Атанас Тотляков, Интенция (пейка в парка) 3, Дигитален печат, 100/70 см., 2017

 

 

Мисъл

Печално гледам нашто поколение!
Че бъдещето му е тъмна пустота,
и между туй, в познания, в съмнения
в бездействие ще срещне старостта.
Богати сме от люлките си детски
със грешките на бащин изостанал ум,
животът ни мори, тъй както път без цели,
и, както празник чужд сред пир и шум.

За зло, добро сме срамно равнодушни,
на първо поприще ний вехнем без стремеж;
и пред опасности -позорно малодушни,
а за властта – презряната сме гмеж.
Така плодът, съзрявал не навреме,
не радва той вкуса, ни нашите очи,
виси осиротял сред цветове изгрели,
сред тяхна красота – позорът му личи!

Ний изсушихме ум с науката безплодна,
от близки и другари ревностно таим
надеждите добри, гласа си благороден,
с неверие осмивани мечти.
Едва докоснали сме чаша за наслада,
ний сили не спестихме в младостта
с опасност от пресищане, от всяка радост
докрай извлякохме ний сладостта.

Мечтите поетични, висшето изкуство
с възторга сладостен не будят ни ума;
разравяме в гърди останките от чувства –
ревниво скривано съкровище в тъма.
И ненавиждаме, и любим ний случайно,
не жертваме ни злобата, ни любовта,
душата завладяна е от студ потаен,
когато в огън ври кръвта.
И скучни са ни пищни отпреди забави,
и на дедите – добросъвестен разврат;
към гроба бързаме без щастие, без слава,
поглеждайки насмешливо назад.

Тълпа навъсена, отишла към забрава,
в света ще минем ний без шум и без следа,
а мисли плодовити във века ни няма,
ни гений нов, прочул се със труда.
Със строгостта на гражданин и съд, праха ни
потомъкът ще оскърби в обиден слог
с насмешката на син измамен и излъган
от бащиния пропилян живот.

1838

 

***

Със страх към бъдещето гледам,
към миналото – със тъга,
престъпник сякаш пред разстрела
се взирам за добра душа;
ще дойде ли за мен спасител
да ми открие жизнен смисъл –
целта на вярата, страстта,
да каже – що е бог предписал
защо нещастно е орисал
надеждите на младостта.

Дарих със земното земята –
любов, надежда, зло, добро;
готов съм друг живот да чакам
че време вече е дошло;
в света не ще оставя брата,
в тъма и хладните обятия
душата ми се изтощи;
тя плод, без сока животворен
увяхна в бурите съдбовни,
в житейски палещи лъчи

1838

 

Скучно и тъжно

И скучно, и тъжно, кому да протегнеш ръка
в минути на скърби и жалост?…
Желания?.. каква ли е ползата вечна от тях?..
Години най-чудни минават нахалос!

Да любиш… кого ли?… за малко не струва труда,
а вечно да любиш, не може.
Погледнеш ли себе си? – след тебе нито следа:
и радост, и мъка – там всичко нищожно…

А страсти? – днес-утре и техният сладък недъг
изчезнал ще бъде без чувства;
животът огледаш ли с хладния поглед във кръг –
ще видиш, че празна шега е и глупост.

1840

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.