Свилен Стефанов, Тъга по изгубената модерност, м.б., пл., 95/210 см, 2017
Безсмъртно море
Щом погребем света под тлъстия мрак,
на повърхността ще се търкулне
рапанът-морският ковчег.
Вълните, пулсиращи в кухото му тяло,
пазят солените мисли на лятото.
Тях сирените ще шепнат
и с фини спирали
ще обвият ухото
на гробаря, приближил да послуша бриза
в перата на чайката.
Тогава мракът ще закънти
– поредният, влюбен в морето, проплаква.
Звуци
***
Нотите на мекия ти смях,
които падат по раменете ми
като сняг върху пшеница.
***
Въздишката на първия човек, видял
звездите в нечии очи.
***
Прозявката,
която пука балона с тишина,
докато нощта излиза от къщата.
***
Полъха на дъха ти
по бузите ми,
когато се събуждаш.
***
Писалката,
потопена в мастилото на изгрева,
и хрущенето ѝ по хартията.
***
Тишината се изхлузва от гнездото на деня
и пада в реката,
право в устата на рибата.
Минути преди изгрев
Когато облаците са надиплени юргани,
завили върховете на Витоша,
а слънцето лениво разресва лъчите си
и увива един около китката на
ранобуден минувач
като хвърчило.
Той цял ден не ще разбере
защо е усмихнат.
Облачен дневник
Август натежава по ъглите на облаците,
заглажда лицата им до хартия
и ги пръска като листи в небето
да имат летните мисли място,
където да бъдат написани,
а щом есента скришно ги разлисти,
да покапят като недовършени стихове.
Паганини е в средата на стаята ми.
Концертът започва.
Цигулката захапва жадно челюстта му
и изстенва от лъка,
с който той я дресира.
Тя е негова покорна съпруга,
домашен любимец
и вечен приятел.
Духът му е сянка,
наметнала прашния фрак на времето,
през който дяволът промушва
кошмарите си.
Под лъка му
те са композиции,
а в окото на лампата-сълзи.
Ступор.
Аплодирам само с трептящите си клепачи.
Извади мрака от изкуството и ще видиш таланта,
прибави го, за да получиш гения.
|. Капка лежи в кална пролука
и се мисли за езеро,
друга нейна сестра целува прозореца ми,
и от страстната влага
устните ѝ залепват за него.
От тази прозрачна любов
се раждат малки капчици –
хиляди лазурни зрънца,
цяла буря, кацнала по стъклото,
небесни очи – готови да
разлеят непорочността си
в шепите на жадния просяк.
||. Той няма да отпие веднага,
а първо ще се вгледа
в течното огледало между дланите,
да съзре душата си,
да утоли съвестта.
Сега съществуват само:
Дунав, няколко крехки звезди,
лепкавият бряг, около стотина върби.
Май е разрязан на две от дъждовете,
а аз съм седнала точно по средата му,
час преди слънцето,
когато земята простира цветната си дантела
и го чака.
Дунавът мирише на свежозелено,
вълните му трептят като струни,
приливът създава нова композиция,
а върбата я изплаква:
кап, кап…
Сълзите пукат в калта като стъпки.
Идваш ли?Ти ли се връщаш? – питам те мислено.
Аз съм точно в средата,ще ме видиш -между нощта и деня,
между нищо и всичко.
Помогни ми да намеря пътя към смисъла.
Дънерът, върху който седя, въздъхва,
брегът схрусква ехото на самотата.
И ненадейно виждам ръката ти
как подписва бедрото ми
с изгрева.
Домът на тялото
Когато лежиш на гърдите ми,
си просто дете в мъжко тяло,
потънало в плавното дишане на дома,
в туптенето на стените,
след дълго лутане в търсенето им.
Когато заспивам на рамото ти,
съм просто улична котка,
омекнала в ласката на невръстното момче,
което току-що е научило пътя за вкъщи.
списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юни (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X
