Свилен Стефанов, Три неясни обекта, м.б., пл., 70/145 см, 2018
Дали заради пашата,
дали на водопой,
или водени от прастар нагон,
но биволите ме отведоха до водопада.
Жадни, търпеливи, ненастойчиви.
Греховно муцуни натопили,
дълбоко всмукваха от моите терзания.
Имаше ли оправдание за тежкото ми гмурване?
Останаха въпроси само в сенките.
Пера
Събирам пера
от птици,
загубили своите битки.
Когато слепя
крилете прекършени,
ще ги даря
на ранените птици,
летящи сред писъци,
планински усои
и шеметни пропасти.
Поисках съдбата им!
Речено – сторено,
но необмислено…
Попивам прахта
от Голготата
и понасям криле,
вместо кръста си.
Все още стискам перата
в изсъхнал букет
от черни лалета-
Гарванът също е птица.
Пулс
Не спя,
усещам своя пулс,
нажежен до бяло.
Просмуквам се
в интимността
на голото си тяло,
с едно прокрадване
към спомена,
заченат в шепот…
Покорена съм!
Пропуках се.
Наложи се.
Показах голата си същност.
Останах безтелесна,
безтегловна,
безсловесна…
Ограбена
до невъзможност.
От избор,
от решения,
от гордост
и преструвки.
Очакването е безбожно!
Присъдата все още липсва.
Да се моля ли за прошка,
милост, чувство?!?
Не съм виновна
че съм жива,
че се случва,
и че искам!
Бреговете
не побират
изпепелените терзания!
Кога ще ме докоснеш?!?
Търся перспектива!
Сезонно
Измъчих се.
От искане,
от търсене,
от нямане.
Напрягам сили
и нагласям
плочата на грамофона.
С Едит Пиаф
старателно
отричам самотата.
Натрупаната прах
се слепва
и попива
миризми
от стари гозби
и летаргия.
Депресията не връхлита.
Тя тихо трупа
паяжини,
скъсани чаршафи
и заплита
мисли на печал,
несбъдване,
обиди стари,
без пощада за амнезия.
Превъзмогвам
някак мързела
и инертно пускам
прахосмукачката.
Пречистена ли съм?!?
Коне
В градината ми идваха коне.
Сутрин търсех паднали подкови,
но намирах само стъпкани окови.
Нощ след нощ се връщаха конете,
носеха откраднат порив
и вълнуващ шемет.
Един от тях
застана до стъклото и
изцвили сякаш е разкъсван…
Имаше ли време да го хвана,
или сънят размаза само
цветната си същност?!
О, как мечтая да се върнат!
Гривите им още ме измъчват
с тяхната тревожност и реалност.
Запазих само скъсаното ласо
и болка от копнеж в сърцето…
Конете…
Не виждах реката,
но знаех, че е там,
клокочи и се пени.
Край огъня седя
и спомените мъркат
като сгушена на одър котка.
Не те сънувам повече,
не се отбивай!
Ще те търся аз,
зад халището на жаравата.
Ще премина боса, без да бързам,
без да обгоря краката си.
Ще се хвърля във водата,
но по-далеч от пяната,
за да се събудя и…
да те обикна истински.
списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X