Свилен Стефанов, Великата красота и последният от пърформансите, м.б., пл., 90/205 см, 2019

 

 

ВАСКО ПОПА

Преди играта

замижава се с едното око
надниква се в себе си във всеки ъгъл
проверява се да няма гвоздеи да няма крадци
да няма кукувичи яйца

замижава се и с другото око
кланя се
след това се скача
скача се високо високо, високо
над собствения ръст

от там се пада със собствена тежест
с дни се пада дълбоко дълбоко, дълбоко
на дъното на свойта бездна

който не се разбие на пух и прах
който цял остане и цял се изправи

той играе

Превод от сръбски Симеон Владимиров

 

Не бих преувеличила, ако кажа, че това стихотворение ме определи като поет, в някаква степен очерта посоката ми на търсене и територията, в която работя. Открих го, когато бях на 16 или 17 години, в една “Панорама” или може би “Съвременник”. Имаше нещо хипнотизиращо в него, нещо, което ме караше да го препрочитам отново и отново десетки пъти. Накрая го преписах на току-що подарената ми от баща ми пишеща машина, защото се бях уплашила, че може да забутам някъде броя на списанието и да го загубя. Звучеше заклинателно с ритъма, повторенията и насечеността на фразите. Приличаше на указание за магическо действие. Вкарваше те директно в една ситуация, която не бе обяснена, но имаш непоколебимото усещане, че е напълно реална, важаща за всички хора и за теб самия. По начина на натрупвания столетия наред народен опит, със същото напластяване и категоричност то заявяваше едно правило или по-точно една правилност: в този случай се прави така. Чувствах, че не нужно дори да се назовава коя е тази Игра. Имах своя отговор, но ме радваше, че той не беше единствен – всяко начало, всяко поемане на риск, всяко встъпване в човешки отношения би могло да е Играта. Едва по-късно бих намерила думите, за да говоря за огромния метафоричен диапазон на това стихотворение, за невероятно точното сечение между красота и истина, за почти математическата му способност да извлече една универсална формула на човешкото, приложима във всевъзможни ситуации. Беше първата ми среща с това, което винаги ме разтриса в изкуството и към което се стремя в работата си, колкото ми дават силите: истината с повече от един верни отговори. Едва по-късно можех да разчета, че много от елементите, които в началото ми се струваха чисто заклинателни и сюрреални, са напълно неслучайни, че имат много точно изчислено присъствие и натрупването им въвежда не директно заявен, но ясно разпознаваем смисъл: преди Играта не трябва да има гвоздеи, случайно останали стърчащи елементи от недонаправени неща, от стари и разпаднали се конструкции, на които случайно можеш да се закачиш и да се нараниш безсмислено; не трябва да има разбира се крадци; не трябва да има кукувичи яйца, чужди възгледи, чужди семена, които някой ден да пораснат, представяйки се за твои, и да обземат пространството ти. Но това, което остава изцяло непроменено през всичките години, е моето лично тълкуване за Играта. Напълно програмно – вярвам – Васко Попа е поставил това стихотворение като първо в целия цикъл „Игри“. Разчитам винаги Играта като творческия акт, действието да създаваш. С абсолютната необходимост да изминаваш, всеки път преди всяко започване, цялата амплитуда на човешкото – от надскачането на собствения ръст до стигането на собственото дъно и всеки път да оцеляваш отново. При всяко четене остава отново и отново усещането за непоклатимата екзистенциална правилност на това стихотворение. Да, така се прави преди Играта. Само така е възможно.

Яна Букова

 

Водещ рубриката Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.