Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018
– Чуваш ли? Чуваш ли го?
Гласът й беше глух и задавен, звучеше сякаш не идва от съседното легло, а е далечно ехо от друга галактика. Стреснах се. Въпреки запалената лампа и учебникът на коленете ми, бях започнала да се унасям. Помислих си, че бълнува – все пак беше два и половина през нощта.
– Ани?… Какво да чувам?
– Чакай! Не говори! Слушай!
Беше напълно будна и ми даде знак да стоя кротко. Лежеше отпусната с поглед вперен в тавана и нервно стиснала края на одеялото си с ръка. Двете застинахме, не смеехме дори въздух да си поемем. В квартирата ни, която се намира в покрайнините на града, настъпи потискаща тишина. Нямаше шум от преминаващи коли, нито стъпки, гласове или плискане на вода от съседните апартаменти, нито дори жужене на електрически уреди. Стори ми се, че ако положа още мъничко усилие, ще доловя звука от учестеното биене на сърцето си.
– Нищо не чувам! Какво има?
– Все едно диша…
– Кой?
– Не знам… Градът… Не мога да обясня…
– Имаш предвид, че колкото и да е тихо в града винаги има някакъв шум – автомобили, говор, шумолене в короните на дърветата?
– Не, това е друго. Цялото не е просто сума от съставните си части – то е много повече.
Разговорът започна да става твърде философски за късния час, а аз не можех да я разбера. Имаше нещо нереално в тона на гласа й, не бях сигурна дали наистина си говорим или сънувам. Затова не посмях да й противореча, не я прекъснах, исках да чуя щурото нещо, което се готвеше да ми каже. Ани се размърда, хвърли бърз поглед към спуснатите ролетни щори и продължи.
В града и сред природата е различно. Звукът… Зимните нощи са най-тихи. Слушала съм ги много пъти на село. Снегът е натрупал преспи, високи почти метър и те убиват шума от стъпки. Студът сковава всичко, дърветата не трепват, въздухът е неподвижен, сякаш е кубче от лед. Животни и птици се изпокриват, дори нощните хищници са се сгушили в бърлогите си. Достатъчно е да излезеш навън и ще го доловиш. Не е тихо, изобщо не е тихо – ако задържиш дъха си, ще чуеш потрепването на планината – сякаш сърцето й бие, а тя си поема дъх, кротко, спокойно, почти безшумно. Почти, но не съвсем… И тук го има, но е различно. Не чуваш ли?
– Не. Нищичко! За какво ми говориш?
– Сигурно повечето хора са привикнали и затова не го отличават… Не знам как да го нарека. “Душа” не е точната дума. Само че го има! Диханието на планетата… Градът и планината са живи. Има ги и не сме ги създали ние. Просто са тук и ни позволяват да живеем в близост до тях.
Беше твърде налудничаво, за да го коментирам.
– Хайде да спим! Извинявай за лампата, трябваше да преговоря за изпита утре.
– Няма значение, не ми пречи, учи си – завъртя се на другата страна Ани.
– Е, трябва и да поспя малко.
Приготвих нещата си за сутринта и си легнах. В мрака не смеех да помръдна и като че ме беше страх да обърна гръб на стаята. Ослушвах се и се мъчех да доловя нещо. Безуспешно. Сякаш никога през живота си не бях пропадала в толкова всеобхватна и осезаема тишина. Призракът, за когото говореше Ани, не пожела да ми се разкрие и да го чуя.
На следващия ден около обед седяхме с колегите ми на пейките пред университета и макар че първият изпит току-що бе приключил, се чувствах по-зле, отколкото преди да започне. Главата ме болеше, сякаш не ми достигаше въздух. Не ме свърташе на едно място, искаше ми се да побягна нанякъде и да тичам, да тичам… в неизвестна посока, без причина и цел.
Момчетата от курса бяха по-шумни от всякога, закачаха се, подхвърляха си учебници, блъскаха се един в друг и си подвикваха на висок глас. Не бяха пили, а имах чувството, че всеки момент ще започнат да пеят пиянски песни, дерейки гърлата си с все сила. В същото време приятелките ми обсъждаха с неестествено висок глас гримове и прически, модни разпродажби, диети и гаджетата си. До тук ставащото можеше и да мине за поведение в рамките на нормалното, но имаше още нещо. Всички говореха едновременно, едни през друг, без да се изслушват.
– Представяш ли си какъв мръсник – каза ми в лицето, че гърдите на Анелия били много секси! Ходи с мен от три години, а сега започва да подготвя почвата за…
– Трябва да се ядат по пет-шест ябълки дневно и да се пие много вода. Разбира се, може да се поемат и други течности – например зеленчукови сокове. Зелето е изключително полезно за фигурата, но ако се пасира става блудкаво, а пък суровата зелена салата ми докарва киселини…
– Днес ли щяха да пускат машината за правене на черни дупки? Някой чул ли е нещо по въпроса? Говореше се нещо за юни, обаче майка ми вика: “Юни, ама не споменаха през коя година”, и аз й отговорих…
– Големия андронен колайдер ли имаш предвид? Чухте ли онзи виц – един мъж казал на приятелката си, че ще й разкаже за големия андронен колайдер, а тя отвърнала: “Как не те е срам? Ти само за онази си работа ли ще ми говориш!”…
– Да, вярно, че днес се готвеха да включат колайдера! Трябва да гледаме довечера по новините какво е станало…
– Нали виждаш, че нищо не е станало – само отчитат дейност онези луди учени и се опитват да залъжат хората. Щели да ми отварят черна дупка!
– Вятър и мъгла! “Теория на световната конспирация” се казва – измислят масови психози, за да отвличат вниманието на хората от увеличението на данъците например…
– Хайде да отидем на онази разпродажба в Маркет център, имам нужда от нови дънки, а чух, че имало намаление от 70 % за всички спортни стоки…
– Абе, на вас горещо ли ви е? Защо ми се струва, че днес нещо не е наред с времето. Вие ми се свят и не мога да се съсредоточа. Май съм хванал някакъв летен грип…
Аз самата също не се чувствах добре и побързах да се прибера в квартирата. През целия път бях надула ободряваща музика в слушалките на МР3-ката си, но настроението ми никак не се подобри. А пред апартамента се сблъсках с Ани, която заключваше вратата с пътна чанта в ръка.
– Случило ли се е нещо?
– Да. Не го ли усещаш? Не издържам повече!
– Какво има?
– Искам да се прибера вкъщи! Искам да видя мама! Сбогом…
Прегърна ме, както никога не ме беше прегръщала, и усетих, че цялата трепери. Гледаше ме нелепо и неочаквано се просълзи. За първи път я виждах да излиза разрошена и без грим – тъкмо това ми се стори най-шокиращо от всичко през този ден.
– Защо “сбогом”? Нали ще се върнеш за сесията?
– Люси, няма да има сесия – каза го невъзмутимо, сякаш ми съобщаваше, че са отменили сутрешното повторение на поредния сапунен сериал. – Каквото беше, беше! Отивам си вкъщи и те съветвам и ти да се прибереш, докато все още е възможно!
– Какви ги говориш?
– Направили са го, не разбираш ли? Черната дупка, Големият взрив или каквото там са планирали. Объркали са всичко, но не ни казват. Няма и да ни кажат!
– Глупости! Всичко е наред…
– Наред ли ти се струва? Ти да не си мислиш, че ще имаме късмета да взривим планетата и да си отидем бързо и неусетно? Положението се скапва бавно, но сигурно!
Ани сви рамене и не каза нищо повече. Извика асансьора, но не успя да дочака идването му, а тръгна по стълбите. Докато вървеше надолу, започна фалшиво да си припява нещо на глас, като заместваше пасажите, които не знае, с “на-на-на”. Не изглеждаше на себе си, съмнявах се дали изобщо ще успее да стигне до гарата в това състояние. Опитах се да събера мислите си, но ми ставаше все по-трудно да разсъждавам. Не, не вярвах, че са пресъздали Големия взрив. Просто… Просто светът беше полудял. Ей така, без причина. Искаше ми се да няма мотив и нещата да се оправят също така ненадейно.
Излязох на балкона и се загледах в синьото небе. “Зимните нощи са най-тихи” – така каза Ани. Не беше нощ, нито зима и чувах хиляди шумове, много повече отколкото когато и да било през живота ми. Сякаш никой не си почиваше в квартала – хората бяха пуснали силно звука на телевизори, уредби и компютърни игри. Не говореха, а си крещяха. Смееха се оглушително и истерично, неясно на какво. Други плачеха, отново без причина, но винаги на висок глас. Музика, реч, бръмчене на транзистори, свистене на гуми, центрофугиране на перални машини, жужене на сешоари, потракване на клавиатури… Електрическата мрежа всеки момент щеше да изгърми от претоварване.
Облегнах се на стената, истерията започваше да ме обзема. Какафонията не можеше да прикрие липсата. Несъзнателно се опитвахме да заглушим отсъствието, да заблудим разума и да си представим, че всичко е наред. Никога не бях отличавала звука му, но вече знаех, че го има… По-точно – имаше го. Диханието беше заглъхнало.
списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X