Атанас Тотляков, Тактилна поетика 1, ръчна хартия, преге, интервенции, колаж, 2006

 

 

Още предварителните понятия, които до голяма степен определят анализа на модерната лирика, взривяват, ако ги разгледаме по-отблизо, затворения естетически контекст. В своя анализ на Структурата на модерната лирика Хуго Фридрих използва понятия като празна идеалност, безсъдържателна идеалност, празна трансценденция, изкуственото Аз и т.н., за да характеризира модерната лирика, които трябва да се дефинират по-точно, в случай че искаме те да означават нещо повече от елегическо жалване и осъждане на модерността. Прилагателни от рода на „празен”, „безсъдържателен”, „изкуствен” или забулват една историкофилософска теза, полагаща нормата в една платоническо-християнска метафизика и съответно измерваща отпадането от тази норма, или пък тези прилагателни сочат по посока на един опит, който прекрачва платоническо-християнския хоризонт. В случай че не разполагаме с други помощни средства, за да опишем поезията на тази епоха, освен „негативни” понятия, би трябвало да се направи видима самостоятелността и учредяващата сила на тази негативност. Ще се опитаме да направим това върху примера на теза от сюрреалистическата теория. Нашите размишления кръжат около представката sur в наименованието „сюрреализъм”: какъв смисъл може да има тази представка в контекста на един чисто профанен, отсамен и материалистичен опит? Арагон отговаря: Seule signification du mot Au-delà, tu es dans la poésie[1].

По-високото остойностяване на фантазията като орган на поезията, обичайно от Романтизма насетне, се случва с цената на загубата на обвързаната-със-света-съдържателност [Welthaftigkeit] на поетическата символика, което слага своя отпечатък върху оказионалния, често незадължителен характер на романтическата алегория. Средновековната онтология е „символично” структурирана. Природата и Св. Писание и двете са, всяко едно по различен начин, откровения на нетварното и поради това неизчерпаемо verbum divinum[2]. Можело е да се говори за тройния, четворен или множествен смисъл на Писанието само защото нещата и събитията на различни нива са били отражения [Abbilder] на един образцов праобраз [Urbild]. Тълкуването в средновековната екзегетика е поради тази причина една безкрайна задача, защото основанието, verbum divinum, остава неизчерпаемо. Йерархичната chain of being[3] позволява, дори изисква аналогията и сравнението между долу и горе.

След навлизането на модерните естественонаучни методи, които от Бейкън, Декарт и Спиноза насетне задават ръководната нишка на тълкуването на действителността, средновековното символично тълкуване на природата и Св. Писание биват лишени от фундамента си. Символичните съответствия вече не важат като знак, указващ по посока на някакво безкрайно тайнство, а биват разобличени като мистификации. Само sensus literalis[4] има валидността на истинно значение или може да претендира за истинност. Спиноза, който в Tractatus Theologico-politicus[5] признава за единствено валиден историческия или буквален смисъл на Писанието, иска да конструира и етиката more geometrico[6]. По геометричен начин иска да процедира и поезията от Романтизма насетне. Новалис описва поезията като красива математика, като мистична или мусическа математика. Това ново по своя характер свързване на поезия с конструкция и алгебра свидетелства, че модерната поезия, въпреки опозицията й спрямо естествените науки и технологията, стои в сянката на налагащото се естественонаучно понятие за действителност. Опитът за една духовна химия [pneumatische Chemie] или една магическа астрономия, които при Новалис се явяват като образци за съвкупността на науките за природата, загатва за бремето, налагащо на поезията победата на модерните природни науки. Победата на естественонаучното тълкуване на действителността (и отговарящото му историческо тълкуване на словото на Откровението) изтласква „символичното” тълкуване на света в сферата на поезията, разобличава го като продукт на фантазията, която остава без съдържателно-обвързан-със-света корелат, отпращайки така поезията по пътя на алегорията. Алегоричният мироглед от барока насетне води началото си от борбата на поетическото въображение с еднозначния mos geometricus[7], учреден от модерната наука, отхвърлила многозначното символично тълкуване на действителността. С прогреса и налагането на естественонаучния метод модерната алегория от барока през Романтизма до сюрреализма става в нарастваща степен функионално-заместима и оказионална.

Романтическите и постромантически свързвания на битийни редове [Ordnungen] и изследвания на съответствия не прехвърлят мостове между субективната фантазия и обективния свят, а остават затворени във вътрешността на субекта. Затова при Бодлер опитът на съответствията (les parfums, les couleurs et les sons se répondent[8]) върви ръка за ръка с едно манихейско разделение между свят и човек. Във връхната точка на модерността Бодлер, въпреки възвръщането му към средновековно-мистичната традиция, може да учреди идеята за съответствията единствено като парадокс. Защото аналогията и метафората при Бодлер са продукт на въображението. Те не отговарят на реда на едно Творение [Schöpfung], а то (въображението) разлага, разтваря „цялото мироздание на съставните му елементи и като ги разполага съобразно с правила, чийто източник може да се търси само в глъбините на душата, създава нов свят предизвиква усещане за нещо ново[9]. Актът на художествено сътворяване [Schöpfung] тук вече не подражава на едно образцово Творение [Schöpfung] – световния ред – а разлага и разрушава този ред, за да сътвори из дълбините на душата един нов свят от отломките и да произведе sensation du neuf[10].

В сюрреализма – поне в теоретичните му рефлексии – са направени изводите от ситуацията, която се опитахме да покажем при Бодлер. Акцентът еднозначно е положен върху вътрешността на субекта. Аналогията или correspondance[11], които дори в последните си разклонения остават обусловени от средновековния модел на една символична Вселена, се отхвърлят, при което биват събрани заедно хетерогенни елементи, разпарчетосани и без връзка. Отделният обект бива изтръгнат от обичайната си или изходна свързаност и поставен в неочаквана среда или пък поставен на разположение за нова употреба. Още при Бодлер се появява думата surnaturalisme[12]. Тя е наследство от романтическия език. При Бодлер тази дума все още е положена в една система от съответствия и се основава върху една analogie réciproque[13], която обаче вече не е видима в нейната съдържателна-обвързаност-със-света, а притежава валидност единствено в затворения кръг на поезията. От Бодлер изхождат импулсите към сюрреализма, където обаче, поне в революционната му фаза, Вселената на аналогиите е разрушена. Още при Бодлер светът и Азът са разединени – при сюрреализма обаче светът е разединен със самия себе си и Азът е разединен със самия себе си, като и двата са в еднаква степен порутени. Сюрреалистичната алегория озвучава лишеността-от-свят [Weltlosigkeit] на един нихилистичен опит, който първоначално се обвързва с постулатите на един революционен комунизъм, но в процеса на рутинизиране на революционните импулси се откъсва от програмата за световна революция и се проявява все по-явно в сюрреалистичната творба в чистия си вид на нихилистичен опит.

Нихилистичната лишеност от свят на сюрреалистичния опит „повтаря” в модерността нихилистичната лишеност от свят на късноантичния гносис. За да не остане обаче сравнението между гносиса и сюрреализма на повърхността на външните и вторични белези, трябва да стане отчетлива разликата между късноантично-гностическия и сюрреалистическия опит. И тази разлика трябва да се разгледа с оглед на значението, което нихилистичната лишеност от свят има в съответната епоха. В началото искам да резюмирам в няколко ключови думи обилието на митически спекулации и сотериологични култови практики, които се крият под наименованието гносис, следвайки анализа на Ханс Йонас в първия том на неговото изследване Гносис и късноантичен дух.

Това, от което трябва да изходим, е гностическият опит на света. И в гностическия език космос означава ред и закон. Знакът обаче, който тази дума носи в гръцки, бива обърнат. Редът се превръща в закостенял и враждебен ред, законът – в тираничен и зъл закон. При тази промяна на знака обаче не просто един плюс се превръща в минус и не просто античният Космос се лишава от всяко позитивно качество – космологическата схема на Античността бива променена из основи. Защото представата за „граница”, присъща на античния Космос, в гностическия опит се прекрачва. Границата, която в античната космологическа схема е била гарант на хармоничния ред, в гностическия опит се превръща във външна преграда, която трябва да бъде прекрачена. С това понятието за отвъдно получава в гностическия език един нагледен смисъл. Отвъдното е мястото на извънсветовия [transmundanen] Бог, който се схваща като контрапринцип на света. Гностическите предикати на Бог – непознаваем, неназовим, неизказан, безграничен, небиващ [nichtseiend] – са негативни предикати. Те трябва да се разбират като отрицание на света и полемично определят противостоенето на извънсветовия Бог спрямо света. Противостоенето между свят и извънсветови Бог се повтаря в самия човек. Псюхето е зестра от властите на този свят и в гностическия език се превръща в термин, означаващ природния живот, който при Избавлението трябва да бъде изоставен. В противоположност на нея се явява пневмата като идея за един трансцендентен, акосмичен Аз на човека, едно акосмично ядро на Аза, една последна необвързана вътрешност, отговаряща на извънсветовия Бог. Представата за пневма като вътрешночовешка трансценденция основава в късноантичния гносис една нова идея за свобода, чиито вътрешносветови следствия водят до нравствен анархизъм и либертинизъм. Пневматичният човек е един homo novus[14], за когото законът и мъдростта на света не са задължителни. Гностическият пневматик е дендито на Античността.

Тази препратка към късноантичния гносис предоставя, на първо място, възможността да се освободят от петното на минуса „предварителни понятия” от рода на празна трансценденция или изкуствен Аз. Приложени към гностическия опит на един несветови [nichtweltlichen] Аз, схванат било то есхатологически, или екстатично, тези предварителни понятия биха били прекалено обусловени от нормата на една световост, която гностическият опит иска да прекрачи. Възможно ли е така да стоят нещата и при модерната лирика? Интерпретационните категории на Хуго Фридрих несъмнено улавят структурата й, но присъщата им пейоративна нотка пропуска тъкмо гностично-пневматичния характер на тази „негативтност”. Също и това, което М. Х. Ейбрамс отбелязва при Бодлер като extraordinarily truncated Christianity[15], би имало тогава основание в собствен принцип, който би трябвало да се разгърне при анализа на модерната лирика. Защото категориите на едно ортодоксално християнско учение (постулиращо в конкорданса между Стария и Новия Завет винаги, макар и по различен начин, единството на Бог-Творец и Бог-Избавител и поради това също единството на сътворения и на избавения свят) не могат да послужат за схващането на акосмизма – както в теологическия, така и в антропологическия му вариант – намиращ израз в гносиса и модерната лирика.

Нашето сравнение между гностическия акосмизъм и лишеността-от-свят на модерната лирика се основава на това, че както протестът и провокацията на гносиса, така и протестът и провокацията на модерната лирика заскобяват предзададеното тълкуване на света като цялост. Гностическото учение за Избавлението е протест срещу един свят, в който господстват fatum[16] или nomos[17]. Този фатум се представя в митологическия стил на гносиса в олицетворени сили – астрологически детерминизъм. Светът, както той е представен чрез тълкуването на модерната наука и на технологията и срещу който се обръща от Романтизма насетне през различни фази лирическият протест, придобива отново като цялост една митическа затвореност – природонаучен детерминизъм. Лирическият протест се обръща срещу (грехо)(по)падналостта-под-властта-на-природата [Naturverfallenheit] на една наука и технология, сами по себе си следствие от едно знание, което е власт и което може да се упражнява само като господство и принуда над разомагьосаната природа.

Кръгът на модерната Вселена е наистина кръг с безкраен радиус, тъй че протестът на модерната лирика, за разлика от гностическия, никога не може да достигне до едно отвъд в строго космологическия смисъл на думата, колкото и този лирически протест да иска да си пробие път отвъд границите на света, предзададен от тълкуването на науката. Тази разлика между античната и модерната космология може да послужи за определянето на разликата в интструментариума на гносиса и сюрреализма. В гносиса пневматичният Аз, който се намира в опозиция спрямо света във всичките му форми, трябва да има и получава гаранцията за своята не-световост [Unweltlichkeit] от един не-светови Бог, намиращ се отвъд Космоса. Сюрреалистическият бунт се обръща срещу безкрайния свят, учреден в модерните науки за природата и в технологията, който се възприема като система на господството и принудата, но този бунт не може да се позове, при пробива си отвъд безкрайната система на принудата на света, на гаранцията на един отвъден на света Бог.

Сюрреализмът се осъзнава като укоренен в модерната холистична Вселена, отвъд която няма отвъдност. За него атеизмът и материализмът са пробен камък на добросъвестността му. Антропологическият атеизъм и материализъм от сюрреалистичен тип обаче не могат да бъдат изведени без прекъсване и разлом от метафизическия материализъм и атеизъм на ХІХ век. Налице е остатък, за който загатва представката sur в наименованието „сюрреализъм”. Какъв смисъл може да има представката sur в този материалистически контекст? Отговорът на Арагон – Seule signification du mot Au-delà, tu es dans la poésie – сега става по-разбираем. Поезията е единственото отвъд, не защото прехвърля свод между „отсамно” и „отвъдно”, между горе и долу. Тя е самото отвъд. Словото не свидетелства за трансцендентното, а самото то е трансценденция.

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

[1] „Ти си в поезията, единствено значение на думата Отвъдно” (фр.) (пр. Владимир Градев); „Самото значение на думата Отвъдно – и си в поезията” (пр. Соня Александрова).

[2] Божествено слово (лат.) (б. пр.).

[3] Верига на битието (англ.), благодаря на проф. В. Градев за препратката към Arthur O. Lovejoy, The Great Chain of Being, Harvard University Press,1936 (б. пр.).

[4] Буквално значение (лат.) (б. пр.).

[5] Богословско-политически трактат (лат.), вж. Барух Спиноза, Богословско-политически трактат, прев. от латински Христо Хр. Тодоров, София: „Изток-Запад”, 2019 (б. пр.).

[6] По геометричен начин (лат.) (б. пр.).

[7] Геометричен начин (лат.) (б. пр.).

[8] „Тъй съответстват си и мирис, цвят и звук” (фр.) (пр. Кирил Кадийски).

[9] Шарл Бодлер, „Салон 1859“ III – Царицата на способностите” – в: Бодлер, Ш. Естетически и критически съчинения, превод Лилия Сталева, С.: НиИ, 1976, с. 285. Благодаря на Соня Александрова за намирането на превода и на проф. В. Градев за алтернативния превод: „То разлага цялото творение, а купищата материали разполага съобразно с правила, чийто източник може да се търси само в глъбините на душата и твори нов свят, произвежда усещане за новост.” (болд – В. Г., курсив – В. С.) (б. пр.).

[10] Усещане за новост (фр.) (пр. В. Градев).

[11] Съответствие (фр.) (б. пр.).

[12] Сюрнатурализъм (фр.) (б. пр.).

[13] Взаимна аналогия (фр.) (б. пр.).

[14] Нов човек (лат.) (б. пр.).

[15] Изключително надломено християнство (анг.) (б. пр.).

[16] Съдба (лат.) (б. пр.).

[17] Закон (старогр.) (б. пр.).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.