. Все едно той държи и съдържа в себе си света. От християнска гледна точка змеят е символ на противоборството с Бога; той е оприличен на княза на този свят, на Сатана. Той воюва с Твореца за душите на Неговите създания, синове и дъщери. Мъжът-змей в картината на Милев е положителен и отрицателен образ. Той държи във въздуха статичното изправено и много леко тяло на девицата, на жената, майката, родината, земята, на младоженка, облечена в типична българска цветна, но строга носия и сякаш я принася в жертва. Той е непознатият древен бог, а тя е напълно покорна, статична, смирена, издигната от мъжа-змей и лека, възродена.
Във Виена живее една международно призната художничка, от български произход, рисуваща в един неин, нов югендщил, която непрекъснато сравняват с Густав Климт. Интересно е какво казва самата Адриана Чернин пред журналистката Диана Иванова, с която софийската публиката директно се запозна миналата 2018 г., на изложбата й в галерия ,,Структура” (https://sofia-art-galleries.com/event/adriana-chernin-izlozhba-v-galeriya-struktura/).
,,Един от художниците, който е играл голяма роля за мен, е Иван Милев, за когото тук никой нищо не знае. Иван Милев работи в този стил в България 10-15 години след създаването му във Виена, с един много личен почерк, като успява да изгради абсолютно свой югендщил.
И аз имах една книжка с негови репродукции, която много дълго съм гледала. Бях грабната от декоративното, от плоското, от тази ситуация на фигури и обкръжението им, при което предният и задният план започват да се разместват, да разменят ролите си.
Когато по-късно се запознах с Климт във Виена, ми се стори, че Иван Милев има повече сила, повече трагичност, като че ли Климт е повече за украса.”
Наистина образите и сюжетите на Милев са поначало непродаваеми, не са за украса. Самият художник не е продавал своите творби, защото ги е считал за безкрайно важни и лични в своя живот. Той е преживявал всяка една картина като откровение от магическа и фантазна реалност, в която ги е потопявал. В допълнение с любовта на жена му, оперната певица Ана, това му е помагало да живее в мизерия, обграден от неразбирането на своите колеги. В своите картини той се опитва да отрази мирогледа и бита на българина като митологичен герой в многовековната си драматична история. За него християнството и религиозните обичаи не са модерно увлечение по духовното, а са дълбоко търсене, свързано с бита на българина (основно на село) и една вътрешна екзистенциална потребност.
В неговите картини образът на жената е синтетичен, обхващащ миналото, настоящето и бъдещето на българската история. Образ на майката, жена, любима, страдаща и покорена, смела и силна, неуморна и крехка, тъжна и смирена, магическа и битова. Безплътната и непонятна жена при Милев е част от екзистенциалния въпрос „Защо съществувам? Кой/я съм аз?“.
Концептуалната двойка жена и мъж; юнак и младоженка; момиче и злодей; бяла девойка и черен циганин; нишките в митологичната плетеница от образи и идеи в неговите картини. Това е образ на противопоставяне на доброто и злото или противопоставяне и немислим драматичен синтез – саможертва между отдаващият и взимащият отдаденото; между невинността и виновността; между жертвата и жертващия. Образност повлияна от българската народна песен и фолклор и изграждаща една нова митология. Между фолклорната приказна памет и модернистичната утопия.
Митология на жертвоготовността и отдадеността противопоставена на постмодерната митологията на пазара и успеваемостта. Митологията на селското красиво страдание спрямо митологията на градското естетически красиво.
Това е и основната разлика и невъзможност картините на Милев да са част от комерсиалната битова култура и да влязат в мейнстрийм потока на продуктовия, моден и утилитарен дизайн. Те говорят повече за страданието в неговата битийна самота и отчужденост от колкото картините на Климт.
Обручение, 1923
Циганин отвлича бяло момиче, 1923
Бележки:
Gustav Klimt
14 юли 1862-6 февруари 1918 (55 г.)
Стил Символизъм, Ар нуво, направление Сецесион
Известни творби:Hygiea & Judith I, 1901; Портрет на Адел Блох-Бауер I, 1907; Даная, 1907; Целувката, 1908; Die Jungfrau, 1913.
Иван Милев
18 февруари 1897-25 януари 1927 (29 г.)
Стил сецесион, направление Сецесион
Учители професор Стефан Баджов
Фердинанд дьо Сосюр
(26 ноември 1857 — 22 февруари 1913 г.) е швейцарски езиковед, професор в Париж, а по-късно и в Женева. Създава научни трудове в областта на индоевропейското и общото езикознание. Най-известният му труд е „Курс по обща лингвистика“, публикуван след смъртта му, през 1916 г., където са изложени теоретичните принципи на учението на Сосюр за езика, които стават методологична основа на т. нар. социологична школа в езикознанието и в много изходни положения на структурализма.
Ролан Бард
(12 ноември 1915 г. – 26 март 1980 г. (64 г.)
Школа структурализъм
постструктурализъм
Ролан Барт е френски есеист, литературен критик, семиотик и философ на културата. Текстовете му разгръщат идеите на структурализма, екзистенциализма, постструктурализма, повлияни от психоанализата, марксизма и деконструкцията.
Адриана Чернин
Родена през 1969 г. в София. Завършила е художествената гимназия „Илия Петров” в София. От 1992 до 1997 г. следва в Университета за приложни изкуства във Виена, където живее и работи. Има самостоятелни изложби в Линц, Виена, Кремс, в германските градове Кьолн, Бон и Висбаден, в Париж, в Музея за съвременно изкуство в Масачузетс, САЩ (Massachusetts Museum of Contemporary Art). Работи с виенската Galerie Martin Janda.
–
Нарешетъчно: изкуството като концентрат
–
http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2005/05/28/231485_frau_bulgarin_ivan_milev_i_gustav_klimt/
списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X