Свилен Стефанов, Три глави чесън и фабрика, м.б., пл., 45/100 cм, 2018
Песен за счупения прозорец
Откакто ме затвориха, прозорецът ми стана живопис
и гълъбови четки затанцуваха свободно по стъклата.
Дъждът между завесите играеше възторжено на бис
младежа, който влюбено с чадъра си танцува под водата.
Лъчите бяха нишките на Клото, а Лахезис – пролетта,
която ги засуква по обратните завои на съдбата.
А аз, една Атропос, зад студената си кухненска стена,
под клепките залепнали намирах цветове за слепотата…
Април си тръгна, после май и юни. И тревата избуя,
превзе и хоризонта ми, и рамката на живия прозорец.
Усетих как в килима се просмуква следпотопната земя
и стягат змиевидните си пръстени къпиновите рози.
И тъкмо да забравя как ухае на щастливото „отвън“,
и тъкмо да повярвам на изкуството в свободното летене,
един далечен славей с гръд, пронизана от кучешкия трън,
запя за любовта си, от горещите звезди благословена.
Запя за широтата на улиците и лятното небе,
и хората, които се разхождат със загар от ветровете.
И тембърът на истината, вместо пред стъклата да се спре,
прозореца ми пръсна на стотици нарисувани парчета.
Страшният съд
Остаряха местата. Обраснаха с повет и бор,
и звездите се вдигнаха още и още нагоре.
Папратта като някакъв накит от стар мелхиор
украси заревото на няколко бледи аврори.
Тишината се сгъна във форма на златна тръба
и пред нея застанаха хиляди малки тръбачи –
залинелият кос, на когото му взеха дъба,
и откакто дървото го няма, не спира да плаче.
Две сърнета без майки, които ловецът уби.
Шепа мравки, чиито мравуняк хлапакът подпали.
Нараненият въздух над ранните юнски липи,
върху който разпраният климат виси на парцали.
Беше времето страшно. Повикаха всички на съд.
Босоноги, трошахме къпините с летни сандали.
Изроди се за няколко века човешката плът
и подобно мравуняк небесният Бог я подпали.
Край кошарите белите агнета кършеха дрян
и ни даваха – нямаше хляб – но вървяхме нагоре.
И по пътя видяхме дъба да куцука натам,
възкресен, своя кос изпреварил, и пълен със пролет.
Досами небесата земята бе станала вир
от стопените камъни (те не разбраха, че плачат).
И в косите ни рухнаха всички планински жълви*
като ярки звезди, полетели надолу през здрача.
И сърцата ни грохнаха. Станаха сухи сълзи
и потънаха в меката гниеща плът на тревата.
След дузина години поникна гора от брези.
И сърните се багнеха там, досами синевата.
Дори да няма врата
Бабо, идвам си. Отвори ми вратата.
По широкия път на тревите си идвам при теб.
Подранило е тази година планинското лято
и бъзакът е свил своя цвят като пряспа от мед.
Приготви ми земя. Знам, че твоята вече я няма
и е станала синя прашинка от синьо небе.
Но на нашата всяка сълза е оптична измама
и през сълзи навярно се вижда далеч по-добре.
Аз се местя. Заменям си всички централни адреси
за квартира във някой блажено затънтен квартал.
Каня банда загубени каузи на тайна трапеза
и ги черпя направо с дъжда първоточен и бял.
Благодарна съм. Знаеш ли, няма понятна причина –
може би е защото говоря понякога с Бог.
Ти разбираш, защото живееш във къща с градина
върху светлия облак, заспал в небосвода висок.
А светът си е същият – само че още по-ничий
и съседките още по-често ми искат цветя.
Правя хляба ти. Нищо, че вече вкусът е различен
и съвсем не мирише на нива и лятна звезда.
Нося новите дрехи. Но въздухът лепне бедняшки.
Няма кой да изкърпи ръкава, от вятър разшит.
Вечността е отдавна неделно забавена крачка
и със времето – днешното – вече сме станали квит.
По земя сме наравно. Но после сека през звездите
като пух, като звън, като обич, към други места.
Бабо, идвам си. Пътят е син над върха на тревите.
Отвори ми. Дори и да няма такава врата.
Делувиално
Камък подир камък,
времето се пренамества,
пукат електрически ребра във фара,
въздухът залепва върху църквите
като бедняшка риза,
а дворовете са овехтели –
има кръпки от татул върху бостаните
и крайпътните лозя
пият фасове от недогаснали стърнища
и разхлабват бинта на изсъхналите облаци.
Ампутираното грозде вкисва във градините.
Думите са се износили,
дланите са се износили.
Все по-често
стъпваме по мислите, които сме изрекли.
Дърпаме циклоните за златните опашки.
Харчим дивите смокини на звездите.
Някъде под нас безкраят се обръща,
пиренът расте надолу, хлябът разцъфтява,
нощем стадо от делфини прекатурва небосвода,
къса люлките,
прескача сеновала,
удря се в църковната камбана.
Понякога, като за празник,
тя връзва няколко звезди в хоругва
и става светло, и петлите пеят,
и полилеите увисват за небето
като огърлица от водорасли.
Тогава, голи, скачаме дълбоко
в сърцата си,
за да не се удавим.
Думи
Тези наши думи
на брега на Босфора
политат към мастиленото синьо
и се залюляват във въздуха.
Минават кораби,
донасят лъх на анадолски чай
и няколко жени, с лица като мъгливи седмици,
се скриват в обедно-припряна снимка,
преди да отпътуват
към земите си от лято и шафран.
Един окъсан джин догонва
овнето си със руно като слънчева пътека
и дълго, и далече отзвучава
звънчето на вълшебния им свят.
Асфалтът под нозете ни е кичур от къносана коса.
И майсторът на улични гевреци
ни продава безконечност
от приказките на Шехерезада.
Когато думите се свършат,
ще се загубим в синевата
като сусамов прах,
разпръснат от крилете на гълъбите.
Безвремие
Дните няма да станат години,
нито годините –
златни мамули от изгреви,
пъргави малки совалки,
с които поредният дъх
връзва сплитки от морета и облаци
за някакви си
едноклетъчни части от секундата,
колкото и да обикнем утре,
напред-назад между майчини хлябове,
месени с удари
върху твърдата кост над сърцето.
Какво значение,
щом междуребрията
са свободният край на калоферска бяла дантела,
щом в прозрачните ями висят
пелени, парастаси и цъфнали жълти иглики,
и чешмите текат до такава премала,
че краят (тъмен изход, каптирал звездите на кръвния здравец)
се издига нагоре, по-лек от венците от лавър.
Ще избягаме – всички, до един. Омагьосани славеи –
на земята, не горе. В тила на звездата Центавър,
под небесния край – сред безкрая на зрялото жито,
в подивелия юли на всичките житни бегачи,
там, където годините идват без дни,
a пък дните –
те без нас,
с парашут от глухарчета,
в синьото скачат.
Въпрос
Нощта на Възкресението беше синьо-бяла
подобно на настроен за безбрежност обектив.
Минаваше отвесната й лунна симетрала
през погледа на всеки – и на мъртъв, и на жив.
Тревата беше есенна и пролетна – от тази,
в която пеперудите измръзват и горят.
И всеки се упрекваше, че в себе си се мрази.
Че ближният му идва неумит и прокълнат.
Бе минал обичаят на вечерята. Вървеше
по стъпките си Юда в самотата на простен.
Петльовото разсъмване растеше и растеше,
размерило и днешния, и вчерашния ден.
А долу, в неустроените бездни, светлината
се сбъдваше тъй сякаш в халцедоновия пек
в човека, който кръстове ковеше за разпнати,
възкръсваше сълзата на големия Човек.
Тревата под бесилото на Юда ромолеше,
тъй сякаш е отбила на гърдите си река.
Едно момче, изпръскано от пукнати череши,
сърцето си раздаваше с възкръснала тъга.
Вървеше по улиците. По бликащите вени.
Със сока на черешите лепеше кост за кост.
По пътя се размина с милиарди наскърбени.
И трима го попитаха „Възкръсна ли Христос?“
Песента на синьото
Паднаха в сухия пясък летата. И зимите станаха мършави.
Дом подир дом се разпукна подобно на кестен в горещия ден.
Плака иконата дълго и после пресъхна лицето й скършено,
сякаш не беше видяла причината някой да бъде спасен.
Слънцето пекна със чумава трескавост. Станаха сребърни костите.
Вятърът, който подреждаше времето, чу, че земята умря.
Горе над пустия бряг бяха правили кръг подир кръг албатросите,
докато паднат последните, белите, махови техни пера.
Думите бяха пътували гладни. И бяха се спрели над залива.
Старите песни и старите истини нямаха други права.
Беше им дадена само насъщната, вечна, бездомна и ялова,
непроницаемата, необратимата, истинска синева.
После видях как си тръгват онези вълшебни народи на времето –
водните духове, старите дъбове, всички звънливи петли.
Баба и дядо ги водеха някъде много навътре в зеленото.
И се усмихваха с белите устни на късните зимни мъгли.
Мина Задушница. Мина и Прошката. Всички щастливо заминаха.
Вече години седя върху златния гребен на купчина прах.
Тихо е. Страшно е тихо. Аз слушам всемирната песен на синьото.
Господ, царуващ в разгара на лятото, свири кантата от Бах.
списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X