Атанас Тотляков, Културологични особености на грима,
дигитален печат, 70/100, 2019

 

 

Мислех, че ще мога да мина, без да (и ще ме подмине да) пиша за новия филм на Тарантино. Гледах го два пъти, убеден съм, че това е краят, чието начало постави преди десет години „Гадни копилета“.

Тогава си казах, че вече няма да гледам повече негови филми, но продължих разбира се да го правя, надеждата, че ще се върне към себе си и кредитът в очакване да го направи нямаха край. Но огледалното завръщане на „Имало едно време в Холивуд“ към схемата на „Гадни копилета“ – след 10 години! – вече трябва наистина да е краят.

Тогава беше пренаписана историята на Втората световна война: Хитлер бе убит не от по-големия от него Сталин, а от собственичка на кино в Париж. Сега бременната жена на Роман Полански не бе убита от бандата на „Чарли“ Менсън. Т.е. в единия случай действителната история бива (кино)фикционално променена, защото се случва нещо различно от реално случилото се, а в другия – защото не се случва, това, което реално се е случило. Виртуозно, да, но реалността и нейният размер все повече има значение.

Последният филм на Тарантино отново твърди и потвърждава, че киното може всичко, дори да промени със задна дата протичането на историята, дори линеарността на самото време („Криминале“ за първи път брилянтно демонстрира това.) Не просто твърди, но и потвърждава, защото магията – на Калифорния Дриймин’, на меджик ауър-а, когато се палят неоновите надписи, на сцената с Брад Пит в леговището на бандата на Менсън – е тотална.

Но и при Лени Рифенщал магията също е тотална, каква е разликата? Че в единия случай рамката е супер готино неолиберална, толкова готино неолиберална, че дори не дразни, а в другата – (супер яко) националсоциалистическа? Разлика няма: и в двата случая киното може всичко, но няма творба, защото няма реалност.

Казвам това като фен, който поставя драматурга Тарантино (до „Джаки Браун“ включително) на нивото на един модерен Шекспир, нещо като Брехт, успял в Холивуд петдесет години по-късно, след реалния си провал там. Ако Шекспир рапираше, щеше да пише като Тарантино. Ако Тарантино пишеше поезия, щеше да го прави като младия Брехт.

Но Америка на Тръмп не може да бъде описана с всемогъществото на кинофикцията. И да направиш Стийв Маккуин да изглежда като Доналд Тръмп не променя – дори и да е безумно забавно – главоломния упадък на последната западна велика нация.

По време на Войната в залива на Буш-баща „Глутница кучета“ можа да каже всичко за ужаса с една чиста алегория. По времето на Туит войните на Тръмп „Имало едно време в Холивуд“ не може вече да каже нищо за необратимия вече упадък.

Жалко за Тарантино, жалко за Америка. Би трябвало като русофил и сталинист да тържествувам. Уви, Сталин уби Хитлер, а иззад клоунския перхидрол на Тръмп наднича кичарата на Менсън.

Чисто по Тарантиновски. Но вече без никакви кучета в алегоричен резерв.

Те може да са само кучките на реалността, разкъсващи превърнатото във фикция.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.