Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

***

Не съм писател,
ни поет,
и нека в епикризата ми пише,
една побъркана по красотата,

една безумно влюбена в душата,
и във всичко със душа.
Една умираща от самота,
когато няма…душа за своята душа.

И нека на кръста ми надгробен пише,
„Останки почиват тук,
един труп, на безумна жена,
цял живот търсила красота!“

Не косете тревата,
тя и е сянка,
насадете цветя,
онези от нейната стая.

Не говорете гръмки слова,
за разкази и стихове,
тя само думи плете,
и рисува картини.

Диагноза – луда жена,
такива рядко се раждат,
още по-рядко остават,
верни на лудостта.

 

***

Ручей съм, бистър и звънък,
студена вода, изворна,
блясък по мене оставя изгрева,
и дълбаем пътеки.

Ливада съм, лятна,
жетварки ми пеят,
и по обед жарко слънце напича,
жълт кантарион и метличина.

Гора съм, тиха и сенчеста, дъбова,
славей гнезди в короните,
и по заник лъчите играят,
по тревите и корените.

Нощ съм, Луна пълна,
сови пищят в дъбравите,
сенки на самодиви в ливадите…
Тихо дълбае ручеят, бръчки в скалите.

 

***

Обич за обич давам,
по – малко не признавам.
Обич такава, до лудост,
до старост, до смърт.

Обич дето дарява крила и живот.

Не днес да съм твоя най – мила,
с клетви в нощта,
а сутринта живи и здрави…
ще се видим все някога.

Не е обич това.

Да трепери душата,
сърцето да пее,
очите само мене да виждат,
и когато най съм ти лоша.

Да ме обичаш „отвътре“

Обич за обич такава давам,
сърцето ми не прощава,
по – малко, ако получава,
за обич не го признава.

Обич такава, до лудост…, до смърт.

 

***

Спрях да се боря с музите,
дадох им свобода,
нека пеят по листите
за своите си неща.

Ще им сипя мастило,
перо ще им дам,
в нощите, тихите,
с тях ще се създам.

Ще поплачем, ще се посмеем,
даже ще потанцуваме…
Душа са ми, ще полудуваме.
На сутринта, уморени ще заспят.

Спрях да се боря с музите,
сключихме договор –
нощем с тях ще пируваме,
през деня ще кротуваме.

 

***

В градината разхождаше се дама,
казваха – луда била.
Береше глухарчета – даваше им имена.
Не приличаше на луда.

Говореше с калинките,
плачеше с дъжда,
танцуваше със слънчеви лъчи,
крещеше с гръмотевици.

Влюбена била е някога,
по коридорите говореха,
но останала сама,
полудяла от тогава.

Заживяла с идеята,
че намира се в гора,
и че самодива е,
чакаща си любовта.

От години беше в лудницата,
никой не дойде.
Дни след погребението,
до кръста листче побеля –

„Той не дойде,
защото преди теб си отиде“
Подпис – жена му…
И едно глухарче само…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.