Нинко Кирилов – Водката на Шрьодингер

Свилен Стефанов, Руснаци на остров Самотраки, м.б., пл., 70/145 см, 2017

 

 

Компас

на север имаше родилен дом
на юг си бяха гробищата
на запад беше кръчмата
на изток – публичният дом

а в центъра се чукаха
и раждаха
и пиеха
умираха

 

Как изхвърлих непозната жена от нас

поканих непозната жена у нас
трудно намери блока ми
най-накрая успя
говореше бавно и заваляно
каза, че у нас е ужасно
как мога да живея тук, попита
стоях с нея на терасата, докато пушеше
как може да не съм взел нещо за пиене, попита
казах ѝ, че аз съм си добре
и че би трябвало тя да донесе нещо
опита да запали цигара в стаята
смачках цигарата
казах ѝ, че съм изпил бутилка водка
празната бутилка си стоеше на масата
аз си стоях на дивана
бях сравнително трезвен и спокоен
помолих я да си ходи
повика си такси
каза, че
това е най-ужасното посрещане някога
поправих я, че
това е най-ужасното изпращане някога
тръгна си
проветрих след нея

после ми писа:
за пръв път ме изхвърлят
без да съм правила свирка

 

Тя е от онези хора

тя е от онези хора,
които няма да срещнеш по улицата

може да те удави в чаша вода
може да говори мелодично като потомствена италианка
може да носи обеци,
които ще са люлки за папагали
може да пие между двама художници на бара
и да реже разговора им с език
може да си има личен ангел,
който си клати краката от един светофар
може да смята сутиените за излишна суета
може да разбира от пушене на лула повече от теб
може да не харесва оранжево и зелено
може да говори часове по телефона,
без да ѝ пресъхнат устните

може да напише стихотворение за теб
може,
но не иска

 

Нормалните неща

– тя струваше ли си?
– да
подари ми метална бутилка за алкохол
като първо пи от нея
и я облиза –
нормалните неща

 

Водката на Шрьодингер

поезията е вечна
поезията съществува

ето например тази вечер тя пие
розов джин с тоник
ето например тази вечер аз пия
водка
разбираме се да се разменим –
аз пия
розов джин с тоник
тя пие
водка
първото става
второто е по-добро
третото вече е окей

водката е панацея, казвам ѝ
тя е проблем и решение

тя пита:
белите петна проблем ли са
или решение?

и двете, казвам
това е водката на Шрьодингер

оглеждам се, сам съм в хотелската стая
но поезията е вечна
поезията съществува

 

Преди

помниш ли каква беше,
преди да станеш курва?
преди пиърсингите на езика и устните
преди шамарите от баща ти
преди вечно сините колене
преди татуировките на рози и вълни и бръснарски ножчета
преди цветните кичури в косата
преди драйфането в метрото сутрин
преди презервативите на бройка
преди цигарите на бройка
преди цигарите, които муфтиш от всички
преди цигарите в смърдящите училищни кенефи
преди цигарите
преди мръсното под ноктите
преди снимките как правиш свирка на бирена бутилка
преди мрежестите чорапи
преди мърлявите шалове
преди най-евтиния джин на света

помниш ли каква беше,
когато се разплака в часа по литература,
защото ти писаха първата петица?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Сгрешена корупция

Свилен Стефанов, Прасетата обичат диалектиката, м.б., пл.,  95/210 см, 2018

 

 

Корупцията е гигантската хетеротопия, която поглъща публичния живот без да е в състояние да го изплюе обратно. А трябва. Абсолютната корупция е абсолютна липса на стил.
Това ни тормози, естетическата й неиздържаност, неестетиката на корупцията.
Това се получава, когато се надвишат 20 процента – какво? Спомняме си как започна, от мистър 10 процента.
Ескалацията не е изгодна на никого. Това е корумпиране на самата корупция.
От невнесените 700 милиона на хазартния бос се разбра, че 67 от тях са отишли където трябва. Това е 20 процента. Очевидно е било поискано още и инсталацията е гръмнала.
Двойно – да, но не и тройно, казваше Марангозов на тези, които му строяха къщата. Все пак той е западен човек.
В нормалната корупционна държава процентът не се надхвърля. Нито се премахва, защото би настъпил пълен ред, тоест ентропия.
Тук прекаляват. Дори подхвърлят гадни подмятания за обратната страна на тези проценти – 80 процента боклук, лош материал, мизерия и страдание, без да схванат пропорцията за спазване, която се знае още от първия кмет на Атина Анит до Ницше и Парето.
Можеха да седнат, които и да са те, и да се разберат за нещо като неписан закон, нали всичките им са такива – не повече от 20 процента.
А те се кълнат, че не са взели нищо и това е извънредното на наглостта.
Извънредното положение е точно това – хидрената корупция – но те я търсят на друго място.
Извънредното положение е етническият Доган, но те го търсят другаде.
Извънредното положение са всички тези интерпретации, които се състоят от интерпретации, оттам перспективизъм без перспектива.
Сега за тези милиарди европейска помощ, които пристигат като месианизъм без да са дошли. Вземете си точния процент, гадове, ако трябва извикайте Мария Габриел да го изчисли. Дайте шанс на корупцията да получи стил.
Казват, че ние сме били пасивни. Напротив, в това е нашата сила да издържим мръсотията на света, да не влезем в мръсните игри, за които няма изнамерен правилен алгоритъм.
Ако за една интерпретация се разбере как действа, тя вече не е интерпретация.
Ако бог бъде разбран, той вече не е бог.
Ако алгоритъмът на корупция се схване, тя вече не е корупция, а тривиална кражба, 20 процента извънредност.
Но като всички идиоти те гонят стоте процента аутизъм.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Иван Методиев – Вълче

Свилен Стефанов, Пришълците обичат диалектиката, м.б., пл., 95/210 см, 2018

 

 

Страшен глад настана. Проскимтя вълчето.
В скутите на мама
блъска си нослето.

Мама няма мляко. Капка кръв му даде.
После го облиза.
После го изяде.

Без да искаш, мамо,
стори го, нали?

Спри да виеш, мамо,
хич не ме боли!

 

Стихотворението се препубликува с любезното съгласие на г-жа Мая Методиева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Яна Букова feat. Васко Попа „Преди играта“

Свилен Стефанов, Великата красота и последният от пърформансите, м.б., пл., 90/205 см, 2019

 

 

ВАСКО ПОПА

Преди играта

замижава се с едното око
надниква се в себе си във всеки ъгъл
проверява се да няма гвоздеи да няма крадци
да няма кукувичи яйца

замижава се и с другото око
кланя се
след това се скача
скача се високо високо, високо
над собствения ръст

от там се пада със собствена тежест
с дни се пада дълбоко дълбоко, дълбоко
на дъното на свойта бездна

който не се разбие на пух и прах
който цял остане и цял се изправи

той играе

Превод от сръбски Симеон Владимиров

 

Не бих преувеличила, ако кажа, че това стихотворение ме определи като поет, в някаква степен очерта посоката ми на търсене и територията, в която работя. Открих го, когато бях на 16 или 17 години, в една “Панорама” или може би “Съвременник”. Имаше нещо хипнотизиращо в него, нещо, което ме караше да го препрочитам отново и отново десетки пъти. Накрая го преписах на току-що подарената ми от баща ми пишеща машина, защото се бях уплашила, че може да забутам някъде броя на списанието и да го загубя. Звучеше заклинателно с ритъма, повторенията и насечеността на фразите. Приличаше на указание за магическо действие. Вкарваше те директно в една ситуация, която не бе обяснена, но имаш непоколебимото усещане, че е напълно реална, важаща за всички хора и за теб самия. По начина на натрупвания столетия наред народен опит, със същото напластяване и категоричност то заявяваше едно правило или по-точно една правилност: в този случай се прави така. Чувствах, че не нужно дори да се назовава коя е тази Игра. Имах своя отговор, но ме радваше, че той не беше единствен – всяко начало, всяко поемане на риск, всяко встъпване в човешки отношения би могло да е Играта. Едва по-късно бих намерила думите, за да говоря за огромния метафоричен диапазон на това стихотворение, за невероятно точното сечение между красота и истина, за почти математическата му способност да извлече една универсална формула на човешкото, приложима във всевъзможни ситуации. Беше първата ми среща с това, което винаги ме разтриса в изкуството и към което се стремя в работата си, колкото ми дават силите: истината с повече от един верни отговори. Едва по-късно можех да разчета, че много от елементите, които в началото ми се струваха чисто заклинателни и сюрреални, са напълно неслучайни, че имат много точно изчислено присъствие и натрупването им въвежда не директно заявен, но ясно разпознаваем смисъл: преди Играта не трябва да има гвоздеи, случайно останали стърчащи елементи от недонаправени неща, от стари и разпаднали се конструкции, на които случайно можеш да се закачиш и да се нараниш безсмислено; не трябва да има разбира се крадци; не трябва да има кукувичи яйца, чужди възгледи, чужди семена, които някой ден да пораснат, представяйки се за твои, и да обземат пространството ти. Но това, което остава изцяло непроменено през всичките години, е моето лично тълкуване за Играта. Напълно програмно – вярвам – Васко Попа е поставил това стихотворение като първо в целия цикъл „Игри“. Разчитам винаги Играта като творческия акт, действието да създаваш. С абсолютната необходимост да изминаваш, всеки път преди всяко започване, цялата амплитуда на човешкото – от надскачането на собствения ръст до стигането на собственото дъно и всеки път да оцеляваш отново. При всяко четене остава отново и отново усещането за непоклатимата екзистенциална правилност на това стихотворение. Да, така се прави преди Играта. Само така е възможно.

Яна Букова

 

Водещ рубриката Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020

Свилен Стефанов, Абстрактна живопис, м.б., пл., 90/205 см, 2017

 

СВЕТОВНА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

Антонио Оригуела – Да живееш така (17.07.2020)

 

ОБРАТНО ОГЛЕДАЛО

Яна Букова feat. Васко Попа „Преди играта“ (23.07.2020)

 

ПОЕЗИЯ

Адриана Андреева – В своята Твоя истина (18.07.2020)
Антоанета Христова – Празникът на смъртта ли (19.07.2020)
Беатриче Гунова – Аз заминавам с най-бързия от бързите влакове влак (17.07.2020)
Валентин Попов – Догаряш до фаса (20.07.2020)
Ваня Вълкова – Разруха и изтичане на времето (Поема) (17.07.2020)
Владимир Сабоурин – Почасови стаи (Поема) (23.07.2020)
Габриела Цанева – Дъждът си (20.07.2020)
Георги Цапков – Падаща звезда (19.07.2020)
Екатерина Глухова – Пази писането (18.07.2020)
Ина Фрой – Най-красиво губиш (19.07.2020)
Кристиана Димитрова – И ето те, грозник (20.07.2020)
Кристиян Бицин – Не искат да ни има теб и мене (20.07.2020)
Марияна Богданова – Искам да съм демодиран (21.07.2020)
Марко Видал – Истории около разкриването (23.07.2020)
Мая Анджелоу – На пулса на утрото (20.07.2020)
Милена Господинова – Бяла (19.07.2020)
Надежда Костадинова – Процедура по изправяне на гръбначния стълб (22.07.2020)
Николай Гочев – Бира цаца таратор (21.07.2020)
Нинко Кирилов – Водката на Шрьодингер (17.07.2020)
Петя Цонева – Песента на синьото (22.07.2020)
Радослав Христов – Напомняш ми на лятото (22.07.2020)
Роси Митева – За теб имам бял стих в който ще убия и двама ни (21.07.2020)
Росилина Хесапчиева – Не виждах реката (18.07.2020)
Симона Хальова – Емигрантска балада (18.07.2020)
Стефани Караначева – Африка (22.07.2020)
Стивън Ериксън – Стихове на Фишер кел Тат и други поети (17.07.2020)
Стоян Костадинов – Само този тефтер ми остана (19.07.2020)
Теодора Георгиева – Домът на тялото (23.07.2020)
Тина Иванова – Trieb (18.07.2020)

 

ОБЩЕСТВО

Златомир Златанов – Сгрешена корупция (19.07.2020)

 

ПРОЗА

Зоя Христова – Тайните на домакинята (17.07.2020)
Петър Пейчев-Щурмана – Вила „Мария“ (22.07.2020)
Стефан Кисьов – Кристо (21.07.2020)

 

МУЗИКА

Петьо Зафиров – Черен петък (18.07.2020)

 

VISUAL ARTS

Йоанна Златева – Превъплъщение и игра в „Жокера“ на Тод Филипс (22.07.2020)
Николай Петков – За живописта на Свилен Стефанов (21.07.2020)

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО

Иван Методиев – Вълче (23.07.2020)

 
Броят представя художника Свилен Стефанов

 

Списание „Нова социална поезия“, ISSN 2603-543X

 

 

Венцислав Арнаудов – Young fathers

Камелия Щерева, пирография

 

 

Young fathers do not sleep
They stare at the milky silence
of young whispers
and listen to the mellow steps of a springy moon
They stay in the middle of the Milky Honey Way
Between the fluff of the first smile
and the bees of the first words
They fear their fingers would break the skies
And their lips would tumble the coming day
Their eyes sway as cradles of fading memories and tantalising hopes
Wasted
In the sweetness of nowhere to go

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – На моята светлина

Камелия Щерева, пирография

 

 

Лудостта в очите на непознатите
чакащи на опашката…
Няма да спре изгрева на слънцето!
Вярата в сърцата на приятелите…
Погледите им на раздяла,
сякаш няма да се видим повече…
Няма да ни позволят да
се превърнем във Вълци!
Пустите улици се опитват
да си спомнят стъпките ни
от преди няколко дни…
Страха за всички които обичаме
и многото което не успяхме
да си кажем или направим…
дави гърлото ми в сълзи…
Надеждата, че всичко това
е кошмар, като тези
които сънувам всяка нощ…
Очакваните думи –
„всичко ще бъде наред“
от най-важният за нас човек…
Ще ни изцелят!
Болката от спомените за ехото
на смеха ни и усмивките
докато се прегръщаме…
Ще ни направят силни!
Аромата на цигарен дим
разпилява мислите ми…
Но в сърцето ми има хора,
които са близо,
въпреки че не знам
кога или изобщо ще видя ли…
Бог ще ни изпрати СВЕТЛИНА!
Тя ще разпръсне мрака в нас!
Вярата, че ще успеем да
се справим заедно
няма да остави душите ни
да се превърнат в спомен за доброта!
И вкуса на виното днес не е същия…
Но знам едно!
ОБИЧАМ ВИ МНОГО!!!

13 март 2020 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Таня Николова – Ескимоска любовна песен

Камелия Щерева, пирография

 

 

Февруарски кокичета

лебеди на глупостта
не се ли научихте
зима е

 

Ескимоска любовна песен

С кого се смееш, жено, с кого се смееш?
С този който ме разсмива се смея, с този който ме разсмива.
Кой е той, жено, кой е той?
Мъж ми е, дъх ми е, сила ми е
Какво ти казва той, жено, какво ти казва?
Нищо не казва, дом прави.
Елен е убил, лисица е убил, морж е убил
Топло да ми е, леко да ми е
Да се смея
Да го разсмивам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Котка на пълен работен ден

Камелия Щерева, пирография

 

Малко преди епидемията от коронавируса аз и младите режисьори Вальо и Колю седяхме в едно заведение на „Раковска“, пиехме бира и обсъждахме филма на Орсън Уелс „Гражданинът Кейн“, когато Вальо попита дали „тук“ предлагат риба на плоча. Преди няколко дни, когато с Колю ходили в Родопите, в една кръчма яли такава риба и сега пак му се дояло. Колю рече, може би имат, но най-добре да попитаме сервитьора. Той скоро се появи и отвърна, че нямало риба на плоча, но под капак, Вальо му поръча една и рече, че рибата в Родопите била много вкусна, обаче Колю се напил с бира и когато сервирали рибата на плоча, си забравил вилицата на плочата, а тя толкова се нагряла, че като я хванал, викнал най-напред „М-м, каква хубава риба!“, а после извикал на умряло. Пообсъдихме още малко Орсън Уелс, а сервитьорът донесе рибата в някаква чиния, от която се издигаха буйни пламъци и я сложи в средата на масата. Вальо рече, че не била същата като в Родопите, но приличала на нея. Взехме вилиците и зачакахме огъня да угасне. Обаче той се разгаряше. Беше упорит огън. Вальо реши да го духне, но от чинията се разхвърчаха искри и пламъци, от които едва се опазихме да не ни подпалят, така че се отказахме да духаме. Под чинията, в която беше, имаше салфетки и листа от марули, които също започнаха да горят. Аз рекох, че за първи път виждам да горят марули, а Вальо отвърна, че и той не бил виждал. Оказа се, че и Колю не бил виждал горящи марули. Накрая всичко изгоря, огънят угасна, опитахме рибата и аз рекох, че не е печена, а пържена, и то не под капак, а в тиган.
Вальо тъкмо отвръщаше, че рибата в Родопите била по-хубава, когато дойде Руслан. Също режисьор, но от по-старата генерация и малко безработен. Той рече, че разбрал, че Вальо бил станал продуцент на филм, и го попита дали няма нужда от режисьор. Вальо отвърна, че нямал, а Руслан рече, че тогава той би могъл да стане асистент-режисьор. Колю се обади, че той бил асистент-режисьорът.
Руслан обясни, че имал стар москвич в чудесно състояние и можел да го даде под наем за филма. Вальо отвърна, че засега нямал нужда, но ако се появяла такава, щял да го има предвид. Руслан обаче не се отказваше. Предложи да снимат филма на вилата му или поне в апартамента му. Вальо рече, че засега няма нужда от вила или апартамент. Тогава Руслан предложи дъщеря си. Била фотографка, младо и хубаво момиче, и щяла да снима с фотоапарат. Вальо и с това не се съгласи.
Тогава Руслан извади последния си коз. Попита дали за филма нямат нужда от говореща котка. Тук вече всички ние се умълчахме. Накрая аз успях да се учудя, че има изобщо такива котки. Руслан рече, по принцип нямало, но неговата била точно такава. Е, засега можела да казва само една дума – „Аврора“(произнасяла я „Авр-р-р-рора“), но той щял да я научи и други. Ние се усъмнихме и Руслан предложи да ни я донесе тук, в ресторанта, за да се уверим. Като уточни, че тъй като все пак тази котка не ни познавала, а била доста чувствителна, може би тя вместо „Авр-р-рора“, щяла да каже само „Авр-р-р-р“. На което Вальо не издържа и обяви, че наема котката на пълен работен ден.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – Dramma giocoso

Камелия Щерева, пирография

 

 

на Меги

 

Какво би направил, ако се озовеш на кея с чанта прокъсано бельо, том на Е.Т.А. Хофман и трийсетина паунда в джоба, освен да се подчиниш на повелителния жест на вахтения в тигров камуфлаж и се изкачиш по трапа, покрай сивата тръпнеща стена със старателно изписан бордови номер 901. След малко ще се потопиш в жълтеникавата вана и така ще лишиш от живителната течност лазарета на кораба .Не знам какво беше хирургическото отделение на / западно / германската болница, дали в името на “вечната дружба“ или на морската взаимопомощ, но десантът от Ангола пое една извънредна операция.Не ще да е било обикновен апандисит, ако съдя по загрижените очи на к-н лейтенантът над маската, видимото облегчение, с което ми показа нещо, прилично на малък корен, а приличната на врабче / западно / германска лекарка поклащаше глава по време на прегледите. Когато замайването от новокаина премина, прикрепеният към мен гл. старшина Юрий – за да е щъкам много из кораба – измъкна от джоба на късите си панталони бутилка с медицинска форма , с безизразно лице каза: „За дезинфекция.“ , прибави сушена риба, увита във вестник – идилията бе прекъсната от к-ра на кораба: „Да не се излагаме пред гостите!“ – прати го да вземе питие от кабината – “ За Кьонигсберг!“ – „За Пилау!“ – от мен – „За Кант – великият руски учен!“ – с намигане от командира. Не простихме и на спирта – на кораба има много навигационни уреди а почистване и сухи гърла за промиване.“ Морпехите са отделно.“ – отклони наздравицата морякът – „Аз командвам само кораба!“ Преди заспиване Юрий положи грижовно до възглавницата ми книгата на Юрий Трифонов за голямото земетресение в Ашхабад през 50те. След няколко дни, на тържествено снетата от борда „Газка“ / Юрий предлагаше БМП /, ме настаниха в“Hotel de la plage“. „Прочети адаша, препоръчвам ти го!“ – извика той на прощаване. „Слийпи, слийпи!“ почти ридае Мари над спаружената мъжественост, като внимателно оглежда дали всичко е на мястото си и се опитва да отлепи лентата върху разреза:.“Qelle malheur!“ Тя навива тюрбана си и се облича. . Пиер от бара ще се погрижи за нея. „Ще се разбере с метрдотела да ти вписва мадамите в сметката като храна – Застрахователната компания P&O ще плати.“ Свейн ми подава химикалката си. „Почерпи!“ Отвън гръмва „:Интернационала“ . „Всекиму според потребностите.“- Пиер ни сипва нормандска ракия от обречената на национализация изба на хотела. – „Ще ти пратя Мари.“ Подписвам сметката от бара с химикалката на Свейн. „Какво пише?“ – тя хвърля книгата на леглото. Да не забравя да я върна на Христо в Бургас. Същият въпрос ми задава и Ернст, закръглен мюхенчанин, под чадъра край плувния басейн “ За Dоn Ciovani dessollutto puniто.“; “ Ние предпочитаме “Zauberflote“, нали скъпи!.“ – той се обръща към Равнодушния красавец, забил нос в илюстровано списание. „Аз я правя!“ – Ернст посочва запотената бутилка бира, донесена ми от бара. „Какво ще пиеш?“ „Уиски.“ казва Равнодушния красавец.и аз чувствам, че е твърде горещо и трябва да се върна във влажната студена стая, където чувам жалостивия глас на влюбения Ернст-Папагено да обяснява на далечната Папагена, че ведага би се върнал, разбирам, че цял въздушен кораб, пълен с деца. измислен от сценографът на Ингмар Бергман е несравним с Равнодушния красавец. Клетият Папагено, хлътнал по принца и правещ бира. Впрочем „Bavaria“ не беше лоша. Когато високоговорителите замлъкнат, излизам на терасата, където неколцина високомерни французи пият вечния си пастис, Свейн – корабособственикът от „Thor line“, Джовани – спомням си разказа на Стария за закъсалите италиански военнопеници в София 43-46, а Джовани отказва да се върне в ония времена, упорито върти глава и псува по български. „Понякога всички пътища водят към стадиона.“. Свейн намеква за няколкото трупа на бели наемици, опитали се да свалят току-що установената народнодемократична власт, изложени на градския стадион. Това обяснява съветския кораб от Балтйск – за подкрепа. Предлага ми договор за негов кораб в залива:“Тъкмо ще спестя самолетен билет от Осло. Ако не си изкараш хилядарка отгоре от овъртайма и марфата, да не съм Свейн, Не мога да дам повече, не си член на профсъюза!“ „Prolaiters de tous peys, unitez vous!“- Рев на високоговорителите откъм плажа. Той нервно попипва добре натъпканата чантичка от крокодилска кожа, захваната за китката му с белезник, от която идва прякорът му: м-r Cash. Аз му oбещавам да помисля. На другия ден, в кабинета на началника на полицията и инж.Л. българин, изпратен от ООН да строи пътища или нещо друго, оня изразява съмненията си:“Бял, ранен, опериран, без входна виза?“ Л. побеснява: „Aпендикс, обикновен апендикс!“ Oтвън се чува воят от кортежа на българският посланик, който ще връчва акредитивните си писма. Шефът подпечатва паспорта и ми го хвърля през бюрото: „Имаш 24 часа. Изчезвай!“ Нахлупва изпънатата фиражка над оледалните черни очила. Когато след два часа цъфнах отново при инж. Л, свален от самолета, недоброволно отстъпил мястото си на играч от националния отбор по футбол, той наистина побеснява, завежда ме на местния пазар, наема едно „Пежо“404, връчва ме на шофьора: „Изчезвай!“ На тръгване Джовани от терасата ми вика: „Кукуриго!“ и прави жест, показващ китката пера на берсалиерите: „Ваньо куцото!“- откъде знае младежкия прякор на Стария? На границата разглеждат паспорта ми: „Вие трябва да напуснете страната по въздуха, освен това изходната ви виза изтича!“ и граничарят ме побутва с новия си „Калашник“, към оградения с телена мрежа изолатор. За късмет виждам Свейн, който се връща отнякъде, спира пежото, готово да ме напусне, хлътва в милиционерницата , излиза с много олекотена чантичка, подава ми стек“ Марлборо“ – „Пести го!“ удря по тавана :“Изчезвай!“ Колата пресича границата, цевта на „Калашник“ се подава през прозореца, белозъба усмивка:“Have you a present for me?“ Подвам кутия „Марлборо“. Бавно пътуваме, момичетата се къпят в ручеите, стичащи се към морето, предното стъкло се пръска от друсането по дупките, докато излизаме на пуст, прав като стрела аутобан. След около стотина км и няколко: „Have you a present for me?“ достигаме Града.- Венеция на Гвинейския залив. Докато пиша на парче измачкана хартия разписка до инж. Л, че съм пристигнал жив и здрав, а шофьорът на 404та, настоява да бъде подпечатана с печата на хотела, рецепционистът ми предлага “джиги-джиги“. “Защо, дамите не празнуват ли Рамазана?“. “Ще платиш овъртайм, а има и христиенки. “Една от тях маже устните си с розово червило и подпечатва хартията със целувка. “Как се казваш?“ ‘Mери.“ Гъстата тъмнина се разрежда тук-там от бялото на очите. Напрегнато очакваме полунощ. Рецепционистът – той е и келнер в малката кръчма на хотела, свива рамене: „Рамазан“.След малко се връща: „Хората решиха, че като чужденец и гладен, можеш да си поръчаш.“ Правя темане в тъмното, набързо хапвам, почуквам стъклото на часовника. посочвам двете кутии цигари на масата и кенчето “Карлсберг“, оставям пари на келнера, ставам. Блестящи усмивки. размахани розови длани за сбогом. Господи, в сравнение с тези апапи аз съм направо дребосъче! На другия ден се запътвам направо към красиво сервирания обяд на гръцкия капитан на систършипа на нашия „Хан О.“, който ще ме откара до кея. Стюардът му ме отпраща при яхалето. Докато се промъкваме през плетеницата от канали, отминаваме подпухнало тяло, полюшващо се във водата. Гъркът си пуска по уредбата ребетико: “Вземи стъргалото, откърти боята корабна от мен но белезите ще останат. Сине накъде? Ще отплувам някой ден.“

К Р А Й

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X