Яна Букова feat. Васко Попа „Преди играта“
Свилен Стефанов, Великата красота и последният от пърформансите, м.б., пл., 90/205 см, 2019
ВАСКО ПОПА
Преди играта
замижава се с едното око
надниква се в себе си във всеки ъгъл
проверява се да няма гвоздеи да няма крадци
да няма кукувичи яйца
замижава се и с другото око
кланя се
след това се скача
скача се високо високо, високо
над собствения ръст
от там се пада със собствена тежест
с дни се пада дълбоко дълбоко, дълбоко
на дъното на свойта бездна
който не се разбие на пух и прах
който цял остане и цял се изправи
той играе
Превод от сръбски Симеон Владимиров
Не бих преувеличила, ако кажа, че това стихотворение ме определи като поет, в някаква степен очерта посоката ми на търсене и територията, в която работя. Открих го, когато бях на 16 или 17 години, в една “Панорама” или може би “Съвременник”. Имаше нещо хипнотизиращо в него, нещо, което ме караше да го препрочитам отново и отново десетки пъти. Накрая го преписах на току-що подарената ми от баща ми пишеща машина, защото се бях уплашила, че може да забутам някъде броя на списанието и да го загубя. Звучеше заклинателно с ритъма, повторенията и насечеността на фразите. Приличаше на указание за магическо действие. Вкарваше те директно в една ситуация, която не бе обяснена, но имаш непоколебимото усещане, че е напълно реална, важаща за всички хора и за теб самия. По начина на натрупвания столетия наред народен опит, със същото напластяване и категоричност то заявяваше едно правило или по-точно една правилност: в този случай се прави така. Чувствах, че не нужно дори да се назовава коя е тази Игра. Имах своя отговор, но ме радваше, че той не беше единствен – всяко начало, всяко поемане на риск, всяко встъпване в човешки отношения би могло да е Играта. Едва по-късно бих намерила думите, за да говоря за огромния метафоричен диапазон на това стихотворение, за невероятно точното сечение между красота и истина, за почти математическата му способност да извлече една универсална формула на човешкото, приложима във всевъзможни ситуации. Беше първата ми среща с това, което винаги ме разтриса в изкуството и към което се стремя в работата си, колкото ми дават силите: истината с повече от един верни отговори. Едва по-късно можех да разчета, че много от елементите, които в началото ми се струваха чисто заклинателни и сюрреални, са напълно неслучайни, че имат много точно изчислено присъствие и натрупването им въвежда не директно заявен, но ясно разпознаваем смисъл: преди Играта не трябва да има гвоздеи, случайно останали стърчащи елементи от недонаправени неща, от стари и разпаднали се конструкции, на които случайно можеш да се закачиш и да се нараниш безсмислено; не трябва да има разбира се крадци; не трябва да има кукувичи яйца, чужди възгледи, чужди семена, които някой ден да пораснат, представяйки се за твои, и да обземат пространството ти. Но това, което остава изцяло непроменено през всичките години, е моето лично тълкуване за Играта. Напълно програмно – вярвам – Васко Попа е поставил това стихотворение като първо в целия цикъл „Игри“. Разчитам винаги Играта като творческия акт, действието да създаваш. С абсолютната необходимост да изминаваш, всеки път преди всяко започване, цялата амплитуда на човешкото – от надскачането на собствения ръст до стигането на собственото дъно и всеки път да оцеляваш отново. При всяко четене остава отново и отново усещането за непоклатимата екзистенциална правилност на това стихотворение. Да, така се прави преди Играта. Само така е възможно.
Яна Букова
Водещ рубриката Николай Бойков
списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X
Списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020
Свилен Стефанов, Абстрактна живопис, м.б., пл., 90/205 см, 2017
СВЕТОВНА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ
Антонио Оригуела – Да живееш така (17.07.2020)
ОБРАТНО ОГЛЕДАЛО
Яна Букова feat. Васко Попа „Преди играта“ (23.07.2020)
ПОЕЗИЯ
Адриана Андреева – В своята Твоя истина (18.07.2020)
Антоанета Христова – Празникът на смъртта ли (19.07.2020)
Беатриче Гунова – Аз заминавам с най-бързия от бързите влакове влак (17.07.2020)
Валентин Попов – Догаряш до фаса (20.07.2020)
Ваня Вълкова – Разруха и изтичане на времето (Поема) (17.07.2020)
Владимир Сабоурин – Почасови стаи (Поема) (23.07.2020)
Габриела Цанева – Дъждът си (20.07.2020)
Георги Цапков – Падаща звезда (19.07.2020)
Екатерина Глухова – Пази писането (18.07.2020)
Ина Фрой – Най-красиво губиш (19.07.2020)
Кристиана Димитрова – И ето те, грозник (20.07.2020)
Кристиян Бицин – Не искат да ни има теб и мене (20.07.2020)
Марияна Богданова – Искам да съм демодиран (21.07.2020)
Марко Видал – Истории около разкриването (23.07.2020)
Мая Анджелоу – На пулса на утрото (20.07.2020)
Милена Господинова – Бяла (19.07.2020)
Надежда Костадинова – Процедура по изправяне на гръбначния стълб (22.07.2020)
Николай Гочев – Бира цаца таратор (21.07.2020)
Нинко Кирилов – Водката на Шрьодингер (17.07.2020)
Петя Цонева – Песента на синьото (22.07.2020)
Радослав Христов – Напомняш ми на лятото (22.07.2020)
Роси Митева – За теб имам бял стих в който ще убия и двама ни (21.07.2020)
Росилина Хесапчиева – Не виждах реката (18.07.2020)
Симона Хальова – Емигрантска балада (18.07.2020)
Стефани Караначева – Африка (22.07.2020)
Стивън Ериксън – Стихове на Фишер кел Тат и други поети (17.07.2020)
Стоян Костадинов – Само този тефтер ми остана (19.07.2020)
Теодора Георгиева – Домът на тялото (23.07.2020)
Тина Иванова – Trieb (18.07.2020)
ОБЩЕСТВО
Златомир Златанов – Сгрешена корупция (19.07.2020)
ПРОЗА
Зоя Христова – Тайните на домакинята (17.07.2020)
Петър Пейчев-Щурмана – Вила „Мария“ (22.07.2020)
Стефан Кисьов – Кристо (21.07.2020)
МУЗИКА
Петьо Зафиров – Черен петък (18.07.2020)
VISUAL ARTS
Йоанна Златева – Превъплъщение и игра в „Жокера“ на Тод Филипс (22.07.2020)
Николай Петков – За живописта на Свилен Стефанов (21.07.2020)
ПРЕПРОЧЕТЕНО
Иван Методиев – Вълче (23.07.2020)
Броят представя художника Свилен Стефанов
Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X
Венцислав Арнаудов – Young fathers
Камелия Щерева, пирография
Young fathers do not sleep
They stare at the milky silence
of young whispers
and listen to the mellow steps of a springy moon
They stay in the middle of the Milky Honey Way
Between the fluff of the first smile
and the bees of the first words
They fear their fingers would break the skies
And their lips would tumble the coming day
Their eyes sway as cradles of fading memories and tantalising hopes
Wasted
In the sweetness of nowhere to go
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Екатерина Глухова – На моята светлина
Камелия Щерева, пирография
Лудостта в очите на непознатите
чакащи на опашката…
Няма да спре изгрева на слънцето!
Вярата в сърцата на приятелите…
Погледите им на раздяла,
сякаш няма да се видим повече…
Няма да ни позволят да
се превърнем във Вълци!
Пустите улици се опитват
да си спомнят стъпките ни
от преди няколко дни…
Страха за всички които обичаме
и многото което не успяхме
да си кажем или направим…
дави гърлото ми в сълзи…
Надеждата, че всичко това
е кошмар, като тези
които сънувам всяка нощ…
Очакваните думи –
„всичко ще бъде наред“
от най-важният за нас човек…
Ще ни изцелят!
Болката от спомените за ехото
на смеха ни и усмивките
докато се прегръщаме…
Ще ни направят силни!
Аромата на цигарен дим
разпилява мислите ми…
Но в сърцето ми има хора,
които са близо,
въпреки че не знам
кога или изобщо ще видя ли…
Бог ще ни изпрати СВЕТЛИНА!
Тя ще разпръсне мрака в нас!
Вярата, че ще успеем да
се справим заедно
няма да остави душите ни
да се превърнат в спомен за доброта!
И вкуса на виното днес не е същия…
Но знам едно!
ОБИЧАМ ВИ МНОГО!!!
13 март 2020 г.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Таня Николова – Ескимоска любовна песен
Камелия Щерева, пирография
Февруарски кокичета
лебеди на глупостта
не се ли научихте
зима е
Ескимоска любовна песен
С кого се смееш, жено, с кого се смееш?
С този който ме разсмива се смея, с този който ме разсмива.
Кой е той, жено, кой е той?
Мъж ми е, дъх ми е, сила ми е
Какво ти казва той, жено, какво ти казва?
Нищо не казва, дом прави.
Елен е убил, лисица е убил, морж е убил
Топло да ми е, леко да ми е
Да се смея
Да го разсмивам
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Стефан Кисьов – Котка на пълен работен ден
Камелия Щерева, пирография
Малко преди епидемията от коронавируса аз и младите режисьори Вальо и Колю седяхме в едно заведение на „Раковска“, пиехме бира и обсъждахме филма на Орсън Уелс „Гражданинът Кейн“, когато Вальо попита дали „тук“ предлагат риба на плоча. Преди няколко дни, когато с Колю ходили в Родопите, в една кръчма яли такава риба и сега пак му се дояло. Колю рече, може би имат, но най-добре да попитаме сервитьора. Той скоро се появи и отвърна, че нямало риба на плоча, но под капак, Вальо му поръча една и рече, че рибата в Родопите била много вкусна, обаче Колю се напил с бира и когато сервирали рибата на плоча, си забравил вилицата на плочата, а тя толкова се нагряла, че като я хванал, викнал най-напред „М-м, каква хубава риба!“, а после извикал на умряло. Пообсъдихме още малко Орсън Уелс, а сервитьорът донесе рибата в някаква чиния, от която се издигаха буйни пламъци и я сложи в средата на масата. Вальо рече, че не била същата като в Родопите, но приличала на нея. Взехме вилиците и зачакахме огъня да угасне. Обаче той се разгаряше. Беше упорит огън. Вальо реши да го духне, но от чинията се разхвърчаха искри и пламъци, от които едва се опазихме да не ни подпалят, така че се отказахме да духаме. Под чинията, в която беше, имаше салфетки и листа от марули, които също започнаха да горят. Аз рекох, че за първи път виждам да горят марули, а Вальо отвърна, че и той не бил виждал. Оказа се, че и Колю не бил виждал горящи марули. Накрая всичко изгоря, огънят угасна, опитахме рибата и аз рекох, че не е печена, а пържена, и то не под капак, а в тиган.
Вальо тъкмо отвръщаше, че рибата в Родопите била по-хубава, когато дойде Руслан. Също режисьор, но от по-старата генерация и малко безработен. Той рече, че разбрал, че Вальо бил станал продуцент на филм, и го попита дали няма нужда от режисьор. Вальо отвърна, че нямал, а Руслан рече, че тогава той би могъл да стане асистент-режисьор. Колю се обади, че той бил асистент-режисьорът.
Руслан обясни, че имал стар москвич в чудесно състояние и можел да го даде под наем за филма. Вальо отвърна, че засега нямал нужда, но ако се появяла такава, щял да го има предвид. Руслан обаче не се отказваше. Предложи да снимат филма на вилата му или поне в апартамента му. Вальо рече, че засега няма нужда от вила или апартамент. Тогава Руслан предложи дъщеря си. Била фотографка, младо и хубаво момиче, и щяла да снима с фотоапарат. Вальо и с това не се съгласи.
Тогава Руслан извади последния си коз. Попита дали за филма нямат нужда от говореща котка. Тук вече всички ние се умълчахме. Накрая аз успях да се учудя, че има изобщо такива котки. Руслан рече, по принцип нямало, но неговата била точно такава. Е, засега можела да казва само една дума – „Аврора“(произнасяла я „Авр-р-р-рора“), но той щял да я научи и други. Ние се усъмнихме и Руслан предложи да ни я донесе тук, в ресторанта, за да се уверим. Като уточни, че тъй като все пак тази котка не ни познавала, а била доста чувствителна, може би тя вместо „Авр-р-рора“, щяла да каже само „Авр-р-р-р“. На което Вальо не издържа и обяви, че наема котката на пълен работен ден.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Петър Пейчев-Щурмана – Dramma giocoso
Камелия Щерева, пирография
на Меги
Какво би направил, ако се озовеш на кея с чанта прокъсано бельо, том на Е.Т.А. Хофман и трийсетина паунда в джоба, освен да се подчиниш на повелителния жест на вахтения в тигров камуфлаж и се изкачиш по трапа, покрай сивата тръпнеща стена със старателно изписан бордови номер 901. След малко ще се потопиш в жълтеникавата вана и така ще лишиш от живителната течност лазарета на кораба .Не знам какво беше хирургическото отделение на / западно / германската болница, дали в името на “вечната дружба“ или на морската взаимопомощ, но десантът от Ангола пое една извънредна операция.Не ще да е било обикновен апандисит, ако съдя по загрижените очи на к-н лейтенантът над маската, видимото облегчение, с което ми показа нещо, прилично на малък корен, а приличната на врабче / западно / германска лекарка поклащаше глава по време на прегледите. Когато замайването от новокаина премина, прикрепеният към мен гл. старшина Юрий – за да е щъкам много из кораба – измъкна от джоба на късите си панталони бутилка с медицинска форма , с безизразно лице каза: „За дезинфекция.“ , прибави сушена риба, увита във вестник – идилията бе прекъсната от к-ра на кораба: „Да не се излагаме пред гостите!“ – прати го да вземе питие от кабината – “ За Кьонигсберг!“ – „За Пилау!“ – от мен – „За Кант – великият руски учен!“ – с намигане от командира. Не простихме и на спирта – на кораба има много навигационни уреди а почистване и сухи гърла за промиване.“ Морпехите са отделно.“ – отклони наздравицата морякът – „Аз командвам само кораба!“ Преди заспиване Юрий положи грижовно до възглавницата ми книгата на Юрий Трифонов за голямото земетресение в Ашхабад през 50те. След няколко дни, на тържествено снетата от борда „Газка“ / Юрий предлагаше БМП /, ме настаниха в“Hotel de la plage“. „Прочети адаша, препоръчвам ти го!“ – извика той на прощаване. „Слийпи, слийпи!“ почти ридае Мари над спаружената мъжественост, като внимателно оглежда дали всичко е на мястото си и се опитва да отлепи лентата върху разреза:.“Qelle malheur!“ Тя навива тюрбана си и се облича. . Пиер от бара ще се погрижи за нея. „Ще се разбере с метрдотела да ти вписва мадамите в сметката като храна – Застрахователната компания P&O ще плати.“ Свейн ми подава химикалката си. „Почерпи!“ Отвън гръмва „:Интернационала“ . „Всекиму според потребностите.“- Пиер ни сипва нормандска ракия от обречената на национализация изба на хотела. – „Ще ти пратя Мари.“ Подписвам сметката от бара с химикалката на Свейн. „Какво пише?“ – тя хвърля книгата на леглото. Да не забравя да я върна на Христо в Бургас. Същият въпрос ми задава и Ернст, закръглен мюхенчанин, под чадъра край плувния басейн “ За Dоn Ciovani dessollutto puniто.“; “ Ние предпочитаме “Zauberflote“, нали скъпи!.“ – той се обръща към Равнодушния красавец, забил нос в илюстровано списание. „Аз я правя!“ – Ернст посочва запотената бутилка бира, донесена ми от бара. „Какво ще пиеш?“ „Уиски.“ казва Равнодушния красавец.и аз чувствам, че е твърде горещо и трябва да се върна във влажната студена стая, където чувам жалостивия глас на влюбения Ернст-Папагено да обяснява на далечната Папагена, че ведага би се върнал, разбирам, че цял въздушен кораб, пълен с деца. измислен от сценографът на Ингмар Бергман е несравним с Равнодушния красавец. Клетият Папагено, хлътнал по принца и правещ бира. Впрочем „Bavaria“ не беше лоша. Когато високоговорителите замлъкнат, излизам на терасата, където неколцина високомерни французи пият вечния си пастис, Свейн – корабособственикът от „Thor line“, Джовани – спомням си разказа на Стария за закъсалите италиански военнопеници в София 43-46, а Джовани отказва да се върне в ония времена, упорито върти глава и псува по български. „Понякога всички пътища водят към стадиона.“. Свейн намеква за няколкото трупа на бели наемици, опитали се да свалят току-що установената народнодемократична власт, изложени на градския стадион. Това обяснява съветския кораб от Балтйск – за подкрепа. Предлага ми договор за негов кораб в залива:“Тъкмо ще спестя самолетен билет от Осло. Ако не си изкараш хилядарка отгоре от овъртайма и марфата, да не съм Свейн, Не мога да дам повече, не си член на профсъюза!“ „Prolaiters de tous peys, unitez vous!“- Рев на високоговорителите откъм плажа. Той нервно попипва добре натъпканата чантичка от крокодилска кожа, захваната за китката му с белезник, от която идва прякорът му: м-r Cash. Аз му oбещавам да помисля. На другия ден, в кабинета на началника на полицията и инж.Л. българин, изпратен от ООН да строи пътища или нещо друго, оня изразява съмненията си:“Бял, ранен, опериран, без входна виза?“ Л. побеснява: „Aпендикс, обикновен апендикс!“ Oтвън се чува воят от кортежа на българският посланик, който ще връчва акредитивните си писма. Шефът подпечатва паспорта и ми го хвърля през бюрото: „Имаш 24 часа. Изчезвай!“ Нахлупва изпънатата фиражка над оледалните черни очила. Когато след два часа цъфнах отново при инж. Л, свален от самолета, недоброволно отстъпил мястото си на играч от националния отбор по футбол, той наистина побеснява, завежда ме на местния пазар, наема едно „Пежо“404, връчва ме на шофьора: „Изчезвай!“ На тръгване Джовани от терасата ми вика: „Кукуриго!“ и прави жест, показващ китката пера на берсалиерите: „Ваньо куцото!“- откъде знае младежкия прякор на Стария? На границата разглеждат паспорта ми: „Вие трябва да напуснете страната по въздуха, освен това изходната ви виза изтича!“ и граничарят ме побутва с новия си „Калашник“, към оградения с телена мрежа изолатор. За късмет виждам Свейн, който се връща отнякъде, спира пежото, готово да ме напусне, хлътва в милиционерницата , излиза с много олекотена чантичка, подава ми стек“ Марлборо“ – „Пести го!“ удря по тавана :“Изчезвай!“ Колата пресича границата, цевта на „Калашник“ се подава през прозореца, белозъба усмивка:“Have you a present for me?“ Подвам кутия „Марлборо“. Бавно пътуваме, момичетата се къпят в ручеите, стичащи се към морето, предното стъкло се пръска от друсането по дупките, докато излизаме на пуст, прав като стрела аутобан. След около стотина км и няколко: „Have you a present for me?“ достигаме Града.- Венеция на Гвинейския залив. Докато пиша на парче измачкана хартия разписка до инж. Л, че съм пристигнал жив и здрав, а шофьорът на 404та, настоява да бъде подпечатана с печата на хотела, рецепционистът ми предлага “джиги-джиги“. “Защо, дамите не празнуват ли Рамазана?“. “Ще платиш овъртайм, а има и христиенки. “Една от тях маже устните си с розово червило и подпечатва хартията със целувка. “Как се казваш?“ ‘Mери.“ Гъстата тъмнина се разрежда тук-там от бялото на очите. Напрегнато очакваме полунощ. Рецепционистът – той е и келнер в малката кръчма на хотела, свива рамене: „Рамазан“.След малко се връща: „Хората решиха, че като чужденец и гладен, можеш да си поръчаш.“ Правя темане в тъмното, набързо хапвам, почуквам стъклото на часовника. посочвам двете кутии цигари на масата и кенчето “Карлсберг“, оставям пари на келнера, ставам. Блестящи усмивки. размахани розови длани за сбогом. Господи, в сравнение с тези апапи аз съм направо дребосъче! На другия ден се запътвам направо към красиво сервирания обяд на гръцкия капитан на систършипа на нашия „Хан О.“, който ще ме откара до кея. Стюардът му ме отпраща при яхалето. Докато се промъкваме през плетеницата от канали, отминаваме подпухнало тяло, полюшващо се във водата. Гъркът си пуска по уредбата ребетико: “Вземи стъргалото, откърти боята корабна от мен но белезите ще останат. Сине накъде? Ще отплувам някой ден.“
К Р А Й
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Мариан Желев – Последна линия
Камелия Щерева, пирография
Хора, които с едно перо се мъчат да полетят. С камера, на сцената, с китара или барабани – изобщо всички хора на изкуството, които са на последната линия. Но не защото там е най-последното място на света, а напротив – защото няма къде другаде да бъдат. И сега сме принудени да ги гледаме, слушаме и четем от малкото екранче на телефона си или от монитора на компютъра. И не защото те ни го натякват досадно, а защото ние имаме нужда от изкуството им. За да не се побъркаме.
Медиите са отпред; колата, жената, децата, работата, манджата, дрехите, маските, дезинфектантът, ръкавиците и всички предпазни средства. Доходите, образованието и работата от вкъщи. Обезлюдените улици и препълнените болници, възрастните хора и карантината. И още: Министерството, Президенството, Щабове, Общини и пр.
Карантина. Извънредно положение.
Най-отзад е Лидия, която през вечер изнася концерти пред камерата си и събира фенове. Петър, който пише текст след текст и след това коментира с читатели словото. Явор, който играе театър онлайн; Геновева – тя снима пейзажи и ги споделя.
От последната линия.
Когато видят какво става на предна линия хората изпитват страх. За лозето, за гаража, за университета на децата и за отменените полети в чужбина, когато трябваше да отидат на заслужена екскурзия и почивка. И се затварят, защото така или иначе няма къде да отидат вече. Освен „назад, назад – във някоя дълбока зима….“*. Някои стигат до крайности и са готови на всичко, само и само да избегнат гилотината на депресиите, които водят съществуването ни до ръба… и ние надничаме в бездната, където усещаме края без да го виждаме. Което е още по-страшно понякога.
И тогава някой зад нас изпява песен. Чува се стих, а над главите ни изгрява страхотен пейзаж. Колкото да се огледаме и да осъзнаем, че последната линия е границата на нашето съзнание. То е отворено за всичко, което може да нахлуе като неканено усещане за първичен страх. Но не и когато е изпято, нарисувано, заснето под особена линия. И прекроено в изкуство благодарение на вътрешната ни сетивност.
Хората от последна линия му викат вдъхновение. И могат да боравят с дивите ветрове, сенките и изгарящите отблясъци, които гравитацията на нашите мисли привлича, за да ги превърне в колективен ужас. А те предат ли предат – стих след стих, сцена, лист, кадър…
Системата се прецака. Оттам и ние. Или поне онази част от нас, която сме оставили съзнанието си на първа линия. Зависими от колата в гаража, парите в банката, здравната ни осигуровка и дрехите, които обичаме да носим, и местата, дето искаме да посетим, и парите от лотарията, които, ако спечелим… и ракията в бурето, и кредита, който искахме да теглим за ново жилище; и онзи, който няма да можем да изплатим.
Всичко отиде на кино. А тази вечер Петър сподели страхотен текст, който много хора прочетоха и мнозина споделиха в коментарите си, че той отразявал и техните мисли. И по този начин се чувствали някак по-сигурни. Гърбът им бил защитен.
Някъде дълбоко в личната ни вселена ние се групираме. Под влияние на различни външни и вътрешни причини. Външните са на първа линия, пред очите ни. А вътрешните – на последна, уж. Хората на изкуството са единствените същества на тази планета, които могат да направят неразбираемото смилаемо за колективното ни несъзнавано, а от обърканите мисли и паника да оплетат на всички удобен пуловер, който да ни топли в миговете на самота.
В днешно време камари от вътрешна информация остава неразбрана. Духовна информация, която нахлува уж в душата ни за баланс, докато ние посвещаваме ума и уменията си в това да осъзнаваме рекламите за фибри в закуските и положителния ефект на салициловата киселина. Можем да си изчислим лихвата по кредита спрямо заплатата. Познаваме конспирациите и далаверите. И от кой магазин да си купим течен сапун и тоалетна хартия най-изгодно. Докато не се задръстим в един момент. И то не защото сме прекалили с фибрите, а защото не можем да осъзнаем беснещата в нас нужда да се качим в короната на разлистващо се дърво (погледнете го в този момент от прозореца, зад който стоите затворен) и да подишаме от въздуха му.
Лидия пее за любов, Простичко и с вдъхновение. Петър пише. Геновева обича залезите… Освен социална, ние си имаме и духовна страна. Даже атеистите го признават, без да е задължително отвъд нея да виждат Бога. И тази духовна страна също е отворена – има магистрали, кпп-та с дяволи и ангели, които са автентични за всеки; лекари, наречени добри спомени, ваксини срещу депресия – като например да си имал щастливо детство… Но там няма щаб, политика, премиер, прокурори и дебели институционални стени – настроенията от вътрешната ни, духовната страна, влизат като приливи, опустошават, но в някои случаи облагородяват. А с отливите ни отмъкват памет, спомени, чувство за сигурност и добри емоции. И ние пак, изплашени, се обръщаме към книгата, музиката, филма, за да се преоткрием и наредим. Това е една от най-красивите естествености на нашата духовна същност – по образ и подобие еднаква със същността на духовните закони и ред, от които от време на време успяваме да изчетем по ред или страничка в сънищата си.
От безкрайните дълбини на несъзнаваното могат да ни атакуват множество вируси. Също. Защото имунната система на нашата психика се влияе от всичко на практика. Но така, както бъркаме в шкафа за лекарства, силно можем да препоръчаме филм, книга, песен на ближния, за да успее той да си свали вътрешната температура.
Колкото по-силно губим почва в реалността, толкова повече се отваря бездната под, над и навсякъде около нас. Социалният живот е като пране, закачено на тел с щипки. Простряно на фона на нуждите ни – да се храним, да се размножваме, да плащаме и да бачкаме за себе си или за някой друг. Това с нищо не ни гарантира, че сме със защитен гръб. Във всеки един момент приливът може да ни връхлети. Откъм колективното несъзнавано, изпаднало в паника. И ако не е Петър, Геновева, Лидия с текстовете, киното, фотографиите сцената онлайн по време на пандемия – ние ще се удавим. И човечеството ще загине. Дори да има копие на Ной – той няма как да сложи в спасителния ковчег колата, кредита, самолетните билети, бизнеса и смутитата за здравословен живот – уж неща, без които не можем да живеем.
Завършвам с молба към всички. Не е задължително в точен час, не е нужно дори наяве да го направите или да го афиширате виртуално-социално: просто отдайте заслуженото на хората на изкуството, които правят живота ни разбираем и вдъхват надежда. Те не живеят по-лесно в момента. Дори не мисля, че съдбата им се е променила много. И навярно така трябва да бъде. Защото хората от последна линия могат да се окажат единствените, които могат да ни спасят от лудостта.
Аплодисменти!
––––––-
* От стихотворението „Януари“ на Иван Ставрев, който си отиде съвсем скоро.
Б. А.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X
Костадин Пасков – Какво да правиш толкова време вкъщи ли?
Камелия Щерева, пирографии
Какво да правиш толкова време вкъщи ли?
Нека изброя:
- Пускай си косата. Харесвах те повече така.
- Грижи се за себе си, както се грижиш за растенията у вас – с любов докато моята е дистанционна само.
- Проучи наново татуировките по тялото си. Белезите също. Спомни си историите зад тях и се усмихвай.
- Гледай през прозореца и забележи как на планетата ѝ е хубаво да сме разделени за малко. Радва се. Слънцето използва всичките си сили да достигне до всяка дребна частица, чиято светлина отнемаме, когато ежедневно превземаме улици и площади.
- Прокарай пръсти през струята студена вода от чешмата и си представи, че съм аз. Преди време казваше, че е почти същото усещане.
Имаш време да помислиш. Готови ли сме всичко да е било както първия път? Петдесет години отстрани на всичко сме стояли. Чакам или аз, или ти.
Давам зелена светлина сега. Като приключи всичкото това безумие, ако искаш – заповядай.
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X