Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

 

Огромният недостатък на Мария не беше нейната (почти пълна) необразованост, нито нейната (почти неизменна) безпаричност, а незадоволимото любопитство. Пълно, вечно, абсолютно. Мария бе любопитна относно издигането и спускането на слънцето зад хоризонта, относно случващото се в махалата и в хотела, относно причините, тласкащи хората към престъпления и геройства.
Онази сутрин огромните ѝ зеници разкриваха любопитството, събудено от неочакваната тишина в хотелската стая.
– Извинете, има ли някой?
Мария се опита да сложи край на тишината, въпреки че предварително беше наясно, че няма да успее. Тишината погълна гласа ѝ и отново установи пълно господство в стаята. Тишината беше сякаш оживяла – родена да се храни с всеки звук и надежда. Така тишината изяждаше шума от стъпките на Мария, още преди той да достигне до ушите на жената, карайки я да се чувства лека, плаваща по лъснатия под, без да оставя следи – досущ като някое измислено създание, съществуващо само в нечие въображение.
Камериерката се доближи до оправеното легло и се отдръпна – нямаше нужда от нейните услуги. Всичко бе недокоснато.
Мария продължи обиколката си из стаята – провери пода, мебелите, огромния прозорец, който гледаше към залива и през който, ако беше отворен, щеше да нахлува непрестанният речитатив на вълните на Плая дел Кармен. Всичко бе чисто, подредено, без следа от присъствието на гостите. Като че ли те никога не бяха влизали в стаята. Но вчера Мария ги видя: едно високо момиче с наситен загар, прегърнато от рус младеж – атлетичен и със заразителна усмивка. Двамата се смееха – може би на някоя шега или просто защото бяха във ваканция – типични щатски колежанчета, дошли да се позабавляват на юг от границата.
Споменът за смеещата се двойка не можеше да се задържи дълго – той бе твърде шумен. Тишината го прогони и застави Мария да престане да си мисли за гостите и да любопитства за техните отношения (дали наистина се обичаха или само задоволяваха нагона си, като краят на ваканцията щеше да бележи и техния край?) и да се съсредоточи в работата си. Оставаше ѝ единствено банята. Мария разтвори докрай открехнатата врата и запуши устата си, за да не нахрани тишината с виковете си. На пода, точно под прозорчето, което – подобно на големия си събрат в стаята – гледаше към залива и през което също не влизаше речитативът на вълните, върху карминената постелка пред ваната лежаха два захвърлени презерватива и една бяла, замлъкнала ръка. Тя се беше провесила от ваната, приютила останалата част от тялото.
Камериерката изтича в коридора пред асансьора без обичайните за подобна ситуация викове. Жената не спази и навика си да заключва внимателно хотелската стая. Вратата остана широко отворена, за да може всеки, тръгнал към асансьора, да стане свидетел на безукорния ред в стаята.
Вратата я затвори полицията. След известно време те разрешиха стаята да се използва отново от гости. Полицията обаче така и не разреши случая.
Само Мария успя да задоволи любопитството си – след години, когато се запозна с една баба от селцето, което се беше родило и отраснало досами вълните и което продължаваше да се разраства напук на океана, лаком за земя да разшири залива си. Доня Инес беше в траур: скъпото ми момче, горкичкият, племенникът ми, който никога нямаше повод да се усмихне.
– Какво се случи?
– Ай, умря – без да е живял. Научи се на омраза към най-невинното, към едно новородено.
Висока, мургава и красива, сестрата на доня Инес не преживя раждането на дъщеричката си. След себе си мъртвата остави и син. Седмица го делеше от възрастта за първо причастие, което така и не прие. Предпочете да се отдаде на спомена за майка си: той я беше обичал с цялата ярост на полуопитомен мелез, знаещ, че ако загуби стопанина си, остава на улицата, остава без нищо – без дом, без закрилник, без душа.
Децата бяха осиновени от различни семейства, едното от които скоро напусна селото, а после – и страната.
Една вечер през онази пролет, когато щеше да празнува рождения си ден и 21-та годишнина от смъртта на майка си, братът (който винаги се сещаше със закъснение за рождения си ден, но винаги навреме – за годишнината от загубата на майка си) излезе „да дрънне по бира“ както казваше, въпреки че нито пиеше бира, нито излизаше, за да пие. Предпочиташе текила или ром, а по баровете ходеше, за да се запознава с жени. Опознаваше ги напълно, но само до изгрева. Беше висок, добре сложен, неизменно сериозен. Рядко си тръгваше сам от бара.
Онази пролетна вечер, точно преди годишнината, за която той никога не пропускаше да си спомни, младият мъж получи едно предложение, което обещаваше да заглуши – макар и само до събуждането на слънцето – кънтящото ехо от трагедията. Предвкусвайки тишината, той тръгна със светлото момче и тъмнокосата му приятелка – и двамата пияни от коктейли и от жажда за споделена страст.
Бабата от селото не беше сигурна какво точно се беше случило в хотелската стая. Любопитството на Мария трябваше да бъде задоволено от образите, родени от въображението ѝ. Доня Инес можеше единствено да повтори някои от думите на племенника си: не знаел, че е сестра му, какъв ужас!, но когато разбрал, не могъл да я убие, нея – жената, която 20 години бил мразел, не можел, извикал ѝ да се маха, но и другият започнал да вика, той трябвало да го накара да млъкне, сестра му! ужас. . . сестра му тихо си тръгна, но другият остана и викаше ли, викаше ли, докато не спря.
– Умря нощес. Искаш ли да го видиш? В спалнята е. Ела, дъще, ела да го видиш, горкичкия ми племенник, ай, така и не разбра какво е да живееш. Ела да го видиш, искаш ли?
Мария си тръгна с вика, който така и не излезе от гърлото ѝ: остана вътре в нея, преплетен с любопитството ѝ, нероден, но и неумиращ.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.